Яна Костадинова е родена на 9 януари в Добрич. През 1996 г. завършва специалност „Сценография” в Националната художествена академия. Доцент е в катедра „Мода” на НХА с дисциплини „История на костюма”, „Стил и мода”. Тя е доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства. 

Има богата биография като сценограф на различни театрални представления – част от тях са реализирани на сцената на Пловдивския драматичен театър. Работила е и във Варненския театър, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”, Добричкия театър.  Има множество самостоятелни изложби, както и участие в биеналета и общи международни изложби. 

С Яна разговаряме преди предстоящата й изложба в Пловдив. Тя ще бъде експонирана от 10 юни в галерия „Аeterna”, а всички ценители ще имат възможност да се срещнат с авторката, която ще бъде цял ден в арт салона. 

- Г-жо Костадинова, какво ще видят ценителите в  изложбата ви в пловдивската галерия Aeterna?

- Винаги когато започвам нова изложба, предварително подбирам точното място и картините сами започват да се очертават в съзнанието ми. Необходимо е да почувствам, да усетя пространството и тогава всичко се случва естествено.  Преди около две години, когато за първи път посетих галерия „Aeterna“, разбрах, че там  картините ми биха били у дома си. Атмосферата предразполага към артистични търсения и прави находките от тях успешни и добре приютени.

Това, което предстои да видят пловдивските ценители на изкуството, е именно резултат от благотворното пресичане на подходящо изложбено пространство с  актуалните ми живописни интереси. Неслучайно и изложбата се нарича „Линия на пресичане“. Тя включва 20 изцяло нови живописни платна, които проследяват последните ми търсения като творец.

- Кога са създадени те?

- Картините са рожба на последните смутни месеци. Всички те се появиха в момент, когато обичайно търсената от мен артистична изолация и тишина по време на творческия процес придоби нов смисъл. Иначе  благодатното време за творчество се превърна във външно наложена присъда без ясен край, без право на обжалване. Когато животът затихва, но не за да се отдаде на мисъл и съзидание, а от ужас и страх, е трудно да останеш насаме със себе и да бъдеш креативен по познатия стар начин.

Картините, които се появиха обаче, се оказаха единственият възможен за мен отговор и механизъм за справяне с новата реалност. За осъзнаване и обагряне на сивото в цвят, за заедност и съпричастност, за отпор на черното в деня. И в крайна сметка за опитомяване на новата нормалност без да губя връзка със себе си и виталността на твореца в мен.

- Защо „Линия на пресичане”?

-  Вярвам, че всяко съзидание и творчески акт е пресечна точка на обективно и субективно, на формален външен контекст или обективен стимул и на начина, по който те отекват във вътрешния мир на твореца. След което разбира се следва ново пресичане, този път между вътрешния идеен образ и съответните изразни средства.

Да създаваш означава да се срещнеш с образ, случка, емоция, за да продължиш напред, оставяйки ги претворени върху платно, лист, сцена. В координатната система на твореца тази линия на пресичане между онова, което се случва и онова, което то провокира,  между ново и старо, между тук и там, между среща и тръгване, е основополагаща. И безкрайна.

 - Как се роди идеята за изложбата?

- Идеята идва, изложбата се ражда. Понякога е трудно да се каже дори и кой кого поражда. Но неведоми са пътищата на човешкото въображение и е чудесно, когато стигат до вратата на добра галерия. С всяка нова изложба аз продължавам своето търсене в посока на концептуализирането и откъсването от натурата, в посоката на чистата абстракция. Това е труден път, по който с всяка нова изложба срещам нови предизвикателства, но и нови открития и хоризонти.

Мисълта да показвам винаги едно и също откровено ме ужасява. Повторението не е майка на знанието в изкуството, а по-скоро на застоя и липсата на градивна посока. Настоящата изложба следва тази мисловна линия и разказва продължението на творческия ми сюжет .

