Около нея всичко се превръща в периферия. Усещането е за среща с царица, която владее другите, както владее себе си. Усещането е за среща със самата Медея – проумяла своя мит…
Малко повече от 40 години след паметното представление на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, разговаряме с Цветана Манева за тогавашната Медея и белезите, които тя оставя върху актьора – емоционални и физически (докато репетира ролята, актрисата буквално приковава дланта си за сцената върху пирон, който стърчи от пода). Спомен, но и актуално настояще – другият участник в разговора, Снежина Петрова, ще изиграе през 2019 г. Медея на сцената на Античния театър в Пловдив в представление под режисурата на Десислава Шпатова. Тя е и мениджър на социалния и образователен проект „Медея“ в рамките на официалната програма на ЕС „Пловдив: европейска столица на културата 2019“.
Снежина Петрова: Аз имам едно голямо питане към Медея: „Как да те изиграя, как да стана теб, след като не мога да те приема докрай и да те оправдая?“ Какви поражения предизвиква подобно усилие?
Цветана Манева: Заставаш като актриса… Много е трудно и тежко. В самия монолог на Медея, преди да тръгне да убива децата си, има раздвояване, разпадане на личността заради решението, което взема. Заболяваше ме главата. Защото това всъщност не може да се изиграе. Трябва да се докараш до един чисто физически пик на терзанието й. Получих усещането, че някак си вътре всичко у мен се е разместило – сърцето не е на мястото, нищо не е на мястото. Болката е раздираща и вече е физическа, тя е вътре. И всички движения на сцената бяха с мисълта да изляза от това състояние, а не да демонстрирам какво ми се случва – за да е ясен, прояснен мозъкът на Медея. Защото едно е да вземеш решение, друго е да тръгнеш да го извършваш. Този път, който извървяваш до самото физическо извършване на престъплението – той ме интересуваше. Мозъкът командва повече от всичко друго, което може да те спре.
Виждате, започвам да ви говоря така, все едно съм убивала в петък и събота (смее се). Но се опитвам се облека в думи това състояние. А състоянието не е нещо, което се играе, то се случва с теб. Да, трябва да активизираш целия психосоматичен апарат, за да изиграеш това нещо, но когато мозъкът фиксира подобно решение, тогава – край! Няма вече сърце, няма минало, няма емоция, няма нищо, което може да отмени това решение. Когато тук, в тази кутия е настъпила тази мисъл – край! И освен това така беше поставена задачата от страна на Гройс. Медея трябваше да е мислеща, замисляща, измисляща. И действаща!
Георги Гочев: Искате да кажете, че Вашата Медея е минала през ума, а не през чувството, не през сърцето.
Цветана Манева: Да, през ума. Това, което тя извършва, не е спонтанно действие. Не е като да кихнеш. Когато срещу теб има нападател и трябва да се защитиш, това е спонтанно действие, включва се рефлексът ти за самосъхранение. При убийството, извършено от Медея, няма рефлекс за самосъхранение. Има нещо друго, едно палиативно чувство, което изпитваме, когато са ни наранили или оскърбили, или – казано с най-точната дума – унизили. Унизеният човек няма според мен спонтанна, мигновена ответна реакция. Унижението е нещо много смазващо, което те затиска така, сякаш всеки миг ще започне да блика кръвта ти.
За да разбера Медея, тогава много ми помогна анализът на Любен Гройс, който твърдеше, че докато Язон е явление – Язоновци много! – то Медея е случай. Това поне донякъде стабилизираше моя вътрешен хаос. Изследвах речта й, изследвах нейните глаголи, нейната мотивация, нейната активност, всички външни неща, които могат да ми помогнат, но самата ми непримиримост, че се стига до убийство на деца, имаше нужда от обяснението на Гройс, че се занимаваме с един-единствен случай… За да престана да мисля, че чрез моето изпълнение, с частица от моето изпълнение бих могла да накарам някой да си помисли, че Медея е права да постъпва така. Това е най-отвратителната, най-жестоката героиня.
Георги Гочев: А в края на представлението Медея като триумфираща ли беше представена?
