Емил Захариев се озовава в Пловдивския панаир  едва 15-годишен. „Нямах паспорт, когато започнах като общ работник през лятната ваканция. В началото миехме палатите и товарехме  електрокарите. На втория месец преминах в отдела на архитектите, където правехме фотокопия на палатите на един доста примитивен апарат с амоняк и неонови лампи”, спомня си той.

Един ден Захариев случайно попада в стаята с архива, където са подредени папките с чуждестранни кореспонденции. „Току-що бях влязъл в немската гимназия и и  с голям интерес започнах да чета документите”, разказва най-дългогодишният служител на изложбения център.

Годината е 1972 г.  - половината от сегашните палати още не са построени. На мястото на палата № 8 е стояла стара постройка с вътрешна градина и ресторант. Тя е съборена в началото на 80-те години, за да освободи място за изложбеното здание.

Генералният застроителен план на Пловдивския панаир е приет малко преди това - през 1971 г., и предвижда нови модерни палати, така че панаирният център да отговаря на европейските изложбени стандарти.  Строителството им продължава през 1980-те и 1990-те, за да придобие днешния си облик.

В епохата на комунизма след 1944 г. предприятието претърпява редица трансформации. В началото преди всяко изложение било прието предприятията от страната да изпращат свои работници да им строят павилионите и да подреждат щандовете. В средата на 1960-те обаче е създадено дружеството  „Международен Панаир Пловдив”, което предлага широка гама услуги на изложителите и на практика поема изцяло организацията на техните прояви.

„През годините съм  се сблъсквал с нетипични искания от страна на фирмите, но правилото беше, че след като изложителят го иска - неговата воля е закон. Трябва да му се изпълни желанието, стига да не е невъзможно”, отбелязва Емил Захариев.

След като завършва гимназия и специалност западни филологии в университета през 1981 г. той е назначен в отдел „Протокол, където работи и днес.  

Предимство в попрището му носи владеенето на френски, английски, испански, руски, италиански и немски езици. „И вие да работите толкова години в панаира, ще научите толкова езици. Идваха чужденци от петте континента и работата с тях изискваше добро владее на съответния език”, шегува се Емил Захариев.

Тогава той е единственият полиглот в предприятието – посреща и изпраща всички чуждестранни делегации в продължение на десетилетия до ден днешен.

През социализма освен с домакинството на изложението в Пловдив, предприятието се е занимавало и с организацията на представянето на българските фирми по панаири и изложения в чужбина. Емил Захариев е отговарял за участието в две прояви зад граница.

С влизането си в панаира Захариев попада в разгара на подготовката на Световното ловно изложение в Пловдив през 1981 г. „Разликата между панаир и световно изложение е огромна - световните изложения се организират на равнище правителство около определена тема.

Например планетарният форум в Хановер мина под надслов „Човечество, екология и природа”, обяснява той.  Дълго време Захариев е и представител на България във Бюрото за световни изложения в Париж.

Пловдив е имал честта три пъти да бъде домакин на световни изложения – освен Ловното през 1981 г., градът по тепетата приема младите изобретатели през 1985 г. Шест години по-късно тук се провежда и световен форум на изобретенията.

В тогавашния соцлагер Пловдив е бил един от трите международни панаирни центрове заедно с Лайпциг и Бърно. „Когато идваше време за панаира, целият град се мобилизираше. Пловдивчани бяха горди, че от цял свят идват хора да видят града им“, обяснява Захариев.

По думите му тогава Пловдивският панаир е бил отворен прозорец към света за цялата страна. „Българинът е любознателен и предприемчив. Тогава най-много хора се тълпяха около леките коли и около новите електроуреди, хладилници.  Око да види, ръка да пипне. Хората питаха питаха и разпитваха кой уред как функционира и какви операции може да прави“, допълва той.

Захариев смята, че преди 1989 г. в условията на централизирана икономика в Пловдив са се правели истински бизнес и търговия. „Тук се излагаха най-добрите образци и високотехнологични машини от Запада. По времето на „желязната завеса” съществуваше забрана високи технологии да се предоставят на социалистическите страни. Въпреки това се намираха начин да се внасят модерни машини, например компютри „Макинтош” от четвърто и пето поколение”, посочва той.

Най-куриозните моменти неизменно са свързани с фигурата на бившия държавен ръководител и генерален секретар на БКП Тодор Живков.  След всяко издание на Есенния технически панаир бай Тошо събирал в Пловдив 200-300 шефове на държавни предприятия и партийни началници на специално съвещание. 

„Бях зашеметен от дълбочината на анализа, който Живков правеше в рамките на 15-минутното си обръщение към присъстващите“, подчертава Емил Захариев. На едно от събранията генсекът разказал за посещението на американска делегация в Българската академия на науките (БАН) през 1986 г.

Българските специалисти от Института по кибернетика показали на гостите направен от тях компютър от четвърто поколение. „Американците реагираха като шопът, който видял жираф. Казаха:  „Такова животно нема“. После изразиха мнение, че зад стената е скрит тяхна машина „Макинтош“.

Казах им, че заставам с името си, че българите са автори на изобретението, което говори, че ние имаме невероятно добри специалисти“, завършил историята Тодор Живков.

При друг случай Министерството на промишлеността  и търговията извадило пред една от палатите на Панаира последен модел струг с електронно управление. Живков се спрял за пет минути пред машината и веднага наредил инженерът, който го е изобретил,  да получи „Димитровска награда“ - едно от най-високите държавни отличия за времето си.

„Атмосферата около Живков беше винаги ведра - той умееше да се шегува с всеки“, отбелязва Емил Захариев.  На чуждестранните щандове винаги посрещали бай Тошо с отворени обятия и му пъхали в ръката чаша с националното си питие – палинка от унгарците, шампанско – от французите и т.н. 

„Той не пиеше, взе чашите и каза на гостите: „Какво правите вие на тоя панаир?! Ще ме напиете и ще изпусна кормилото на държавата“, спомня си Захариев.