Преди 16 години плодивчанинът Валентин Драгнев и съдружници превръщат запустелия тютюнев склад на ул. "Екзарх Йосиф" в мултифункционален фитнес и скуош клуб. Не се стряскат от ужасяващия вид на сградата, а виждат потенциала й. Сега клубът предлага различни видове спорт, но паралелно с това отвореното пространство на първия етаж мени функициите си, превръщайки се в галерия, салон за концерти, кино зала, фермерски пазар, танцова зала. Преди броени дни младият художник Константин Константинов откри там голяма изложба, върви и форум на алтернативното българско кино „Срещу забравата“, на който зрителите гледат спрени от цензурата преди 10 ноември 1989 г. документални филми.

Разговаряме с него за трансформациите, пресечната точка между изкуството и спорта, надеждите и бъдещето на Тютюневия град.

- Къде намирате пресечната точка между спорта и изкуството?

 - Тази тенденция изкристализира през последните 6-7 години. Още в античността естетиката на добре изглеждащите тела е била неразделно свързана с нещата, които са се създавали в областта на изкуството и науката. Примерите са неизброими, само да припомня школата на Питагор 500  години преди Христа. Впоследствие физическата и духовна култура са се раздалечили, но мисля, че няма нищо по–нормално от това те да намерят своите допирни точки и да бъдат едно цяло. Защото в крайна сметка една естетика, свързана с външния вид на един човек, е пълна нула, ако в крайна сметка духовно той не е богат. А едно от важните неща, за да бъдеш такъв, е свързано с потребност и консумация на  качествени културни продукти. Няма значение дали четеш, гледаш опера, театър, възхищаваш се на картини, слушаш музика. За мен тези неща е логично да вървят ръка за ръка. Нито приемам начина на живот, в който доминираща е физическата култура, нито другата крайност – с целия ми респект към "само"интелектуалците. 

 - Покриват ли се аудиториите, които идват тук на изложби, на кино, на концерти с тези, които спортуват в центъра?

 - Преките ми наблюдения сочат, че това сечение все повече се разширява, което лично мен ме радва. Факт е, че на последната изложба на младия художник Константин Константинов около половината гости бяха членове на клуба. Овен това след изложбата много хора разгледаха залите на клуба. Но ние не правим изложби и концерти с цел да привлечем повече клиенти. Когато обаче дойдат и проявят интерес, сме готови да им покажем, че спортът и изкуството могат да вървят ръка за ръка.

 - Подкрепяте млади автори. Не е ли по-малък риск да работите с утвърдени вече имена?

 - Може би ако съм галерист, а аз не съм, бих разсъждавал на тема риск. Всяко едно бизнес начинание съдържа в себе си риск и той трябва да бъде добре оценян и управляван. При нас арт пространството, което имаме като естествена даденост на тази сграда на почти 100 години, е изключително  функционално. Правя го от вътрешна потребност, без икономически интереси. Що се отнася до младите автори, аз считам, че нашето бъдеще е в ръцете на младите. След като прехвърлих 50-те, все повече се замислям какво им оставяме на тях и съм доста притеснен, но си давам сметка, че това, което можем да правим аз и хора като мен, е да дадем шанс на младите хора да се изявят.  Тази година при нас имаше две сериозни изложби – едната на Атанас Урдаджиев – металопластика и изложбата на Константин, която открихме преди седмица. В крайна сметка те бяха едни притеснени, плахи млади творци, които аз лично много харесвам и затова ги каня. От там нататък те си решават какво да изложат и как да го аранжират. Позволявам си да им подсказвам неща по отношение на организацията по откриването, за да избягаме от стандартните сухи откривания, а да създадем елемент на преживяване, а още по-добре на съпреживяване. Обръщаме се към професионалисти за осветление, музика, за да разчупим формата. Така събитието продължава и след официалната част, хората се запознават с автора, което е важно, защото те все още нямат мит около името си.