Цветана Манева: Не, и двамата с Язон във финалния диалог бяха като камъни – неподвижни върху пясъка. С равна реч, студени… Между другото много е хубаво, всъщност не хубаво, а правилно, когато на човек му се случват т.нар. неразбираеми, непоносими неща, да гледа на себе си като на случай; в този унизителен, съкрушителен, трагичен, гибелен момент да не обобщава, че всичко е така. Иначе светът ще заприлича на гробница.
Георги Гочев: А във финалната сцена как бяхте разположени в пространството? Къде стоеше Медея и къде Язон? Питам, защото в оригинала Медея се извисява над Язон, като някакво божество.
Цветана Манева: Не, това не беше убедително. Вината им е еднаква.
Георги Гочев: Когато разиграхме психодраматично този мит с деца в Пловдив, навсякъде Медея беше положителен герой. Децата смятаха, че тя е постъпила справедливо.
Цветана Манева: И при нас беше така, никой не намрази моята Медея, само аз я ненавиждах.
Когато Уилям Сароян гостуваше в България, той гледа „Медея“, играхме я в Сатиричния театър, и тогава каза, че точно такава Медея не е виждал, въпреки че бил гледал много Медеи. И се обади на Мелина Меркури, която до този момент най-много харесвал в тази роля, казвайки й: „В България има една Медея, която е по-добра от теб“. Когато през 1981 г., след края на Хунтата, посетихме Атина, Мелина Меркури, тогава министър, ни прие. Представяме се, тече формален разговор за връзките между кинематографиите и тя изведнъж казва: „Аз вас ви познавам“. А аз си мисля: „Познаваш – грънци!“, но тогава тя добавя: „Играли сте Медея“. Аз отговарям: „Да, така е“. И мълча. А тя: „Приятел ми е Сароян, който ви е гледал и каза, че вие сте по-добра Медея от мен.“ И така имам снимка от Мелина Меркури, на която пише: „От Медея на Медея – с приятелски благопожелания“.
Георги Гочев: Ако сега трябва да изиграете Медея, по същия начин ли ще я изиграете?
Цветана Манева: Не, днес не бих изиграла Медея. Нямам толкова сили – това изисква ужасно много сили. (Към Снежина Петрова) Изобщо не си въобразявай, че е лесно, това изисква страшно много работа… работа с корепетитор, работа върху гласа. Човек не може да вика като на мегдана, звукът трябва да се изгражда постепенно, да е музика, а не крясък.
Любен Гройс вече беше починал и прехвърлихме представлението от сцената на драматичния театър в Пловдив на тази в Античния театър. Когато го откриха – откриха го именно с „Медея“. Тогава даже нямаше подиум, нямаше седалки, нямаше микрофони, та когато говориш, брадата ти трябва да бъде винаги вдигната, за да отива звукът в посока на амфитеатъра, да не говориш в движение, когато се обръщаш, и пр.
Това ми е първата и единствена режисьорска работа – на гърба на човек, който си беше свършил прекрасно своята.
Георги Гочев: Колко време репетирахте?
Цветана Манева: Доста работа имаше по приготвянето на текста. Вариантът, който беше направен от драматурзите на Пловдивския театър, не беше особено сполучлив.
Георги Гочев: А имахте ли съпротиви към текста, звучеше ли ви странно на български?
Цветана Манева: Не, редакцията на текста беше много говорима, ясна, изразителна. Проф. Богдан Богданов беше от голяма помощ тогава. Той присъстваше, обясняваше текста, правеше семиотични анализи по него.
Не знам обаче как се пише такова нещо. То няма тежестта на Есхил и Софокъл, там нещо тежи. Не мога да обясня какво – но тежи. И въпреки това аз бях респектирана от текста. Как е възможно толкова много мъдрост да има един човек. Не че онази епоха не е била цялата мъдра – но той конкретно… Как, как е написал това, че на земята няма щастливи хора, а само успяващи – за да престанем с тази спекулация с щастието. Ами как общественото мнение, изразено в хоровите партии, се наглася, синхронизира с онзи порив за протест срещу установените норми!
