Талантът не търпи ограничения, не признава граници, не поставя себе си в рамка. Същото можем да кажем за тях. Те са пълни с мечти, в джобове носят шарени палитри от планове, с четка рисуват смело незнайното бъдеще. Младият човек притежава вътрешния заряд да стои смело очи в очи с чаровната неизвестност на живота, без да се плаши, без да мисли излишно. Дали това граничи с наивното, може би, поне така казват зрелите. Знам само, че ако има един начин да летиш в небесата-  то това е този!

Сегашният фокус на нашата рубрика РАЗЛИЧНИТЕ МЛАДИ  ще бъдат онези личности от Пловдив, които излязоха за последно от вратата на училище през тази тъй особена за всички ни година, но не се спънаха на прага, а се изстреляха към целите си. Иначе казано за младежкия капацитет на града под тепетата, които ни карат да се гордеем по един взаимен и споделен начин.

В тази поредица ще ви запознаем с двигателя на общочовешкото развитие –младите, надарени и дейни личности на Пловдив. Випуск 2020 потегли по своя житейски път съвсем скоро, да видим кой накъде!

Първият гост, макар и виртуално, е младата Ивет Иванова на 19 години. Когато се свързахме с нея, веднага и с много позитивно отношение се отзова на нашата идея.

Талантливата девойка е учила във Френската гимназия в Пловдив- английски и френски. Това лято завършва средното си образование и мести в  малко кокетно английско градче Гилдфорд. В момента учи Медия и комуникации в University of Surrey. В свободното си време споделя, че се занимава с разнородни дейности – „чета, пиша, мотая се безцелно из града с приятели, доброволствам, развивам се, живея, обичам”.

Членувала е в Българския младежки Червен кръст и всяка неделя се е обучавала в първа долекарска помощ. Помага като доброволец на част от събитията, организирани от ОФ „Пловдив 2019 – Европейска столица на културата“ и ежегодния литературен фестивал „Пловдив чете“. В гимназията си е била един от координаторите на Ученическия съвет. „Работата като доброволец ме научи на много – организация, търпение, да работя в екип, а Ученическият съвет ми помогна да се развия като личност и да добия увереността, която ми липсваше, когато за първи път стъпих във Френската”

Голяма част от живота си свързва с литературата. Участва в няколко литературни конкурса, на последния от които на Къща музей „Петя Дубарова, където бяла отличена с поощрителна награда . Там представя авторски разказ за един човек, който започва да краде чужди истории и да ги разказва от свое име, и по този начин постепенно загубва себе си. Част е от проект, създаден изцяло от учителката ми по БЕЛ госпожа Диана Леонтиева – „18:18“ – малка стихосбирка с 18 стихотворения на 18-годишни ученици от Френската.

– Разкажи ни малко повече за „18-18”.

– „18:18“ е проект, който измисли учителката ми по български, госпожа Диана Леонтиева. Идеята беше да се създаде малка стихосбирка с 18 стихотворения на 18-годишни ученици от ФЕГ „Антоан дьо Сент-Екзюпери“, за да се покаже, че младите хора в училище също могат да пишат. Беше като подарък от нас за нас, дори имахме представяне на стиховете си пред свои съученици в библиотеката в училище, а събраните пари от продажбата на книжките отидоха за благотворителни каузи. Първата стихосбирка се казва „(Д)ефектът на пеперудата“ и в нея има стихотворения на осем ученици от 12. клас, а корицата е дело на друг наш съученик, Мартин Чаушев.

– В момента в града ни се провежда ежегодния литературен фестивал „Пловдив чете”, в който преди си взимала участие. Липсва ли ти това занимание? 

– Ако трябва да съм честна, когато разбрах, че датите за фестивала тази година ще бъдат изместени заради коронавирус обстановката, тайно се надявах, че ще ги преместят за периода преди заминаването ми, за да не пропускам фестивала. Уви, нямах късмет. Страшно ми липсва, дори се чувствам странно, че не съм там. Надявам се всичко да мине добре и живот и здраве, догодина да мога да се върна навреме за фестивала и да продължа традицията си на доброволец. „Пловдив чете“ е първото събитие, на което бях доброволец. То ми отвори вратите към добротворчеството и беше – и все още е – събитие, което чакам с нетърпение всяка година.

