от Руслан Йорданов

На „Plovdiv Time“ отново му провървя.  В екипа на новия сайт за градски живот и култура пристигна силно попълнение. Паулина Гегова е ярка личност с богата палитра от умения - гради кариера на театралната сцена, пише фентъзи роман и се утвърждава като един от талантливите млади журналисти в Пловдив.

Паулина Гегова е родена на 13 юни 1988 г. Завършила е Френската гимназия „Антоан дю Сент-Екзюпери“ в Пловдив. Следва актьорско майсторство за драматичен театър в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Занимава се професионално с театър вече близо десетилетие, всичко преди това поставя в графа „училищни постановки“. От есента на 2014 г. до лятото на 2015-а е актриса в Музикално–Драматичен театър „Константин  Кисимов“ Велико Търново. Занимава се с журналистика от почти две години. Досега е била репортер в електронното издание „Под тепето“.

- Какво е Пловдив за теб?

- Пловдив е моят дом! Тази кратка думичка е достатъчен събирател за чувствата ми към този невероятен град. По-голямата част от детството ми и така важните за всеки човек тийнейджърски години преминаха в Кючук Париж. Ако ме питаш и сега кой е най-хубавият квартал в Пловдив, ще кажа - районът на Събота пазара. Но съм пристрастна! До трети клас живях и в „Тракия“, и то в непосредствена близост до „Скобелева майка“.

Но аз израснах в други времена. Демокрацията тъкмо навлизаше в режим. Още си спомням партийните митинги, на които ме водеха родителите ми. Като всички останали, те се надяваха на по-добро бъдеще, а аз се взирах в лозунгите, които закриваха слънцето и се чудех защо политиката разделя хората, вместо да ги обединява.

Тогава не разбирах същността на всичко това, но вътрешно усещах зараждащата се неприязън към политическия живот не само в България, а изцяло. Въпреки всичко обичам Пловдив. Той е мек, леко носталгичен, има някаква магия в него. Където и да отида, нещо все ме дърпа обратно. Сякаш не мога да вирея на друга почва. Чувствам се неестествено. Сега живея в подножието на Младежкия хълм и честно мога да кажа, че всяко кътче от Пловдив е красиво и гостоприемно.

- Разкажи ни за актьорското майсторство. Как започна да се занимаваш с театър?

- Аз съм много амбициозен човек, но странно, при мен всичко се случва инцидентно. Израснала съм в семейство на литератори. Прадядо ми беше писател. Литературата и изкуството ме съпътстват от дете. Обикнах театъра, защото ти дава една безгранична свобода да бъдеш когото пожелаеш и в същото време ти отнема идентичността.

На моменти е плашещо. Можеш да изгубиш себе си по пътя. Нужна е здрава психика, за да се върнеш на релсата. Но си заслужава всичките усилия и труд. Да си актьор не е професия. Призвание е, и то изключително изнурително.

Малцина осъзнават жертвите нужни, за да достигнеш нивото, в което можеш да „излъжеш“ зрителите и да ги накараш да повярват в нещо нереално. Да си актьор означава да си мечтател. Стивън Кинг е казал, че мечтите остаряват преди мечтателите, но това никога не ме е спирало да пробвам отново, и отново, и отново…

Да се върна към въпроса ти. Бях на 20, разхождах се по Главната улица и едно момиче натика в ръката ми флаер за актьорска школа. Изобщо не се замислих и се записах. Изкарах там близо две години, след което започнах да се подготвям за университета. Трябва да призная, че два пъти не ме приеха в НАТФИЗ. Явно не съм била достатъчно добра.

Приеха ме в Пловдивския университет в класа на професор Анастасия Савинова и асистент Виктор Бойчев. Бяха трудни четири години, в които научих много. Най-важният ми урок беше да не позволявам на никого да ме стъпче и разклати целите ми. Това беше жестока школа. Минаваш през мелачка, от която излизаш или като губещ, или като победител. Няколко месеца след като завърших ме приеха на щат в Търновския театър.