(Към Снежина Петрова) Но нищо от това, което знаеш, няма да ти свърши работа. Нито актьорското умение, нито техниката, нито онова, което знаеш за себе си и собствените ти възможности. Ти имаш богати и много големи възможности като актриса, но нищо от това не върши работа. Някак си трябва да уцелиш другата енергия, тази друга природа, за която Любо иронично казваше „Айде сега като цигането от махалата“.
Много ни е ясно днес като на цивилизовани хора къде да сложим разделителната линия. Обич, любов, тъга, скръб, нещастие, подем, възторг – всичко това можем да го илюстрираме. В „Медея“ действието няма този богат набор от емоции като сега, а пък е много по-категорично. Защото в поведението на Медея няма съображения…
И сега като се замисля за нашите животи…е, хайде не за нашите, но за моя си живот – това, от което се пазя, е да не съм заставена непрекъснато да се съобразявам с обстоятелствата. Защото животът ми ще се превърне само в съобразяване. И така имам в крайните си стремежи, мечти, желания, акции ето това – аз да изграждам обстоятелствата, а не да се вписвам в тях. И като Медея считам, че съм права.
Георги Гочев: Говорите за царския характер на Медея…
Цветана Манева: Да, изглежда, той е заразителен. Поне моята природа беше заразена. Което всъщност не е чак толкова сложно. Само че за това нещо получавам квалификациите, че съм „категорична“ и „крайна“, а по-меките казват, че съм „центрирана и целенасочена“.
Това ми остана от „Медея“. Но аз в един момент наистина започнах да се замислям и да се следя какво ми е останало от героините, които съм изиграла. И тогава, когато на теб или на твой близък се случи нещо, вече не изскача патетичният въпрос „Защо на мен?“. И започваш да търсиш причината в себе си. Това беше и принципът на работа на Любен Гройс при анализа на текстовете – много държеше да се открие вината на героинята, какво тя счита за своя вина дори тогава, когато е най-права.
Затова и сега, като правя нещо, си знам, че ще ям глина, ама няма как.
Снежина Петрова: За мен влизането в този образ е различно и от твоя, и от досегашния ми опит като актриса. Пътят ми започна от опита да стана негов свидетел. Децата, с които работим в рамките на проекта, сами сътворяват чрез методите на психодрамата тази ситуация, а аз само им партнирах в различни роли – като богиня на любовта, като чистачка в дома на Медея, като статуя-свидетел, като змия. Тяхното несъзнавано се отключва по-лесно и дава интуитивни подаръци.
Изобщо, за мен голямото изпитание не е актьорският, а етичният момент и още нямам решение как ще извърша този акт на убийство през образа на Медея – с пълното съзнание, че съм права.
Единствената пролука, която виждам, е следната: когато казваме, че Медея убива децата си, за да си отмъсти на Язон, ние мислим единствено какво се случва в този момент у Язон. А какво се случва у нея самата, убивайки собствените си деца? Това не е ли всъщност най-голямото наказание, което можеш да причиниш на себе си – затова, че си станал подвластен на чувствата?
През годините в театъра съм имала не малък опит с герои, които избират пътя на самоубийството и това някак си беше по-постижимо – този герой, който възстановява справедливостта и баланса, като се самоизличава. Него мога да го допусна до себе си. Докато Медея прехвърля наказанието.
От друга страна, това, което Язон иска от Медея – да напусне страната и да изостави децата си, – също е вид убийство по отношение на децата. Има много начини да станеш убиец, преди да си извършил реално убийство. Може би си струва да се помисли и за предхождащия цикъл от убийства, извършени от Медея в името на Язон, на любовта – защото ако те са били предотвратени, е могло да се предотврати и финалното.
И се питам: как този спектакъл ще ни направи по-добри. Ще бъдем ли убедителни във внушението, че нашите чувства могат да се превърнат в нещо много, много страшно и трябва да полагаме усилия да ги обуздаваме.
