от Руслан Йорданов

Театралната публика в Пловдив притежава привилегията да следи отблизо играта на Радина Думанян вече над три години. В последно време нейният талант стана национално достояние и благодарение на лекарския сериал „Откраднат живот“. Телевизионните зрители в цялата страна заспиват със замисления поглед и душевните терзания на нейната героиня – младата анестезиоложка д-р Биляна Захариева.

През 2016 г. пловдивската актриса получи и признанието на театралната общност с наградата „Аскеер“ за „Изгряваща звезда“. Публиката в европейската столица на културата засега няма повод за ревност, тъй като все още държи изключителните права – Радина Думанян играе в пет постановки на Драматичен театър-Пловдив – „Чиста къща“, „Евридика в подземния свят“, „Духът на любовта“, „Съблечи се!“ и „Възвишение“.

Тази вечер тя получи и наградата „Жена на годината“ (категория „Актриси“) на списание „GRAZIA“.

 - Г-жо Думанян, не всеки ден простосмъртен журналист има щастието да разговаря с театрална и филмова звезда… 

- „Звезда“ е астрономически термин, отнасящ се до небесните тела. Нека ние да се ограничим с използване на доста по-разпознаваеми думички, като „позната на широката аудитория“. Защото за момента телевизията прави точно това – разпространява моя образ в домовете на хората. В никакъв случай не се считам за звезда. Смешно е за мен да кажеш, че съм звезда.

Истината е, че просто имам късмет в живота. Нали знаеш, че има хора с късмет и такива, на които не им върви. Познавам много, ама много талантливи хора, които просто нямат късмет, и това е много тъжно. А има такива, които не са особено талантливи, но имат ужасен късмет. Аз не мога да се определя като талантлива или не, а по-скоро като човек, на който му е даден шанс, и то навреме – докато е млад, защото после ми се струва, че тази енергия се губи.

- Колко често птичето каца на рамото Ви?

- Много шансове са ми давани, и то постоянно. Някакси, съдбата, Бог или не знам кой постоянно ме изправя пред избори, които правя. И с шансовете е така - в НАТФИЗ ме приеха от първия път. По време на обучението, когато не съм била заплашвана да бъда скъсана на някой изпит. И после при постъпването ми тук – в Драматичния театър в Пловдив, ми е даден страхотен шанс, за който аз съм много благодарна на всички замесени, и най-вече на директора Кръстю Кръстев.

Имам и шанса да играя в страхотни представления, които са разнообразни и ме показват в различна светлина, както и непрекъснато да репетирам. През първите две години не спирах да репетирам до момента, в който не влязох в телевизионния сериал „Откраднат живот“ – отново предоставен ми шанс. Това са все шансове, които ти се предлагат и ти ги приемаш, и работиш за тях. Работиш с всички сили и средства да докажеш, че те не са ти дадени напразно. И най-вече да изпълниш мисията, която ти е възложена свише. Това ме прави супер щастлива.

- Сбъдната детска мечта ли е играта на голямата сцена?

- Да, непрекъснато търсех полета за изява, и то изключително егоистично. В детските ми години постоянно исках да съм център на внимание. Когато имаше възможност да кажа стихотворение или да изпълня песен, с голям кеф излизах на подиума пред черната дъска. Много обичах да се изявявам. Участвах в детските концерти в СОУ „Никола Й. Вапцаров“.

Веднъж на годишнината на училището на сцената на Синдикалния дом рецитирах стихотворението„Врабчова сговорна дружина“ на Никола Й. Вапцаров. (То е едно от малкото детски стихотворения на поета - много малко хора знаят, че Вапцаров е писал стихчета за деца.) Изпълних го и доста време след това по коридорите големите ученици ми казваха: „Ето го врабчето!“, „Здрасти, врабче!“. Известно време моят прякор беше Врабчето. Ще се радвам, ако се намери запис на този концерт.  Ще ми бъде свидно и мило да го изгледам.

- Доколко обучението в театралния кръжок на гимназията повлия върху избора на житейско поприще? 

- Актьорът Симеон Алексиев и жена му Ирен ме запалиха по литературата и театъра. Показаха ми други светове. Тези измерения на изкуството съществуват, но когато се намери някой, който да ти покаже нещо, за чието съществуване не си предполагал, е много красиво и вдъхновяващо. В училището правехме поетични спектакли – единият беше посветен на българската поезия.

