Светлозар Чавдаров е завършил Художествената гимназия за изящни и монументалните изкуства “Цанко Лавренов“ и Националната академия за изящни и приложни изкуства “Николай Павлович“ със специалност "Скулптура" при проф. Величко Минеков. Специализира скулптура в Дом-ателие в Хорн в Австрия по покана на Министерството на културата на Австрия. Специализира скулптура в ателието на Александър Дяков в София. Изучава православно богословие и християнско изкуство в Софийския университет “Климент Охридски“. Има диплом за експерт по скулптура и интериорна архитектура от Българската асоциация на бизнес оценители.

Чавдаров е автор на скулптурни творби част от частни и държавни галерии. Участник е в редица симпозиуми в България и света.  Директор е на НХГ „Цанко Лавренов”.

Със Светлозар Чавдаров говорим за вярата, ангелите и силата на доброто  дни преди откриването на самостоятелната му изложба  „Плътта на мрака и звукът на светлината” в галерия „Aeterna” на 19 май от 18 ч.:

- Г-н Чавдаров, какво ще видят гостите на изложбата ви в галерия „Aeterna”?

- Това е една дълго отлагана изложба и затова включва както работи, правени преди доста години, така и съвсем нови. Като цяло обединяващата тема е графично пресъздаване на представата за ангелите. Тази представа за ангелите се базира на това, че аз съм преди всичко скулптор и мисля за формата и формообразуването по определен начин. Този начин има своя аналог в нашата култура, която е православна от 1000 години и повече и ние като свързани генетично с тази традиция на вярвания, сме възпитани да приемаме църковните изображения  като един земен израз на неземното.  Като един разказ, който е изобразил словото.  Често пъти словото божие е непостижимо за нашия ум и нашите представи и затова ние го приемаме с вяра и наричаме това наше вярване. Когато се доближим до една такава религиозна същност,  не можем да правим произволни неща. Те трябва да бъдат дълбоко свързани с първоизточника. Затова аз търся онази логика на формообразуването, която е най-близо до представата ми за божественото. В скулптурата често пъти и предимно представите за съвършенство се изразяват и разработват в плътната форма по най-разнообразен начин.  Когато ние създаваме идеята за безплътност, плътната форма се превръща само в периферия, в придружаващ обем, който изтъква празното пространство, за да се подчертае тази безплътност.  И тъй като ангелите са онези, които слизат като низходящи пратеници на Бога към  човека и те всъщност са връзката между Бог и човек,  затова се обръщам към изобразяването им. В скулптурата от 20 в. има търсения, посветени на празното пространство. В по-условен смисъл, който разработва биоморфическата тенденция в скулптурата, работи Хенри Мур. Той разработва това празно пространство и го доближава до образ, до известни структури – например костни структури, както за животни така и за хора. От тях той извлича своята концепция за пластика. Още по-изчистен вариант на този скулптурен път е избрала Барбара Хапуърд, която работи празното пространство като чиста абстракция и го отвежда до чиста геометрия и балансира между пълното и празното пространство.  В нашата скулптурна традиция има един автор, който се казва Александър Дяков – един скулптор, посветен предимно на монументалната пластика. Той в някои от своите творби разработва празното пространство, дава такава заявка, че и празното може да бъде толкова съществено, колкото и пълното.  Моята концепция за скулптура също е свързана с това, че тя трябва да възхвалява, да е позитивна, не бива да се присмива или да се подиграва. Поради тази причина, когато се търси позитивното и се възхвалява, се стремя към една пропорция на красотата. Не към естетика на грозното, която стана доста популярна в последно време. Това ме е водило в създаването на знаков образ на ангелите, в който пълното пространство изрязва празното и представя прозрачността им.

Разбира се, скулптурните творби са триизмерни. И трябва да се възприемат от всичщки посоки. Затова това е най-сложното от визуалните изкуства.  От всяка гледна точка дава нов поглед към идеята на автора.  А когато нещата от скулптура трябва да имат монументално звучене, това означава, че трудно можем да се движим около пластиката, и можем да ги възприемем само от една страна . В този смисъл монументалното изкуство донякъде е ощетено, но пък от друга страна – ако една скулптура е изчистена и символна, тя се запазва в съзнанието на човека.

