Фотография: Ина Шкарова

Рашко Младенов ще представи биографичната си книга „До последен дух“ на 20 ноември от 19 часа в клуб „Петното на Роршах“. Актьорът гостува под тепетата в рамките на Литературен салон Spirt and Spirit, а модератор на разговора ще бъде Александър Секулов. 

Книгата „До последен дъх“, издание на „Жанет 45“, е любопитно пътешествие из спомените на една изключително любопитна личност – музикант, актьор, шофьор на такси, продавач на цигари, учител, театрален директор, министър. Всичко това е разказано в истории от живота на Младенов. 

За приятелите си известен като Рашко, за неприятелите си – не знам и не ме интересува как е известен. С „До последен дух“ той ще ви поведе на едно необикновено пътешествие, сравнимо и с „1001 нощ“, и с най-разюзданите фантазии на Жул Верн. С важното уточнение, че за разлика от изброените класики, неговото пътешествие наистина се е състояло. И няма никакви изгледи скоро да приключи. В това житейско пътешествие нашият смел Немо – или Маруф, ако предпочитате – ще ви заведе в най-необичайните кътчета на планетата (от Коньовица та чак до устието на река Нигер); ще се сражава с вас и заради вас с чудовища, по-страшни и от морските, защото няма по-страшни чудовища от хората; ще ви покани на футболен мач в джунглата и на презокеанско приключение; ще ви научи дори как да ходите в тоалетната с арфа. Някои от тези истории знам още от дете, други научих в по-ново време, а днес мога само да завиждам на онези, които ще ги прочетат за пръв път, пише редакторът на книгата Димитър Стоянович. 

Оформлението й е на изключителния майстор Христо Гочев.

Ето и откъс от  „До последен дух“, поместен в сайта за култура „Площад Славейков“: 

Навярно забелязвате, че не следвам определена хронология в спомените си, но така ми е казал редакторът на тази книга Дими Стоянович. 

„Пиши каквото и както ти дойде, после ще го подреждаме“, каза той (авторът вероятно е подценил налудното поведение на споменатия през последните години, както и склонността му към злоупотреба с терпентин – бел. ред.). 

И така само преди няколко дни Театър „София” тържествено отбеляза своята 50-годишнина. Бях поканен от директора Ириней Константинов да участвам в юбилейния концерт, накрая на този празник на сцената бяха поканени всички останали живи артисти, които бяха в салона за честването. И изведнъж тази сцена се изпълни с хора, които не бях виждал с години, някои с десетилетия. Колеги, с които в продължение на 14 години бях живял в едно голямо театрално семейство. Много от тях вече на пределна възраст, другата част – вече на сцената на небесния театър.

Споменаването на Театър „София” и мисълта, че ми предстои разказ за мястото, където съм прекарал по-голямата и съзидателна част от професионалния си живот, ме хвърли в пореден уплах от познатото усещане, че отново в паметта ми има големи празнини. За годишнината си театърът издаде луксозен каталог, който проследява подробно целия си половинвековен репертоар и аз с ужас установих, че точно както в киното, от 25 роли за 14 години, които съм изиграл на неговата сцена, за почти половината нямам никакъв спомен. Вероятно това е половината, в която съм имал по-малки задачи – макар че бях възпитан от Желчо Мандаджиев да не меря усърдието си с големината на възложената ми задача. Да не пропускаме, че това бяха и най-силните години на творческата възраст със стотици странични занимания като кино, телевизия, музикални участия и всякакви халтури, както наричахме извънщатните си проявления. Тогава понятието „халтура“ не винаги беше с отрицателен знак. Халтура се наричаше всяка възможност за допълнително припечелване, което понякога не пречеше това да бъдат сериозни културни събития. 

Без излишна скромност мога да отбележа така наречения Първоаприлски симфоничен концерт от 1980 г., чиято слава още се носи. И до ден-днешен, ако чукнете в YouTube квартет от „Риголето” с Николай Бинев, Ицко Финци, Тодор Колев и Рашко Младенов, ще попаднете на част от това забележително преживяване. Този концерт имаше 25 представления в препълнената зала „България”, един концерт в първа зала на НДК и по няколко пъти с всички симфонични оркестри в страната. Помня тези концерти с радост и за това, че те бяха най-щастливите мигове в живота на майка ми. Нейната мечта се беше сбъднала – нейният син свири Григ концерт за пиано и оркестър в зала „България”. Така че съм склонен да оправдая изневеряващата ми памет със степента на интереса към това, което съм вършил през тези години.