 - Оптимист ли сте за възможностите за развитие на младите хора в България, при условие, че две от трите ви деца са в чужбина?

 - Това е въпрос, който си задавам всеки ден. Всъщност по стечение на обстоятелствата  и моят племенник влиза в сметката, така че имам 4 деца и три от тях са извън България. Двама от тях работят навън и са напълно установени, а дъщеря ми е студентка в Берлин. Само най-малкият живее с нас, но той още е в трети клас.  Аз самият не знам какъв съвет да им дам. Опитвам се да не им налагам някаква моя воля, оставям ги те да избират.  Може би след 4-5 години ще съм по–оптимистично настроен, но в момента бих се въздържал от съвети за връщане.  Единственото, което правя сега, и мисля, че се получава доста добре, е, че те са едни страхотни българи, с българско самосъзнание, с отношение към цялата ни история, култура, фолклор.

 - Затова ли се наложи да се появите с народна носия в центъра на Виена?

 - Говорите за сватбата на големия ми син. Истината е, че тя бе изненада и за самия мен. Аз знаех, че имат някаква фолклорна група във Виена, но не си давах сметка колко са навътре в материята. Те бяха организирали истинска българска сватба с всички традиции. Бяха се подготвили,  четейки литература, бяха се срещали с етнолози, всичко беше добре обмислено, подредено. Многочасова хореография.Научих страшно много неща за тази традиция. Все още не е готов филмът, но го чакам с интерес. Бях много щастлив и си дадох сметка колко е силно нашето ДНК. В този смисъл съм много позитивно настроен за бъдещето на младите българи. Кодът не е загубен. Ще дойде време, когато децата ни ще бъдат тук. Това са естествени процеси. Има много такива примери, както например в Ирландия. Там емиграцията е бил в огромни мащаби, но години по-късно много ирландци се връщат в родината си. Разбира се, създадени са икономически предпоставки. Надявам се това да се случи и тук. Това, което ме тревожи не е тяхната икономическа реализация, а структурата на обществото да не бъде тотално погубена. Мисля, че има точка, от която нещата няма да могат да се върнат в правилното русло.

- Откъде може да дойде промяната?

- Труден въпрос. Бързият  отговор е „от младите”, но тогава вие отново ще ми припомните , че младите са навън. Но все пак повечето от тях не са скъсали връзката си с България, те до голяма степен допринасят с популяризирането на нашия културен код в Европа, същевременно те възприемат модели на поведение, които адаптират спрямо собствената си култура, антропология, възприятия. Те се връщат, някои може и да останат за по-дълго. Има и млади хора , които са се върнали. Дори и в нашето поколение има сериозни острови , които са запазили някаква нравствена чистота и устои, които са важни и съществени за правилната преподредба и премахването на големите изкривявания, които са се натрупали по време на прехода. Аз обитавам един такъв остров. Там е скритото съкровище, което може да излекува разкъсаната тъкан на обществото и подменения дневен ред, и да върне загубата на морални ориентири, и нравствени стойности.

-  Преди 30 години как си представяхте бъдещето? В началото на прехода сте бил на 20 години. 

-Едва ли съм по различен от 90% от хората на моята възраст, които тогава бяхме възторжени и окрилени, позитивни. Аз бях изключително обнадежден, представях си се като млад инженер, който работи в сферата на високите технологии. Изглеждаше много хубаво, макар че бяха и най-тежките години. Тогава се бе родил първият ми син и няма да забравя как с едни купони слизах да се редя в 3.20 ч. сутринта, за да взема салам „кучешка радост” и 2 кисели млека. Живеех в Тракия, пазарувахме в магазина срещу блока,  имаше списък и т.н.  Но бяхме окрилени, всеки нормален човек очакваше промяната и искаше тя да се случи. Това бяха най- хубавите ни години. За съжаление, нещата не се получиха по начина, по който си го представяхме. Онзи ден дъщеря ми прати линк от някакво предаване, в което бивш чейнчаджия и екс УБО - мутра разказват за 90-те и схемите по онова време. Попита ме наистина ли е било така. Тогава не сме знаели много неща, но очевидно е вървял сценарий, за който не сме си давали сметка. Аз далеч по-късно започнах да прозирам за какво става дума и как са подредени уж случайно ставащи събития. Разбира се има и много положителни неща – това , че сме членове на Европейския съюз и с известни уговорки, че сме членове на НАТО.