- За вас тази изложба е едно своеобразно завръщане в Пловдив. Ще разкажете ли спомени от периода, в който бяхте сценограф в Пловдивския драматичен театър? Тогава сте работила със знакови артисти като ЛюбишаГеоргиевски и Красимир Спасов…

- Да, бях щатен сценограф в Пловдивския театър през далечната 1998 г., веднага след като се бях дипломирала по специалността в Националната художествена академия. Миналата година обаче отново имах възможността да се завърнатам като сценограф и костюмограф на пиесата „Събитие“ по Владимир Набоков с режисьор Красимир Ранков и подобно на среща със стара любов, имах щастливото усещане, че никога не съм късала връзката си с театъра. Работата ми донесе забравеното удоволствие от контакта с театралното изкуство и затвърди убеждението ми, че независимо от годините натрупан опит, еманципация и сръчност включително в други артистични сфери, магията на театъра е непреодолима и безсилни сме изкушените!

- Имате ли поглед какво се случва днес в Драмата?

- Категорично мога да кажа, че Пловдивският театър изживява своя Ренесанс. През последните години се поставиха изключителни пиеси, театралната трупа е много силна, а също не трябва да се подценява и ролята на мениджърския екип. Нещо повече, считам, че в момента това е един от най-добрите театри в България!

- В тези трудни времена на здравна и икономическа криза как преживява творецът?

- Вероятно по същия начин като всеки друг обикновен нетворец, лишен от държавна подкрепа.  Доста по-забравен и беден от преди, но по същия начин важен и ценен за обществото и културата като цяло. Интересите и приоритетите на държавната политика тук никога не са били в адекватен синхрон с реалните ценности и цивилизационни приоритети. За щастие обаче едва ли някой си спомня кой точно е бил кмет или министър по времето на Ван Гог и едва ли някой ще си спомни за това след нас. Не твърдя, че векът ни притежава нов Ван Гог, но със сигурност не притежава и далновидни политици.

- Влияе ли  случващото се  на творчеството ви?

- И да, и не. Не мисля, че се поддадох на всеобщата паника и продължавам да гледам трезво на нещата. Платното обаче резонира с енергията на времето и ръката на автора. Всяка моя картина е емоционално изживяване.

Невъзможно е да твърдя, че произведенията ми са откъснати от актуалността, в която са създавани, но тук по-скоро става дума за една градивна взаимовръзка. Контакт, който трансформира и пречиства.

- Какво преосмислихте, как ви промени пандемията?

- Вероятно най-точния отговор на този въпрос бих могла да дам едва тогава, когато започнем да говорим за нея в минало време. Да си пожелаем това да стане скоро.

- Вие сте и преподавател. Как приемат студентите ви тази ситуация и как успявате да работите с тях?

- Както за преподавателите, така и за студентите, всичко това е огромно изпитание. Изключително трудно се организира дистанционен работен процес adhoc. За щастие лека-полека започваме да си стъпваме на краката и да прохождаме в новите условия. Разбира се, както винаги има отговорни студенти, а също и такива, които неглижират следването си. Но това е познат вирус и за него има решение.

- Ако трябва да сътворите декор на днешния ден и да облечете актьорите в костюми,  как биха изглеждали те?

- Аз съм емоционален човек и в съзнанието ми силно се запечата картината на празните, сиви софийски улици след обявяването на извънредно положение. Хората изчезнаха, облаците натежаха от страх. Реалното започна да губи реалност в смисъла на познато и нормално и започна да придобива есхатологичен и дистопичен характер. И сякаш самото то се превърна в декор на себе си.

- Кои са вашите пристани на спокойствието?

- Моето ателие е моята крепост.

- Кое ви кара да бъдете оптимист и кое ви тласка в обратните настроения?

- Хората, които са до мен, и лошото, което е зад мен. Светлината и мракът са свързани, но се иска сила, да носиш свещ в тъмното. А когато свещта угасне, току-виж открием, че и в мрака има нещо красиво.