Имам будител – това е другарката Танкова, началната ми учителка в училище „Душо Хаджидеков”. Една прекрасна дама - достолепна, с прическа, вдъхваща респект. Проблемът беше, че смятах, че в училище губя доста много време. Часовете дълги, дълги, времето минава бавно, бавно… Непрекъснато гледах през прозореца. После ставах най-нахално. Вземах си дървеното куфарче, тогава ходехме с такива, минавах покрай другарката Танкова и се запътвах към вратата. Тя ме пита: „Цветана, ти къде”.

А аз ѝ отговарях: „Аз си отивам, защото ми омръзна”. Тя ми отвръщаше: „добре”. Оттам нататък какво ми оставаше – всеки път, когато исках да си тръгна, си тръгвах. Другарката само ме поглеждаше и ми даваше знак да не говоря, за да не преча на другите. Не знам колко пъти се повтори това. Спомням си, когато ме извика и каза: „Много те моля, не казвай, че не ти е интересно, не го споделяй с другите деца, всички го знаят. Тихичко ставай и излизай”.

През това време се срещнала с моите родители, обяснила им какъв проблем съществува и ги зарекла да не се намесват. Че тази работа, за да се оправи, трябва да ѝ гласуват на нея доверие. Нищо не разбрах от родителите си, те си контактуваха, имаше заговор срещу мен. Дори не усетих, че съм била подложена на изпитание.

Да гледаш през прозореца е много интересно. Сега дърветата не мога да ви опиша колко са големи, стигат до покрива като че ли. Тогава бяха още млади фиданки. Прехвръкваха врабчета, скачаха от клон на клон. Интересно беше, по-интересно от всичко друго.
Но другарката Танкова прекъсваше моите наблюдения: „Цветана, можеш ли да ми кажеш какво казах преди малко?”. И аз го казвах. Няма нищо чудно, не съм някакво чудовище. Просто вниманието ми се е разделяло – гледам, но и ушите ми слушат. Тук беше изумлението на другарката Танкова. Оказа се, че го е споделяла с родителите ми. Не съм медицински случай, не са ме изследвали за това. Когато разбра, че слушам уроците, тя се успокои. Разбра, че е въпрос на чисто нейна работа да концентрира вниманието ми върху материята, която се преподава. И започна да ми дава задачи – да илюстрирам наученото по някакъв начин, както намеря за добре, както ми диктува въображението.

Та така аз изпълнявах поставените задачи от другарката и това, което ми диктуваше въображението, аз го изигравах. И така се справихме за три месеца със ситуацията, станах нормална като всички. След като се оправих, другарката Танкова не разчиташе на моето въображение. Но тя го подхранваше цели три месеца.

След това в гимназията, когато почнахме да пишем теми по литература, аз пишех най-хубавите. Разменях ги с един мой съученик Васил Фурнаджиев срещу решените задачи по математика. Това се казва бартер.

Тази фраза „както ти диктува въображението” никога няма да я забравя. На мен въображението ми продиктува невероятни неща, че направи живота ми толкова разнообразен. Не казвам щастлив, но разнообразен, с диапазон от бурлеска, та почти до антична трагедия.

Та такава съм аз. За мен будителят е тази учителка, която успя да открие в мен, че имам въображение, а то в бъдеще може да ми бъде много полезно. И се оказа така – в професията ми въображението е много полезно. В живота – също, защото успявам да си доизмислям хората, които са с мен и около мен. И не да си ги измислям за свое удобство и изгода, а се си представям как растат, какви стават, с какво се занимават. Те се превръщаха в мои близки, започнах да опознавам хората по-добре. И започнах да им се доверявам.