- Кои са най-забележителните роли в твоята сценична кариера?

- Първото истинско предизвикателство дойде по време на кандидат-студентските ми изпити. За прозаичен откъс бях избрала част от „Време разделно“ на Антон Дончев. Не мога да ти опиша разтърсващата емоция, която те завладява и разкъсва душата ти играейки подобен текст – толкова тежък, толкова кървав.

Потресаващо е да разказваш за пагубната съдба на народа си и в същото време да останеш хладнокръвен, в старанието си да не преиграваш. Следващата ми тежка роля дойде през втората година от следването ми. Трябваше да се превъплътя в ролята на Лора от „Стъклената менажерия“ по Тенеси Уилямс.

На пръв поглед безличен персонаж, който обаче е със счупена психика. Тази роля ме преобърна. Чувствах се нестабилна с месеци. Бях приела Лора толкова близка, че усещах болката й дори в собственото си ежедневие. Това е много опасна линия, за която трябва да се внимава, иначе ще те погълне.

Последното ми наистина значимо изграждане на герой беше в Търновския театър преди две години. Като гост режисьор пристигна Пламен Панев, лека му пръст, и постави драмата „Църква за вълци“ на пловдивския писател и драматург Петър Анастасов. Невероятна пиеса, разказваща за алчността, липсата на любов и заклеймяването на ценности в българското семейство.

Играех Ина – изпълнена с мечти млада любовница на богаташ, заключена в кутията на определенията. Така силно нуждаеща се от глътка свеж въздух и себеоткриване. За жалост пиесата не пълнеше залата, колкото много други фарсови комедии и остана недооценена.

- С какво ще запомниш Великотърновския театър?

- Великотърновският театър беше опит и игра на нервички. Поглеждайки назад, се усмихвам с иронична меланхолия, но животът през тези месеци изобщо не беше цветен. С моя колежка попаднахме там в най-лошото възможно време. Когато Вежди Рашидов искаше да прокара реформи за театрите.

Имахме огромен дълг, стачки, забавяне на заплати и за жалост, не достатъчно качествени постановки. Но пътувахме! Пътувахме много! Видях нови места, които не бях посещавала. Обиколих почти цяла Северна България. От всеки град съм запазила ценен спомен. Работех и в добър екип, от добри актьори и хора.

Помагахме си, както можем един на друг, но не го усещах като своето място. Линеех по Пловдив, семейството и приятелите си. Тежките финансови времена на институцията и недостигът на стойностни постановки само засили желанието ми да се върна у дома. Не ми трябваше много, за да си събера багажа и да напусна. Дълго след това смятах, че съм пропиляла шанса си и никога повече няма да се кача на сцена. Но и този период отмина. Не съжалявам, че отидох, не съжалявам и че си тръгнах.

- Освен с журналистика и театър, се занимаваш и с литературно писане. Разполагам със сигурна информация, че пишеш фентъзи роман…

- Както споменах по-горе, литературата винаги е била част от мен. За добро или лошо, не ставам за поет. Не съдържам специфичния елемент, нужен, за да пишеш лирика. Затова пък обожавам да пиша проза. Романът всъщност е трилогия и е една смела мечта, която не знам дали ще стане реалност. Не ми остава много време, за да се съсредоточа върху завършването му. В момента съм в редакционен период на първия том и дописване на втория.

Както повелява традицията на фентъзи жанра, става въпрос за един несъразмерен, алтернативен свят, изпълнен с магия и приключения. Ако трябва да съм конкретна, стилистиката се води дарк фентъзи и не се ощетява откъм цинизъм, остър език и на моменти жестокост.

Това е реалност, в която оцеляват най-силните. Няма добри или лоши персонажи. Всеки съдържа в себе си малка вселена, която го подтиква да върши зло, но е способен и на любов и състрадание. Странно ми е да говоря за това, защото историята е съчинена от мозъка ми, а да запечатваш фантазиите си върху лист хартия винаги е съпроводено със съмнения.