Освен в ролята на Медея, в този проект имам и роля на негов мениджър, което е не по-малко усилие. Дори бих казала по-голямо! Много се надявам, че чрез всички съпътстващи, социални и образователни дейности, предшестващи самия спектакъл, ще извървим един различен път до своята публика и ще се случи среща на друго ниво. И това, че тази среща накрая ще бъде под открито небе, на сцената на Античния театър, под погледа, така да се каже, на всемира, под небето, е изключително предизвикателство. Небето става действащо лице.
Не знам какво ще стане, наистина не знам, но съм сигурна, че едно такова театрално действие предизвиква и други сили да се включат в случващото се. Като онзи пирон, на който си се пробола на сцената – той по особен начин те е чакал там, казал ти е нещо.
Наскоро играхме „Идиот 2012“. Финални сцени, Рогожин и Мишкин си говорят след убийството на Настася, идва гениалният текст – точно как е промушена, колко капки кръв изтекоха, около половин супена лъжичка и пр. – аз съм застанала на пианото, натискам клавишите, за да изсвиря финалните акорди и виждам, че клавишът е в кръв. Няма пирон, няма нищо, просто е потекла кръв от пръста ми. И си казвам: „Боже, колко хубаво се получи с тази кръв, пък и не ме боли“. После, като свърши представлението, си разгледах пръста и не открих рана.
Обожавам такива моменти в театъра. Ето, вече и в „Медея“ ми се случи подобно нещо. Заради това, че не познавам добре Пловдив, не познавам мястото и механизмите, по които действа средата, вече се почувствах като чужденка в няколко ситуации. Дано не ме прогонят! Вече влизам в територията на „Медея“ – без да съм все още Медея.
Цветана Манева: Нравственото осмисляне на нейното поведение нищо няма да ти помогне. Ти само можеш да фантазираш какво я подтиква и да ставаш все по-сетивна. Обаче в един момент ще го усетиш. Не си спомням кога и как, но веднъж ми се случи да ми мине през ума, че ей сега, в тази секунда, се превърнах в Медея. Но не на сцената, не в конкретната репетиция, а в някаква ситуация, която ме е изострила с другите, но благоприличието е попречило на това чувство да се прояви, защото, в крайна сметка, не съм Медея.
Като изиграх представлението и всичко това свърши, си зададох въпроса: „А аз бих ли могла да извърша убийство?“ И честният отговор пред мене беше, че аз мога да убия човек. Да. Защото чрез Медея присъствах на един процес как се създава престъпник. И ако всичко това ми се случи на мене, и аз бих постъпила по този начин. (към Георги Гочев) Ако това искахте да ви кажа, изтръгнахте го, но това е темата на представлението.
Снежина Петрова: И защото си го разбрала през образа, никога не би го извършила реално. Знаеш, че престъпникът е в теб, знаеш, че той може да излезе и да се реализира, но знаеш и че можеш да го спреш.
Цветана Манева: Но трябва и да оцениш, че като Медея си в ръцете на хора, които с всичките си действия, те убиват. Прогонват те, изгонват те, мамят, ограбват. Какво да направи тя? Ами ще възмездява.
Снежина Петрова: Аз много се чудя дали трябва да анализираме нейната предистория – всичко, което е направила, за да бъде с Язон. Защото от тази гледна точка това, което сега й се случва, е възмездие за случилото се тогава. Това е цената, която трябва да плати.
Георги Гочев: Като финал на разговора – за какво е всъщност „Медея“? Каква е нейната тема, ако трябва да се каже с едно изречение.
Цветана Манева: За това как се създава престъпник. Медея не е даденост. Темата е за това как се създава престъпник.
Снежина Петрова: Отговорът на този въпрос идва след премиерата. Моята предстои през 2019 г. … Не знам защо, може би защото сме в началото на Страстната седмица, но се сетих за първия курбан, на който съм присъствала, когато дядото на Албена от нашия клас в НАТФИЗ заколи агне за наше здраве. Бяхме на фолклорна експедиция в района на Видин. Станахме в 5 сутринта и документирахме ритуала, за целите на обучението. И тогава видях как този човек, докато убиваше агнето, му говореше с най-любовните думи. Невероятен парадокс.
Може би това е жертвоприношението. И може би за същото това е и Медея.