Другият се казваше „Шекспирова махала“ – по различни текстове от пиесите на Шекспир. Беше много забавно и приятно. Четяхме поети като Дамян Дамянов, Добромир Тонев, Христо Фотев, Георги Джагаров и други. Макар да бяхме ученици, спектакълът беше на изключително високо ниво. Сблъскахме се с поети, които по принцип не се изучават в училище. Те оставиха дълбока диря в душата ми. После в НАТФИЗ когато преподавателите ни говориха за тях, някои състуденти не ги бяха чували, а аз знаех наизуст техни произведения.

- След три години на сцената на Пловдивския театър, награда „Аскеер“ за „Изгряваща звезда“ и запомняща се роля в лекарския сериал „Откраднат живот“ какво гласи моментната равносметка?

- Въобще не се чувствам като актриса с главно „А“, защото тази професия се гради цял живот. Към момента имам някаква популярност, но това е толкова временно явление, колкото хлябът, който на третия ден е мухлясал. Това, че ме дават по телевизията и хората ме разпознават, не ме прави по-добра актриса. Добра актриса ме правят добрите роли, но най-вече добрите режисьори, сценарии и пиеси. И трудолюбието.

Помагат ми добрите художници, добрите поети, добрите драматурзи като Александър Секулов от Пловдивския театър, добрите директори като Кръстю Кръстев. И държа да отбележа - страхотната трупа. Актьор не се става сам, а когато имаш силни съмишленици. За мен трупата на Драматичния театър в Пловдив е най-силната в България. Енергията в театъра е невероятна.

Макар всички да са различни като индивидуалности, те са много задружни и работят за доброто име на театъра и за привличането на хората към сцената ни, за да отправят посланията. Не бях играла на голямата сцена до тази година, когато театърът бе отворен след ремонта. Много се развълнувах на втората премиера на пиесата „Възвишение“.

- Какви роли прилягат на амплоато Ви най-добре? 

- Знам, че по презумпция актьорската професия е на амплоато. Но аз съм се още млада и смятам, че ако ми се даде шанс, мога да изиграя много различни роли, така че да не бъда определяна като актриса на точно определени роли. Много се надявам да имам различни предизвикателства, които да покажат моята многоликост на сцената  и пред камерата. Ще се старая да не попадам във водовъртежа на еднообразните персонажи.

- Театралната публика в Пловдив Ви засипва с комплименти при всеки удобен случай. 

- Пловдивската публика е много щедра. Зрителите са изключително внимателни когато слушат какво се случва на сцената и изключително щедри накрая с аплодисментите и с признанието.

- Когато актьорът се превъплъщава в измислен литературен образ на сцената, той за известно време влиза в кожата на друг човек. Това отразява ли се на психическата му цялост?

- Много влияе. Особено през последната година, в която снимах в сериала, персонажът, който играя, не ме оставя. В театъра работим по една пиеса средно три месеца. След това „привикваш“ персонажа за всяко представление. Някакси спираш да живееш този паралелен живот. Докато репетираш, ти търсиш образа, намираш го и после го извикваш в съзнанието си усещането за този човек. 

В сериала аз съм постоянно този човек и той много ми влияеше. Понякога не знаех кога съм аз и кога – Биляна. Дори в ситуациите, в които се изправях в житейски план, понякога не знаех дали аз взимам решенията, или ги взима Биляна, която е неуверена и й липсва характер на моменти. Известно време бях плаха и нерешителна, което не е характерно за мен. По принцип съм изключително категорична. Преди да взема дадено решение може да се колебая, но после тръгвам смело напред.

- Кое е най-вълнуващо в актьорската професия?

- Последната година снимам в сериала и това не ми дава възможност да репетирам. Липсва ми повече репетиционния период отколкото самите представления. Липсва ми това да изследвам персонажа, заедно с режисьора и другите актьори да измисляме разни неща, да правим мозъчни атаки“. Да репетираш е като да се потопиш в някаква много дълбока пещера или кладенец, на който не виждаш дъното.

- Каква е разликата между театралния процес и снимането на сериен филм?

- Много е сложно и интензивно, правят се графици – времето се разпределя до минути. В снимачния процес едновременно на ден са заети 70-80 човека. Страхотна машина е. Много сложно и приятно е. Няма нищо по-хубаво от това да действаш. Същността на актьорската професия е acting, което е действие. Да действаш като репетираш, играеш и снимаш.  Действието те прави щастлив. Чувствам се като часовник с различни механизми и зъбчати колелца вътре в мен.