Аз използвам тези принципи и изграждам графичните творби и рисунките и ги създавам като един монументален образ на ангели, които доразработвам. Във всяка една работа човек търси различни състояния – свои, душевни, а за публиката те са разнообразни. Работите, които представям, са с един общ корен, с една обща визия, но с различно звучене, защото всеки един отпечатък е уникален, разработен единично, няма втори такъв като него.  Това събира работите ми в тази изложба и затова названието ѝ е „Плътта на мрака и звукът на светлината”.

-  Ангелите са вестители, които изразяват Божията воля. Какви са посланията на вашите ангели?

- Всяка една творба е имала  някакъв творчески импулс, за да бъде създадена. Как ще се възприеме от публиката, е въпрос на вътрешна нагласа, на светоусещане, на това какво сме заложили в познанието си. Така може да си отговорят на някакви въпроси, дори и незададени. При мен творческият импулс е породен от положителни емоции.  Стремежът ми е, когато създавам произведение на изкуството, да възпявам доброто. Това, което заслужава да бъде запомнено във времето, и да бъде пренесено в поколенията, защото е положително и дава надежда.  Това са моите послания.

- Самият сатана е паднал ангел…

- Да, той е жертва на гордостта си. В днешно време, ако човек се замисли как би изглеждал един ангел от падналите, които са немалка част – една шеста, повлечени от опашката на Сатаната,  това е един съвсем битов портрет на един възгордял се човек, забравил, че съществуват други хора, забравил, че е част от едно общество и това общество се нуждае от емпатия, от съпричастност и подкрепа. Това е портретът на един паднал ангел на днешното време.

- Защо точно този образ?

- Защото духът е този, който гради битието. Ние си мислим, че битието е това, което определя нашия дух, но това е много принизено. Духът е този, който е водещ. Той ни кара да предприемаме едно или друго нещо в своя живот. Не можем да оправдаваме трудностите в битието с това, че сме с пречупен дух. Ако всеки един човек се осланя на духа си, може да постигне чудеса, ако се осланя на битието, ще постигне строго материално, ограничено и често пъти низко.

- Днес, тук и сега светът има безкрайна нужда от ангели.  Кои са те и могат ли да дадат повече светлина на нашето време?

- В невидимия свят в момента се води една война между ангелите на светлината и тези на мрака.  Този, който предвожда ангелите на светлината е, архистратигът Михаил. Това е ангелът на днешния ден. Той води онова, което ще донесе добро и ще отблъсне злото. Ако ние не се уповаваме, ако не вярваме в това – ще бъдем на другата страна, на страната на мрака. Затова днешният образ на ангела трябва да бъде този, според мен.

- Какъв път трябва да поемем и колко време ще ни е необходимо, за да излезем от мрака на пандемията и от сянката на ужасяващата война в Украйна?

- На първо място трябва да спечелим личната война на всеки един от нас – войната със себе си. Няма да получим помощ от околните, а отгоре – от небето. Тези помощници са ангелите.  Винаги негативните неща са били много силни и много превземащи човека. Но би трябвало в този мрак да си остави частица светлина, която все пак да го ориентира, че има нещо друго, че има нещо хубаво, което си струва цялото усилие.

- Вие сте педагог. Успявате ли да предадете тази своя философия на учениците си?

- Онова, което дава повече сигурност в тези времена на децата,  е системата на обучение, която им дава твърди опори. Дали е била правилна или не, времето ще покаже.  Защото често пъти знанията остаряват, заменят се с много по-актуални. Но ние в момента разполагаме с това. Когато системата е категорична, имам предвид в поднасянето  на информация, децата имат някаква опора на мислене и на ориентиране в околното пространство, в собствените си измерения, в правилните или неправилните решения, които взимат. Но те са в етап на израстване и затова при тях е необходимо дори да допускат  грешки, те им помагат да се учат.