Виктория Комитова e студентка в Мeдицински университет - Пловдив. Родом е от Троян. Споделя, че от малка била изключително любопитна към лекарската професия и много рано взела решението, че ще й посвети живота си. Също от дете има интерес и към писането. Нейни стихотворения и статии са публикувани във вестници и в интернет пространството. Есето й "Ако бях паразит" пък е първото в книжката, която издадоха студенти от Медицински университет – Пловдив.

Книжката е първи опит на катедра "Медицинска биология" да представи някои от най-оригиналните студентски творби през академичната 2019 – 2020 година, вдъхновени от темите в преподаваната дисциплина. Най-добрите 19 есета са включени в изданието. Илюстрациите са също дело на студент-първокурсник.

- Защо се насочихте към медицината и винаги ли сте имали интерес към писането?

- Родом съм от град Троян, където израснах в една спокойна и хармонична среда, благодарение на красивата природа, която е силна муза за мен и черпя непрекъснато вдъхновение, възхищавайки се на чудните й прелести.

По-различно и по-силно възхищение обаче буди у мен човешката природа. Още като дете в мен имаше едно скрито любопитство към лекарската професия, което нарастваше до такава степен, че започнах да лъжа родителите си, че ме боли ту корем, ту гърло, за да ме заведат в болницата.Там наблюдавах всичко, детската ми щура глава беше изпълнена с нестихващ интерес и ентусиазъм и искаше да узнае какво точно се случва вътре в тялото и най-вече защо има болести.

По-късно тренирах биатлон, който е доста тежък спорт за момиче, но това ми беше полезно, защото ме провокира чрез всичките промени, които настъпваха в тялото ми в следствие на тежките тренировки и силната умора, да започна да се интересувам още повече и да взема важното за мен решение да уча медицина. Реших, че искам да отдам изцяло времето, усилията и всички качества, усърдно възпитавани в годините, и да посветя живота си на една детска мечта.

Относно писането, то е нещо, което открих отново в ранна детска възраст, но по-скоро като бягство от реалността и сивото ежедневието, в него намирам утеха и канализирам мислите си. Понякога при силни емоции сътворявам произведения, които сама не мога да повярвам, че са мои и обикновено точно те най-много докосват хората. Всичко, което съм написала с цялото си сърце и душа, винаги е било оценено и не веднъж мои есета, стихотворения, както и различни статии са били публикувани във вестници, в интернет пространството и книги, което искрено ме радва, тъй като се опитвам да предам послания чрез написаното и да накарам повече хора да се замислят, усмихнат и забавляват.

- Каква е основната тема на вашето есе, което е публикувано в книжката на МУ-Пловдив, и какво ви вдъхнови, за да го напишете?

- Имам честта книжката да започва с моето есе, за което съм изключително благодарна. То е на тема "Ако бях паразит" и тъй като по време на учебния процес по всяка дисциплина се опитвам максималното да вникна в същината на материята, за мен беше предизвикателство да се опитам да се превъплътя в паразит. Макар и в рамките на моето въображението аз бях в различни точки на земното кълбо и като типичния паразит нанасях вреда, а в края на своето есе представих една моя утопична представа за това какви биха били паразитите, ако зависеше от мен.

Изключително благодарна съм на катедрата по "Медицинска биология", начело на която е един прекрасен ръководител, силно вдъхновение и пример за нас студентите - проф. д-р Виктория Сарафян. Надявам се, че ще успеем чрез социалните мрежи да разпространим своите творби и че ще достигнат до по-голяма аудитория, а също така дано те да мотивират наши колеги да напишат още по-креативни есета.

- Къде за вас е пресечната точка между медицината и литературата?

- За мен медицината е изкуство и изисква творчество също толкова, колкото и литературата. Мисля, че могат да вървят ръка за ръка и дори чрез есетата, които написахме, го доказваме, защото те поднасят по един лек, приятен и забавен начин доста информация, която се намира в учебниците, които се възприемат като еднообразно задължение от нас студентите.

- Какво мислят приятелите и близките за вашия талант, четат ли творбите ви?

- Моите близки и приятели постоянно ме подстрекават да давам повече гласност на този мой талант и дори да издам стихосбирка, тъй като има събрани над 50 стихотворения. Те редовно четат моите творби, а аз понякога ги използвам за критици. Съвсем наскоро например навръх 22-рия ми рожден ден късно вечерта, изморени от празнуване, 10 момичета ме помолиха да им чета любовни стихотворения, което сериозно ме накара да се замисля за стихосбирка.

- Как ви се отразява онлайн обучението, изпитвате ли някакви затруднения в тази извънредна обстановка?

- През изминалата 2020 година, когато преминахме за първи път в онлайн форма на обучение, определено ми беше трудно да възприема, че ще уча Медицина пред лаптопа. Мотивацията ми тогава падна, но това беше един период на адаптация. Сега просто съм приела обстоятелствата и се старая да извлека позитивите, защото има и такива, не трябва да бъдем вечно черногледи.

Не мога да скрия обаче, че ми липсва живият контакт с преподавателите, защото ние черпим знания от тях и ни предават от своята енергия, зареждат ни с ентусиазъм, а в момента екраните, зад които седим, са като някаква бариера, стена, която на моменти ти идва да счупиш. Но това е едно изпитание, с което трябва да се справим заедно и ще премине, за момента е важно да бъдем разумни.

- Бихте ли се включили на първа линия в борбата с COVID-19 като доброволец?

- Да, разбира се, като бъдещ лекар смятам, че в такива моменти трябва да ни води чувството за дълг и отговорност към обществото. За мен тази борба е всеобща и може би хората, в това число и аз самата, го осъзнават едва когато техен близък се влоши до такава степен, че да не може да стане от леглото или още по-лошо - изгуби изцяло битката с болестта.

- Как виждате бъдещето си като лекар, избрахте ли вече какво ще специализирате?

 - Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като наскоро преживях загубата на мой състудент от групата ми, което ме разтърси и отчасти промени разбиранията ми. Спрях да мисля за далечното бъдеще, опитвам се да живея пълноценно изцяло в настоящето, фокусирана съм върху по-малки цели към момента, а бъдещето съм оставила в ръцете на Бог. И все пак... моля се за това един ден да възвръщам детските усмивки!