Интервю на Мария Луцова

Снежана Фурнаджиева е родена на 2 ноември 1952 г. в Пловдив. Завършва „Стенопис“ във Великотърновския университет. Била е инспектор, експерт в Регионалния инспекторат на МОН, преподавател в Будапеща в Българо-унгарската езикова гимназия. Дълги години е водила школа по дизайн в общински детски комплекс. Има десетки награди в конкурси за дизайн, множество самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Картините й са част от колекциите на галерии по цял свят.

От няколко години Фурнаджиева е председател на Дружеството на пловдивските художници, първата жена, която застава начело на гилдията. Тя е човекът, който води битка за изграждането на нова галерия на Дружеството. Успоредно с това художничката продължава да работи активно в ателието си. Преди дни Снежана откри юбилейна изложба в галерия „Аспект“. Ето какво разказа за новите си търсения пловдивчанката. 

- Г-жо Фурнаджиева, какво ще видят ценителите в юбилейната ви изложба в галерия „Аспект“?

- Събрала съм по-знаковите си творби, които отбелязват някакъв етап в търсенията ми на художник. Повечето картини обаче са нови, рисувани през тази година. Когато експонирахме изложбата, си дадох сметка за промяната. Предишните ми неща до 5 години назад са били по-монументални, но и по-мрачни. Те са емоционален изблик към събития в живота ми, които са ме разтърсили – например изгорелите и съборените тютюневи складове. Картината се казва „Кости“. В тези творби носят знака на това, което съм завършила – „Стенопис“.

- Наред с християнските символи влагате и много други знаци в картините си.

- Семантиката винаги ме е вълнувала. Знаците, които съм вплела в картините си, са довели до нас знанието за развитието на света. Нещата в живота не са еднозначни, минали са през различни метаморфози, различни култури, вери! Но в крайна сметка се е достигнало до изконната вяра в бог и познанието. Художникът е любопитен, той търси, връща се назад, за да осмисли настоящето и да прозре в бъдещето. Често пъти – за да изрази тези свои лутания, той използва знака. Знакът разказва, дава ключ! Обичам историята, обичам да търся символите в древността, те присъстват в по-ранните картини в тази изложба. И са преход към онази част от изложбата, в която съм се обърнала към динамиката на днешния ден. Този преход бе след един черен период, в който се случиха разтърсващи неща, провокирали ме като художник. Период на промени, разочарования, но и надежди. Като във взрив! И колкото и необятен да е този взрив, колкото и черен да е цветът му, аз усещам, че се чувствам силна! Може би точно заради надеждата, че има път напред. И там се ражда кристално синьото – моята представа за красота. От него израства Богородица, женската красота, богинята Жена, която дава живот, която вдъхновява. Само един такъв взрив от събития, емоции, преживявания може да катализира в крайна сметка до красотата, до чистотата.

- Жена като актрисата Ивана Папазова, която е претворена в една от картините ви?

- Тази картина е завръщане към една моя стара любов – портрета. Портретът, който не просто запечатва образа, а онзи, който показва душата, емоциите, който разкрива поетичната същност на човека. Преди години рисувах много портрети, макар че почти не съм запазила творби от този период. Просто преминах към друг етап, в който човекът беше важен за мен, но в друго звучене. Това завръщане бе провокирано от личността на Ивана – отдадена на сцената актриса, човек, който смело се бори за важни каузи. Постарах се да покажа вътрешната й красота. Помня в младостта си бях направила една картина по повод на юбилей на Димитър Киров – той почти политнал над хората, които го боготворят. Имаше шаржово портретуване, всички лица вътре се познаха – самият той, Георги Божилов, Бояджана. Когато му я показах, много се забавляваше.

- Тази изложба се случва след много перипетии за вас…

- Имах премеждия, счупих си ръката и после ми беше много трудно да рисувам. Така е и до днес. В този период изстрадах и всичко, което се случи около галерията на Дружеството на пловдивските художници. Тази сага, която продължава пет години, я преживявам много емоционално.  Гласувано ми е доверие от колегите, а това е наистина голяма отговорност. Вярвам, че гилдията ни заслужава да има своето артистично пространство, да показва с достойнство изкуството си в нова и красива зала. Ние сме доведените деца на това общество. От нас абдикираха Министерството на културата, Съюзът на художниците. Общината ни подкрепя, само ако имаме конкретен проект. Благодарна съм и на тази помощ, но фактите са, че  ние сме хора на духа, ние създаваме култура. Всеки от нас твори без да знае и да мисли дали творбата му ще намери своя ценител. Затова е необходима тази зала – да даде поле на изява на артистите на Пловдив, които в немалка част се чувстват отшелници.

- Мнозина следят събитията около галерията и ви се чудят – защо сте така ангажирана с каузата  на галерията и харчите лична енергия в битка с вятърни мелници?

- Аз съм от поколението, което израсна с творци като Димитър Киров, Георги Божилов-Слона. Работех с тях, само за първите няколко години участвах в 40 изложби. Преборих се с много трудности, преживях техните радости и разочарования, техните мечти. Някак си се чувствам задължена да продължа тази голяма мечта. Обещах си, че ще продължа идеята на Дружеството на пловдивските художници. В определен етап от живота си всеки трябва да даде нещо от себе си за такава кауза, без да получава нещо за себе си. Преживявам всичко в сърцето си и то с цената на здравето ми. Не съм суетна, искрено вярвам в тази кауза. Мисля и за младите хора, които ще поемат щафетата. Дори търся човека, на който да я предам. Време е! Преди това обаче каквото зависи от мен ще го направя, за да имат пловдивските художници хубава галерия. За широката общественост това остава скрито, но аз виждам огромното напрежение, огромното желание на колегите художници. Надявам се това напрежение да не ескалира.

- Как се зареждате за тези предизвикателства – рисуването и битката за галерията?

- Зареждат ме любимите ми хора. Дъщеря ми е художник, имам прекрасен артистичен внук. Живеят в Унгария, където дъщеря ми Женя Базукова гради успешна кариера на артист. Има много успешни изложби по света. Но ето че от един месец са тук – в Пловдив. Градът ги заплени и обмислят да живеят тук. Зет ми е оценител на европейски проекти, унгарец е и е влюбен в Пловдив. Ще бъда много щастлива, ако се завърнат у дома. Ще бъда щастлива за всеки млад човек, който се завърне тук с опита и знанията, натрупани навън. Заради тези завръщащи се млади хора е битката ми за галерията, но и заради по-възрастните ни колеги. Ние прекарахме живота си в мечтания и ще се радвам, ако успеем да видим тези свои мечти като реалност.  Галерия, в която творците не просто да излагат картините си, но да общуват помежду си, да има концерти, прожекции, дискусии, пленери. Да гостуват колеги от други страни. Вече имаме контакти и догодина ще видим гости от Испания, от Унгария. Мечтаем да работим с децата, те да бъдат въведени в една модерна, красива галерия, която да ги плени за изкуството.

Да, може да звучи помпозно, но аз наистина мечтая да направя нещо за този град, който толкова много обичам. Когато даваш, се чувстваш щастлив, когато правиш нещо, се чувстваш пълноценен.