Яна Костадинова е родена на 9 януари в Добрич. През 1996 г. завършва специалност „Сценография” в Националната художествена академия. Доцент е в катедра „Мода” на НХА с дисциплини „История на костюма”, „Стил и мода”. Тя е доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства. 

Има богата биография като сценограф на различни театрални представления – част от тях са реализирани на сцената на Пловдивския драматичен театър. Работила е и във Варненския театър, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”, Добричкия театър.  Има множество самостоятелни изложби, както и участие в биеналета и общи международни изложби. 

С Яна разговаряме преди предстоящата ѝ изложба в Пловдив. Тя ще бъде експонирана от 9 септември в галерия „Аeterna”, а всички ценители ще имат възможност да се срещнат с авторката, която ще бъде в арт салона от 15 до 19 ч.

Картина "Последен пристан"

- Яна, вие сте едно от разпознаваемите лица на артисти, които работят с пловдивската галерия „Аeterna”. Какво ще видят почитателите ви в новата изложба, която предстои след дни?

- За мен е огромно удоволствие отново да имам възможността да изложа своите платна в галерия „Аeterna”. Невидимите пътища, които ме свързват с Пловдив, отново ме отведоха тук и си давам сметка, че в живота няма нищо случайно. В тази, бих казала, драматична година, въпросите са много повече от отговорите. Като че започнахме да живеем в безвремие, без конкретни параметри. Възможните планове търпят промени ежеминутно и липсата на конкретика понякога дори е плашеща.

За човек като мен, за който всяка минута е разчетена и отговорностите - професионални и семейни, са от неимоверно значение. Животът в условно наклонение по време на пандемия е изключително предизвикателство. Но създалата се ситуация ме накара да се върна назад във времето към малко позабравени, оставени настрани проекти и идеи. Казах си че това е моментът, когато трябва да финализирам започнатите начинания.

Изложбата „Откъси от нищото“ е част от концепцията, върху която работя през последните години.  С нея се надявам да съм се приближила една идея по-близо до моето кредо, до онзи експресионизъм на цветовете и маските, което ни дава повече дълбочина и смисъл и оставя на сетивата време и място сами да решат какво искат да видят и открият.

И независимо дали това е Нищо или Всичко. И двете са просто гледна точка към Вселената.

"Приказната кула"

- Един малко дадаистки въпроси – как се материализира и става осезаемо НИЩОТО, как се опитомява?

- В своята работа като творец, за мен винаги е било от особена важност да постигна чистота в идеен, живописен, изразен смисъл, да постигна изкристализиране на форма и съдържание. Да отсея и запазя значимия минимум, за да постигна смислов и артистичен максимум.  Вярвам, че в изкуството по-малкото е повече.

Така както тишината съдържа всички думи, така и в бялото платно, метафорично казано, са скрити всички цветове. Изкуството е някъде там, на ръба между всичко и нищо. Между реалност и измислица.

В опита си да се доближим до Нищото със средствата на визуалното изкуство, да актуализираме Нищото в един материално присъстващ свят, ние всъщност задаваме нови дефиниции на границите между присъствие и отсъствие.

В корелацията между реално и нереално, Нищото придобива пластичност и става парадоксално осезаемо. Онова, което не е, започва да присъства чрез концептуалното си осмисляне. То придобива екзистенция чрез артистичните и философски търсения. Тогава виждаме опакото, другото, бездната дълбоко в нас. Виждаме опитоменото Нищо чрез свободата на абстракцията. За да открием истинското му значение за самите нас. И реконструираме себе си и онова, което е, по нов начин.

Картина "Отражение в червено"

- Това вашето е едно завръщане към стара любов в лицето на Пловдив. Репетирате и в театъра в един от новите проекти на трупата. Означава ли, че тук – под тепетата, намирате някакво ново вдъхновение, нови предизвикателства?

- По редица причини Пловдив има особено място в моето сърце. Още като студентка в Художествена академия имах възможността да работя в Драматичен театър-Пловдив.

Сега съм щастлива от дадената ми възможност отново да се докосна до магията на театъра. В момента текат репетициите на пиесата „Капан за самотен мъж“ на Робер Тома. Режисьор на спектакъла е Красимир Ранков, с когото се познаваме от дълги години и работим заедно като екип. За успеха на един спектакъл е от изключителна важност всички да повярват в идеята, да се посветят на каузата и разбира се да се забавляват! Тук е моментът да благодаря на екипа, с който работя, изключителни професионалисти и перфекционисти!

- Екипът ви загуби чудесен актьор и приятел в лицето на Николай Станчев. Как се изправяте след този удар буквално два месеца преди премиерата?

- Трудно е да се говори за човек в минало време!  Спомням си как през месец юли обсъждахме с Ники костюма на Инспектора. Тъжно, много тъжно! Поклон пред паметта му!

- Как се справяте с тази творческа шизофрения – през деня сценограф, вечер – художник?

- Аз бих подредила до „ролите си“ на художник и сценограф, и онези на родител и академичен преподавател. Но този творчески хаос е всъщност една много добре организирана и подредена система, която работи безотказно. Пък и как бихме могли да разберем до къде се простират възможностите ни, ако не провокираме себе си и не прекрачваме граници? 

- На финала – какво ви предстои след пловдивското приключение? 

- Ще си позволя да цитирам една прекрасна мисъл на Марк Твен: „След 20 години ще съжаляваш повече за това, което не си направил, отколкото за това, което си направил. Затова вдигни платната и отплавай от тихото пристанище. Улови попътния вятър. Търси. Мечтай. Откривай.“