Стайко Мурджев, режисьор

В деня на празника мисля за вечния ни общ сън и за вечната нужда някой да ни събуди от него. За оня постоянен сън, който като черен призрачен демон дебне над нас, и който е готов само при едно малко разсейване да ни връхлети, обсеби и приспи отново. И отново да се унесем в нежните бездни на забравата – да изключим разума, да се оставим на инстинктите, да се пуснем свободно по инерцията на сънния мрак. Да спим и да сънуваме, защото така е по-лесно, защото да сънуваш означава да се оставиш да бъдеш живян, вместо ти да живееш собствения си живот по своя воля и представа, по свой образ и подобие.

Това като народ най-добре го можем  и затова винаги са ни нужни будители. Онези бели врани, живели някога, онези души с високи вибрации, онези целунати от Бога хора огньове, онези звезди в човешки образ, раждани и преродени тук, за да светят, за да правят взривове от светлина, за да бъде ден. За да бъдем будни и да не заспиваме!          

И в деня на празника си мисля, а не е ли време точно сега, в тоя огромен мрак навсякъде,  в тая дълбока тъмнина, да спрем да търсим, да спрем да искаме, да спрем да викаме и обвиняваме, че отдавна вече няма кой да ни събуди, че ги няма вече онези светли умове – лъчисти фенери, които да показват пътя ни? И не е ли време сами себе си да събудим, сами за себе си в будители да станем или поне да се опитаме.

Не кой е моят будител си мисля, а за кого аз будител мога да стана? Това го знам от Театъра – актьорът играе добре на сцената и носи истина в себе си, само когато мисли за другия, когато внимава и живее ролята за партньора, за публиката, а не когато мисли кой прожектор как ще го огрее. Когато той самият грее и огрява другите, тогава има истина, тогава има живот. Така и някогашните Будители за другите са светили – върви напред и стъпва в мрака, а факелът назад огрява, за да виждат другите и в светлото да стъпват.

И иска ми се да дойде ден, когато ще празнуваме собствените си будители, но и нас ще ни празнуват – дали децата ни, дали учениците ни или старите приятели – иска ми се да ни помнят, защото не сме се унесли, защото не сме заспали, а сме останали събудени, за да светим за другите, за да внимаваме за тях, защото само тогава има смисъл, защото само тогава е истина, защото само тогава има ден, който така ни е нужен сега, в тоя огромен мрак навсякъде.

Честит празник!

***   ***    ***    ***    ***  

Стайко  Мурджев е възпитаник на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“- Смолян. През 2009 г. завършва НАТФИЗ, специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Пламен Марков. Режисьор е в трупата на Драматичен театър-Пловдив. Поставял е на сцените на театър „Българска армия”, театър „София, Младежки театър, театрална работилница „Сфумато“, Сатиричния театър, драматичните театри в Сливен, Хасково, Варна.

Носител е на наградата на НАТФИЗ за най-добър режисьор на випуск 2009, на  награда „Икар” за дебют за режисурата на представлението „Пухеният“ от М. Макдона, награда от „Фестивала на камерните форми“- Враца за представлението „Железният светилник – Любовта на Катерина“ по Димитър Талев, национална грамота от Министерство на културата на Република България за високи творчески постижения в областта на културата, награда „Аскеер“ за режисура на спектакъла „Еквус“ от Питър Шафър.