Все пак се надявам да успея да го издам, защото на българския пазар липсват фентъзи романи. Почти всичко е внос на големите световни имена. Мисля, че ни е време да наваксаме, стига издателските къщи да посмеят да рискуват и да заложат на родното. Не смятам, че ще загубят.

- Как се насочи към журналистиката? Какво те привлича в тази професия?

- Не обичам думата журналист. Аз не съм журналист! Нямам журналистическо образование. Аз съм просто човек, който цял живот се е занимавал с изкуство, разбира от него и пише добре. Когато съчетаеш тези понятия се получава нещо различно от журналистика. Можеш да ме наречеш автор или писател, но най-точното определение ще е разказвач на истории.

Когато завършвах средното си образование и бях на кантар какво да избера – театъра или журналистиката, преподавателката ми по френски език каза, че в по-развитите страни журналистите имат такова влияние, че могат да възкачат на поста политик или да го свалят от него, стига да пожелаят.

В България не съм виждала такова журналистическо влияние от години. То просто не съществува вече. Затова и се насочих към културната журналистика, защото там нещата са по-истински, макар че за жалост в България културата се превърна в бизнес. Всеки иска да е арт. Културните институции често пренебрегват талантливи хора, защото не им носят изгода. Затова и станах автор – за да променя света, дори и да не успея.  

- Разкажи ни някоя интересна история от досегашния ти журналистически опит.  

- Журналистическият ми опит хич не е голям. Питай ме след 10 години и може и да получиш пикантен отговор. Е добре… на първо четене се сещам за казуса с палежите на тютюневите складове. Бях там докато пожарникарите гасяха пожара. Присъствах в ролята си на професионалист, правех клип, разпитвах хора и специалисти, снимах кадри, а вътрешно ми се плачеше.

Като много други станах свидетел на пълно опустошение, видях как умира история, култура. Просто рухва в пламъците. Тогава осъзнах, че дори сградите носят душа, защото са дело на нечий труд и надежди.

Гледайки горящата вътрешност, си представях как с нея изгаря и споменът за всички онези работници от миналото, прекарали дните си в обработка на тютюн. Няколко дена по-късно, на първия от редицата протести получих от едно младо момче миниатюрна жалейка. Много странно чувство…

Друго интересно преживяване за мен беше командировката ми в Брюксел. Изпратиха делегация от 20-тина журналисти за среща с Европейската комисия. Това беше и първият ми полет със самолет. Имах чувството, че мозъкът ми се сплесква. Останахме в Брюксел два дена.

Много подреден и внушителен град, но някак си студен. Но пък каква архитектура само… да ахнеш. Направо си глътнах граматиката. Шоколадът и бирата им също не са за изпускане. С колегите се забавлявахме на макс. Бяхме по работа, но смехът преобладаваше. И сега поддържаме контакти с много от тях.

- Как стигна до „Plovdiv Time“ и какво възнамеряваш да правиш тук?

Пак инцидентно и доста неочаквано. Уви, амбицията ми никога не е била подплатена с особена доза увереност. Винаги се съмнявам в себе си, което от една страна може и да е хубаво, защото дава желание за градивност, но от друга ти налага спирачки и чувство за недостатъчност.

Стигането ми до сайта е резултат от близо двугодишен труд. Благодарна съм на предишния си екип за това, че ме научиха на интензивност и ми дадоха шанс да се развивам в областта на писането.

Какво възнамерявам да правя? Този въпрос е капан, ха-ха. Като за начало, възнамерявам да отсявам колкото се може повече стойностни казуси и истории. Възнамерявам не само да опиша дадена тема, а и да предизвикам дебати по нея. Да провокирам човешкия мозък. Няма значение дали става въпрос за айляшка тематика от живота или за сложно обществено обсъждане.

Работата на журналиста (все още не приемам това определение) е не само да борави с факти или да налага собственото си мнение върху хората, но да се вслушва и в техните мисли, да отразява реално събитията, но и да ги тласка към по-високи критерии. Не търся сензации! Мисля, че е време българската журналистика да си възвърне достойнството и да заслужи уважението на читателите.