– Към днешна дата ти живееш в чужбина, за да се обучаваш в специалността медия и комуникации. Каква беше причината да избереш тази насока?

– Специалността ми се стори интересна и реших, че ще ми даде много възможности за професионално развитие, затова я избрах.

– В коя сфера виждаш развитието си след време?

– За момента идеята ми е да продължа да се развивам в медийната сфера, но кой знае.

– Какво те накара да предпочетеш да учиш  чужбина?

– Имах нужда от промяна, това беше главната причина. Исках да замина и да намеря щастливото си място, да се сблъскам с различни хора и култури, да пътувам. В сегашната обстановка това е малко трудно, но се надявам, че в бъдеще нещата ще се подобрят.

– Изминало е твърде кратко време, но все пак- липсва ли ти училище сега, когато си една стълба нагоре?

– И да, и не. Липсват ми хората в училище, учителите, съучениците и приятелите ми, но университетската среда ми допада повече, може би защото уча неща, които ме вълнуват (а и защото не се налага да ставам в 6 сутринта).

– За какво мечтаеш?

– За щастие. Може да прозвучи малко депресиращо, но ми се иска някой ден, когато умирам, да „върна лентата назад“, както се казва, и да съм щастлива с живота, който съм живяла и с нещата, които съм постигнала.

– Кой е изворът на твоето вдъхновение, когато пишеш?

–Мога да се вдъхновя от всичко, дори най-обикновени ежедневни случки. По-трудно ми е да намеря мотивация да седна и да превърна идеите си в реалност. Няма смисъл да лъжа, разсейвам се лесно докато пиша и често ме мързи дори да започна. Но работя над това, което е най-важното.

– Какво очакваш да постигнеш в живота в професионален план, а защо не и в личен?

 – Както казах, искам просто да съм щастлива. Не ми трябва да съм шеф на голяма компания и да получавам гигантска заплата всеки месец, искам просто да имам достатъчно, за да се чувствам спокойна, ако нещо неочаквано се случи; достатъчно, за да не се лишавам от нищо необходимо.

– Какво (освен лютеницата,ха-ха) ти липсва най-много от България?

– Луканката брои ли се за отговор? Ха-ха!

– Би ли се върнала да работиш в България? А при какви условия това е възможно?

 – За момента не съм мислила толкова напред в бъдещето, приоритетът ми за следващите 4 години е да завърша, после ще видим. За мен перфектната работа е такава, която мога да върша с удоволствие и която ще ми дава възможност да се развивам и да пътувам повече. Няма значение къде е – България, Англия, Северния полюс – стига да ми харесва. Не искам да прекарам следващите 40 години от живота си, работейки нещо, което мразя.

– Как би искала да изглежда държавата, в която ще живееш?

– Мечтая за държава, не, за свят, където всички са равни, без значение откъде идват, какъв цвят е кожата им, каква религия изповядват, каква е сексуалната им ориентация и така нататък, и така нататък. Не е невъзможно и се надявам да доживея, за да го видя :)

– Смяташ ли, че е време за генерална промяна в средното и висшето образование в България? Как според теб може да бъде провокиран интересът на младите да учат и да се развиват тук?

– Определено трябва нещата да се променят. Крайно време е образованието да започне да работи в полза на учениците и учителите, а не да работи срещу тях. Учениците не ходят с желание на училище, защото не им е интересно, материалът не винаги се преподава по интригуващ начин, някои учители имат прекалено големи изисквания – всичко това е много натоварващо. Като ученици често си задаваме въпроса „Ама това пък за какво ми е да го уча, кога ще ми потрябва в живота?“. Хубаво е, че сега след 10. клас имаш възможност да избереш какво искаш да учиш, но това може да се подобри още. Според мен е важно в училище концентрацията да е върху знанията, а не върху оценките. Сегашната система ни превръща чисто и просто в бележкари, които прекарват по 5-6 часа дневно, опитвайки се да изкарат оценки без да знаят и разбират материала – и най-често изкарват тези оценки с преписване. Това е труден период и за учителите, които, доколкото знам, са задължени да пишат определен брой оценки всеки месец. Това, което аз бих направила, е в действителност да се допитам какво искат учениците и учителите. Би било друго, ако те имаха някакъв контрол, вместо просто да се подчиняват на поредния закон на МОН, написан от хора, които не са били в училище от години