- Кои са любимите Ви места в Пловдив?

- Обичам да се шляя безцелно по улиците. Да ходя пеша и да намирам непознати места. Обичам да ходя в кварталите с къщи, където няма жилищни блокове. Не обичам обстановката да ми напомня на съвременен град – в Пловдив съществуват редица места, които ме връщат назад във времето. Много обичам да си представям как живея в друга епоха. Затова всеки филм и представление, чието действие се развива в друг времеви континуум, ме изпълват с любов и вдъхновение.

Харесват ми фасадите. Разходи се из центъра на Пловдив, и ако не си забил нос в земята,  погледни фасадите. Те ще ти проговорят, ще ти разкажат някаква история. Можеш да се нафантазираш жестоко в Пловдив. Обичам да се шляя сама. Ходя навсякъде – и по молове, и по тепета, и по Главната, и по градинки, и на Гребната база. Много е приятно да тичаш сутрин на Гребната база. Забелязваш, че винаги едни и същи хора ходят сутрин да бягат, и всички те са „посветени“.

Притесняват ме големите сгради, които се извисяват над мен. Обичам да гледам небето. Харесвам и Стария град, но рядко се разхождам там, не знам защо, въпреки, че много го обичам. Аз съм малко патрава, и на разходките в Стария град се спъвам на всяка крачка и си късам обувките. Обичам да ходя по камънаците там. Особено ми е любима терасата до Античния театър, от която се открива красива панорама към града.

- До завършването на гимназията сте живяла в Пловдив, след което се премествате в София. Лесно ли свикнахте със столицата?

Когато отидох в София, Пловдив адски ми залипсва. Столицата ми се стори в началото адски недружелюбна. Времето не ми стигаше за нищо. Докато подчиня времето в София на моя темпоритъм, минаха няколко години. През четирите години, докато учех, София не ми харесваше толкова.

Чак през последните година-две пребиваването там ми носи много голямо удоволствие. Столицата предлага много културни и емоционални събития. Правят се много концерти и изложби. В Пловдив мащабът е по-различен, но тук се чувствам по-добре. Ако трябва да избирам, разбира се, бих избрала града под тепетата. В Пловдив е приказно вълшебно.

Напоследък, в който и град да отида, се влюбвам в него. Така се захласнах по Велико Търново, Бургас, Добрич и други. Харесват ми градовете, хората, разни симпатични местенца, които си намирам. Навсякъде мога да се почувствам добре. Живея като птица, където си свия гнездо. Обичам въздуха и пътешествията.

- Как би трябвало да изглежда Пловдив през 2019 г., когато ще бъде европейска столица на културата?

- Много се радвам, че Капана се обособи като артистичен квартал. Стана град в града – много щастливо място. Искам да видя повече интерактивни концерти, спектакли и събития. Имаме седем тепета, които не се ползват за сцени. Ползват се за разходки, звездоброене и наблюдаване на метеоритния дъжд, по време на който си намисляме желания. Тепетата могат да се обособят като артистични пространства. Например на завоите на Младежкия хълм – на спиралата да разиграе спектакъл, който минава като шествие - започва от върха и свършва в подножието му.

Липсва ми циркът (имам известни терзания относно отношението към животните там), особено акробатите. Има доста локации, в които могат да се случат страхотни неща. Човек и природа могат да се консолидират много добре в Пловдив, за да се направят нещо незабравимо – като емоционално изживяване и вътрешен катарзис. Сещаш ли се за анимационните филмчета на Уолт Дисни, които не спират да ни карат да мечтаем, като „Пепеляшка“ и „Рапунцел“? Представи си, че на река Марица започнат да пускат фенери, като в „Рапунцел“.

Да се определи един ден през лятото и на реката да се съберат триста гондоли и да се запалят петстотин фенера. Ще бъде велико преживяване. Проблемът е, че аз имам хиляди идеи, но не знам как да ги реализирам. Не съм по реализацията, а по фантазирането. Културата е емоционално преживяване, което те води към по-доброто. Може да бъде чрез страдание или чрез прилив на щастие.

- А кога ние, зрителите, ще имаме шанса видим Радина Думанян на големия екран?

- Чакам предложения за киното. Да не се ослушват някои хора (Смее се.) Пожелавам си през 2017 година да снимам филм с добър режисьор и добър сценарий.