от Паулина Гегова

Музика се прави със сърце и страст, без значение от коя страна на бариерата си – от творческата или от организационната. Едни от най-добрите носители на музикалната форма са концертите и фестивалите на живо, защото публиката се докосва истински до нея без ефектите на звукозаписното студио, без блясъка на клиповете, без фалш. Само ти и изпълнителят отсреща!

В Пловдив се правят не един или два музикални фестивала. Някои по-успешни, други по-малко. Някои насочени към подрастващото поколение, втори към масова посещаемост, трети към определен клас от стилови интереси.

Като успешен фестивал през последните години се оформи "Полинеро рок фест", който се организира два пъти годишно, а негов създател и поддръжник е Владислав Ботев, който подкрепя rock n’ roll музиката през целия си живот. Тя е неговата любов, орис, част от душата му, без която не може.

Много са пречките за създаване на изкуство в България, но много са и възможностите ако имаш амбиция и ясна цел.

Владислав Ботев застана пред "Plovdiv Time" по начин, по който никога не сме го виждали преди.

- Как реши да се занимаваш с rock n’ roll?

- В този живот няма нищо случайно. Не може човек тепърва да преоткрие себе си на 20 или 30 години. Огромна част от хората, които се занимават с тази материя или поне с тази музика, която се отъждествява със свободата, свободната мисъл, простора, нестандартния подход към нещата, са почувствали нещо в себе си още от малки.

В годините, в които съм роден, нямаше много рок, даже беше забранен. Той беше по естествен път бунтарски. Гонеха ни, преследваха ни, криехме дългите си коси. Имам една интересна история по този случай – веднъж като ученици свирихме извън Пловдив и тъй като бяхме много емоционални и експлозивни, ни прибраха в милицията. Оказа се, че шефът на милицията е пловдивчанин и ми прости. Не ме подстригаха, вместо това ни пуснаха.

- Разкажи ми за бандите, в които си участвал тогава.

- За онези години беше нещо невероятно. Моят идол беше Личо Стоунса. Спомням си, че имаше огромен клуб в една от панаирните палати, където свиреха много групи за времето си. Имаше истински китари, тон колони, истински пултове. Той свиреше на сцената, а аз бях на 15-тина години и го гледах като бог. После влезнах в Строителния техникум, където основахме банда, и то една от добрите в пловдивските ученически среди.

Обикаляхме навсякъде. Бяхме първата ученическа банда, която бе поканена да свири във въпросното панаирно вариете. Подгрявахме Развигор Попов и Мими Иванова. Беше невероятно, защото се докоснахме до истинското усещане и до професионална техника, която до сега беше само блян за нас. В началото свирех на бас китара, но впоследствие се оказа, че мога да пея.

След казармата направихме група с Митко Гюров от Фулмакс, с Петрака, с Иван Джоков на барабани и Веско – маестро Бхагаван. Просъществувахме около 2-3 години, в които свирихме по концерти, читалища, имаше много емоция и екшън. За да се получи нещо истинско, човек трябва да го изстрада. Много трудно се оформя истински добър музикант от хора, които са задоволени от живота, защото липсва стимул и усещане за това, че трябва да постигнеш нещо с труд.

Репетирахме по десет часа всеки ден. Сами си правихме всичко. Свирехме единствено, за да видим удоволствието на хората отсреща. Забрави ли един музикант това, вече е от другата страна на барикадата. Става професионалист, който си изкарва хляба чрез музика, но за мен рокът е болка и прозрение. Той изплува на фона на протести, на фона на сблъсъци и социални недоволства.

А по-късно станах певец на моя идол - Личо Стоунса. Бях на двадесетина години. Изкарах известно време със страхотни музиканти покрай него, но през 84-а година той емигрира и ние респективно се разпаднахме.

Малко по-късно се откъснах от музиката и по неволя се съсредоточих върху архитектурата. Няколко години прекарах в изолатора, работех в строителството, но чувствах, че това не е моята посока.

- Затова ли отвори клуб за музика и започна да правиш рок фестивали?

- Клубът се отвори през 2007 година, за да се събираме с приятели и да слушаме музика, да обсъждаме, да имаме свое местенце, да си припомняме миналото. Създадох го с приумицата да бъде събирател на много хора, които обичат rock n’ roll. То се разви и пет години по-късно дойде идеята за фестивал.

