Независимо в какъв мащаб ще го погледнем, здравната криза, налегнала света през 2020 година, даде своето отражение. Беше март и като че ли повече хората споделяха за страх. С течение на времето емоциите се променяха, варираха, катереха върхове, после се понижаваха. Когато говорим за сътресения в личен план, можем да сме сигурни, че всеки по своему е усетил изолацията и пандемията.

Към днешна дата обаче сме изправени пред втора вълна на заболеваемост и засилващи се мерки. Сега, когато случаите на заразени драстично са се покачили, на повърхността изплува нов феномен–стигмата към болните от Covid-19.  Човекът, по една или друга причина, е склонен да поставя отсрещните в рамки – явление, улесняващо мозъчната ни дейност.

В разговор с проф. Ваня Матанова, специалист в областта на клиничната психология, психотерапията и невропсихологията, разнищваме защо сме склонни да проявяваме различни емоции и къде се коренят те. Нека видим какво има да каже науката за протичащите у човека психични процеси, за стигматизацията на болните и как да се отнасяме, когато сме от двете страни на барикадата:

–Каква може да е причината хората да се притесняват да споделят, че са болни или прекарали вируса? Смятате ли, че можем да говорим за социална стигматизация в това отношение?

–Да, наистина, тези, които са болни или преносители на COVID-19, започват да се чувстват стигматизирани и изолирани. Очаква се нарастване на дистанцията и разпознаване на другите като потенциална заплаха.

По време на криза обичайните механизми за справяне в човека се провалят, което води до нарастващо състояние на тревожност. Повишаването на нивата на тревожност от своя страна обуславя състояние на декомпенсация, при което обичайното психично функциониране се нарушава и реактивира тревожността и объркването.

–Защо, според Вас, съществува тази стигма у част от обществото?

–Липсата на предсказуемост и контрол са ключовите фактори на дистреса, тревожността и неадекватните поведенчески модели. Тези модели са свързани с прехвърляне на отговорността за собственото здраве върху някого другиго. Болните биват разпознавани като заплаха и следователно биват стигматизирани и изолирани.

–Какво кара хората да чувстват вина, че са заразени в инфекцията или болни?

–Усещането, че могат да загубят здравето, дори живота си. Страхът, че могат да причинят същото на близките и любимите си хора.  Oттам идва вината, че не са се предпазили своевременно. 
Вината е част от множеството негативни емоции, които пандемичната здравна криза предизвика. В този период на преден план изникват страх, тревожност, безпокойство, депресивни настроения, скука, гняв, безсилие, раздразнителност, вина, угризения, срам. Липсата на отзвук на нашите действия и емоции е опустошително преживяване за всеки.

–Какво е правилното отношение към боледуващите, за да се избегне усещането у тях, че са „прокажени”?

– Като към всеки друг заразно болен. Най-важното е да анализираме собствените си дисфункционални мисли и негативни реакции. Да отчетем кое е във фокуса на нашия контрол и кое не можем да контролираме.

Не можем да контролираме поведението на другите, но можем да контролираме своето собствено поведение.

Болните се нуждаят от помощ, подкрепа и съчувствие, а не от упрек, стигматизиране и негативно отношение. А това зависи от нашия вътрешен свят, от умението ни за емпатия, съпреживяване и подрепа. Това са качества, формирани в отделния човек много преди да се появи Covid-19.

–Имали ли сте клиенти, които са търсили професионалната Ви помощ, защото не могат да се справят с психическо напрежение, страх или вина?

– Да, все повече пациенти се обръщат за помощ по повод покачване нивата им на тревожност. Но тревогата е адаптивна реакция и има за цел да ни мобилизира за подходящи действия, когато сме изправени пред опасност. За да бъдем самодисциплинирани трябва да направим всичко възможно, за да се чувстваме удобно с идеята, че нямаме контрол.

Цената на стремежа ни към контрол са поведенчески модели като пазаруване, чистене, обилно ядене, презапасяването, което беше актуално в началото на кризата. Но те са само върхът на айсберга, а в основата са дисфункционални мисли и негативни емоции. Липсата на контрол върху ситуацията води до силен гняв и/или отчаяние.

–Какво съветвате хората, които търсят вашата помощ?

–Важна стъпка към връщането на контрола е да разпознаем и признаем пред себе си как се чувстваме. Страхът от неизвестното е огромен. А празнините в познанието се запълват от фантазията ни.

Сега е идеален момент за размисъл кое ценим и кое е важно за нас, но това е много индивидуален въпрос. Има хора, които ценят своята продуктивност, осигурявайки семействата си. Те много трудно преживяват, това да останат без работа.  Много остро реагират, ако работейки от вкъщи, някой им пречи–дете, жена, висока музика и др. Други, които ценят духовността, взаимоотношенията, изкуството, преживяват по-лесно пандемията–правят си онлайн екскурзия в някой музей, гледат филми, четат книги.
Тези, които са фокусирани върху спорта и тялото си, очакват със страх бъдещите мерки, докато разберат, че и вкъщи може да се спортува.

Това е времето, в което можем да разберем кое е важно за нас сега, в този момент. Когато установим какво ценим, ние сме упълномощени да действаме. Упълномощени сме да действаме за неща, които сами сме определили, че са важни. И това ни връща усещането за контрол. Т.е. това, което искаме–контролът, вече е в нас. Тогава нашето функциониране ще бъде смислено, защото ще следваме собствените си ценности и стремежи.

–Къде смятате, че лежи причината голяма част от обществото да проявява небрежност към ситуацията? Има такива, които отричат съществуването на Covid-19, защо ?

– Обикновено оценката на заплахата на дадено явление, коeто стои пред нас, се свързва с оценената на личната ни уязвимост. Те, комбинирайки се, генерират страх. Нормално е да се страхуваме. Това е нито лошо, нито добро. То просто е нормално.

Не е възможно да не мислим за проблем, който заплашва живота и здравето ни. Има група от хора, които се абстрахират и се преструват, че нищо не се случва. Това не значи, че не се страхуват, но им е трудно да го признаят. Много хора следват указанията, други – не.

Колкото повече се повишава тревожността, толкова повече ще се нарушават мерките. Тогава се покачва усещането за контрол и се редуцира тревожността. Все още има усещане за несигурност. Хората реагират по определен начин, за да овладеят живота си. Важна стъпка към връщането на контрола е да разпознаем и признаем пред себе си как се чувстваме.

Ако тежестта на заплахата срещу уязвимостта на личността са ниски, хората не възприемат ситуацията като заплашителна и са склонни да действат адекватно. Ако пък тежестта и уязвимостта са високи, а самоефективността е ниска, има вероятност да възникнат реакции като отричане, избягване, подценяване, безплодно философстване, фатализъм, пожелателно мислене, отчаяние и други.

 – Как би могла да влияе толкова разнородна информация върху убежденията на хората?

– Разнородната информация, която се поднася на хората, подсилва усещането за обърканост, несигурност и тревожност. Важно е да сме информирани, но прекаленото излагане на медийно въздействие води до повишено чувство на страх и тревожност. Всички имаме нужда от информационен детокс!

През месец март „Институт за психично здраве и развитие” проведохме онлайн изследване  и още тогава данните сочеха, че най-надеждни източници на информация анкетираните определят здравните, държавни институции и общопрактикуващите лекари, а най-ненадежни – социалните мрежи. Половината от хората споделят, че изпитват леко до силно напрежение, когато четат или се запознават със здравна и/или демографска информация относно характеристиките и влиянието на пандемията.