- Ако се върнете назад във времето, но вече  с информацията за настоящето, ще останете или ще заминете?

 - Ако съм с младежкото си съзнание, със сигурност щях да замина, най-вероятно за Щатите.  Ако обаче съм на 20 години, но със сегашния си акъл, изборът сигурно ще да е по-различен, но не много. Вероятно щях да избера развита страна от Европа. Но в никакъв случай не съжалявам, че съм останал. Всъщност върнал, защото живях 5 години във Виена. 

- Тотал спорт е част от емблематично за Пловдив място – Тютюневия град. Неговото „съживяване” бе част от програмата на Европейска столица, но в края на 2019 районът продължава да е като декор от филм на ужасите, а само в спортния център и офисите на фондацията има живот. Защо?

 - Със сигурност сме добър пример за конверсия и предприемаческа енергия, защото в средата на нищото има място, в което хората могат да спортуват, да се срещат, да слушат музика, да гледат кино, да посещават изложби. Чисто архитектурно сме запазили атмосферата на индустриалния дизайн. Факт е, че Тютюневият град бе основна тема в апликационната форма, с която градът кандидатстваше за културна столица. Спомням си, че по молба на зам.-кмета Стефан Стоянов посрещнах журито, което оценяваше кандидатурата на Пловдив. Те дойдоха за 20 минути, останаха 2 часа. Бяха впечатлени, видяха потенциала на Тютюневия град. На практика обаче нищо не се случи.  Ентусиазмът очевидно е надделял над реалните възможности, тъй като всички складове са частна собственост, а няма сериозни механизми да накараш някой предприемач да направи нещо със съмнителна доходност и то в кратък интервал от време. Пропусна се възможността да се поработи в областта на инфраструктурата – улиците, паркинги, липсва елементарно осветление. 1,5 милиона лв., които бяха предвидени за инфраструктурата, бяха прехвърлени към бюджета за ремонта на централния площад. Големият пожар тотално и драматично приключи, каквито и да е възможности да бъде направено нещо. Вярвах, че нещо може са случи, но то не стана. Факторите не са само субективни, по-скоро това са били обективните възможности, които субективно не са отчетени по верния начин.

 - Европейската столица приключва, но животът продължава. Как си представяте бъдещето на квартала?

- Да, нищо не свършва с приключването на Европейската столица. Аз познавам всички собственици тук. Намеренията, които имат, са доста добри. Проектите се доработват, някои от тях вече са в Националния институт по паметници на културата. Тук е място, където могат да се направят страхотни офисни площи. Не можем да избягаме от жилищната част, но жилищата не бива да са прекалено много. Трябва да бъдем внимателни как ще управляваме целия трафик, който ще се появи района. Геологията не позволява да се копае дълбоко за подземни паркинги, защото водата е на 3,5 метра и е невъзможно са се слезе много надолу, а в същото време да се запазят ценните фасади на сградите, повечето от които са паметници на културата. Общината може да бъде много полезна не само по отношение на инфраструктурата, която е много стара. Трафопостовете са на лимита си, ЕВН имат проект за топлофикация на района. Надявам се на добра комуникация с Министерството на културата, имаше такава на срещите, които провеждахме там, но останах с усещането, че на кмета Тотев му е трудно да си говори с министър Банов. Надявам се тук да стане прекрасен район с модерни офиси, ресторанти, зали за различни събития.  Категорично не си го представям да бъде доминиращо жилищен квартал.