А какво му трябва на един фестивал – терен, звук и светлина, действащи лица и публика. Всичко това го имахме. Набелязах 15-тина места, но стигнах до извода, че най-удобната опция като всякакъв вид условия е Летният театър, защото е подходящ за семейства с деца, за фестивал от няколко дена, където всеки ден продължава по 4-5 часа. Оттам нататък важното е един фестивал да оставя следи и да посява семена.

- Как стоят нещата в Пловдив относно отделните структури, които искат да създават рок концерти и фестивали? Има ли натрапчива конкуренция?

- Това, което наблюдавам тази година е, че в България като цяло има 7-8 града, в които се заформят рок фестивали. Канят се култови групи, плюс още една солидна бройка неизвестни банди. Хората ще отидат с вход свободен и ще получат нещо безплатно. В това няма нищо лошо, но идеята е да стане ежегодно и да посее тези корени, за които говорих по-горе.

Когато мине първото издание, трябва да почнеш организация за предстоящото, защото местните младежи имат нужда от послание. И ти като организатор трябва да направиш всичко възможно да ги накараш да очакват с нетърпение следващото и по-следващото. И не защото ще отидат с вход свободен и ще изпият една бира, а заради музикантите, които ще свирят. Така се създава общество!

Аз имам добра и позитивна комуникация с отделните колеги в Пловдив, но тук има и малко фестивали, които са с вход свободен. Според мен това не е най-добрият вариант, защото така хората не се ангажират истински и не подкрепят творчеството на изпълнителите.

- Наименувай някои от по-забележителните музиканти, които са пеели и свирели на сцената на Летния театър.

- Зад гърба ни има вече десет издания. За пет години много изключително добри изпълнители стъпиха на сцената. Мисля, че точната бройка беше 117 групи. Сред тях са Милена, Контрол, Данчо Караджов, Биг Бенд Пловдив, Уикеда, Хиподил, Ахат, Васко Кръпката, Б.Т.Р., Кикимора, Севи, млади групи също. От чужбина са пристигали Блейз Бейли от Iron Maiden, Йорн Ланде, Desert, Redrum, O.E., гласовете на Rainbow – Дуги Уайт, Греъм Бонит, Matt Filippini Band, чиято басистка Анна е свирила из цял свят, Майкъл Борман от Jaded Heart.

Ние не сме високобюджетен фестивал, това е факт. Борим се за всяка стотинка, но се стремим да каним само качествени музиканти.

- Казахме, че рокът е произлязъл от бунтарските исторически етапи в обществата. Но така са се появили и джазът, блусът, рапът. С какво се отличава тогава рокът от останалите подобни стилове?

- Рокът е интелигентният подход! Той е стъпил на базата на блуса и джаза и използва трите гами на музиката. Но rock n’ roll-ът се развива разнолико и разностилно, за разлика от тях. Образците на световния rock n’ roll от 60-те години са все още „живи”, те са легенди и едва ли ще умрат скоро.

Джазът е предимно инструментална музика с лек нюанс на любовни послания. Тематиката на блусът е страданието, докато рокът е разностранен откъм сюжети, звучене и методика на пеене.

- На какво трябва да възпитаваме подрастващото поколение в музикално и като цяло в културно отношение?

- За голямо съжаление 90-те години на нашия преход бяха белязани с целенасочено налагане на мода, манталитет на възпитание да се избяга от свободния дух и мисленето, а да се отиде към посока, в която всичко беше унифицирано, подчинено на някакъв комерсиален елемент.

Не може ако баща ти и майка ти са чалгари, ако един ден се събудиш и по телевизията вървят поп-фолк програми, и израснеш с тази чупка в кръста, да мислиш адекватно и свободолюбиво.

И до сега най-отвратителната гледка за мен е някакви чичковци, които се катерят по масите, хвърлят гюбеци и салфетки, лепят петдесетачки. Не мога да си представя мъж, българин, който с чупки в ханша се забавлява. Може би нещата завиват към Ориента в много по-голяма степен, отколкото осъзнаваме, но в крайна сметка всичко е такова, каквото сами си го правим.

Истината е, че в тази държава на никой не му трябват мислещи хора. Това е и силен мотив да раздавам себе си през годините. Да образовам децата си и техните приятели на различно мислене. Да ги информирам доколкото мога, за да израстват като интелигентни хора, а не като маса от еднакви елементи.