от Руслан Йорданов

Група туристи, паднали в ласкавата клопка на Стария Пловдив, шумно изразяват възхищението  си на различни езици. Пред очите им се върти образователен филм, на който единственият майстор терзия в България показва тънкостите на шиваческия занаят и народните носии. Когато виждат пищовите, пушките  и ятаганите и цялата чета на сдружение „Хайдути“ в действие, един от тях възкликва: „Готови за битка!“. Друг от туристите го съветва: „Внимавай, този човек в момента стои точно зад теб“.

Зад гърба им се изправя Иван Тонев, пазител на старинното изкуство на шева и кройката, и знаменосец на „Хайдути“. Тези дни откри своя терзийски първи дюкян на Улицата на занаятите „Стръмна” 1А. Той крои и шие на ръка народни носии по уникална технология отпреди два века.  

Към усвояването на гайтанджийството по необичаен път го води страстта му към българската история. „Преди шест години се запалих по хайдутлука.  Група ентусиасти направихме сдружение, което да реконструира външния вид на борците за свобода от края на 18 и началото на 19 век.

Но като всеки хайдутин не можеш да сложиш на гол тумбак чифте пищови, трябва първо някаква дреха да облечеш. Така и не успях да намеря подходяща носия, затова реших да си направя сам”, спомня си той.

Известно време той издирва шивачи, които са запазили уменията на дедите ни, но не открива такива. Накрая попада на познавач, който му дава основните насоки и знания. Баба Стойна Кръстанова също му показала някои от чалъмите. „Неволята учи. Ходя по музеите, снимам и разглеждам”, допълва той. 

Миналата година е признат за майстор терзия и постъпва в Регионалната занаятчийска камара в Пловдив. „Ръчното шиене е много по-трудоемко, но и става по-красиво. Машината не позволява да се изпипат детайлите”, посочва той. В класификатора той фигурира като гайтанджийство – използва се гайтан - плетен вълнен шнур, в украсяването на народната носия.

Иван, който е знаменосец на сдружение „Хайдути”, се е спрял на мъжките носии, тъй като женски се намират под път и над път. Дрехите са за ценители, кроят се и се шият по мярка и вкус на клиента.

При традиционните носии като неговите се влагат оригиналните материали – аба или шаяк, тъкан на ръчен стан. Използва се дебел памучен конец. „Терзийството е мъжки занаят. Шаякът не е коприна, платът е дебел  и се иска сила”, подчертава майсторът.

Крои с индизе – оригинален аршин, който е разграфен на осем рупа, от които всеки руп е по осем сантиметра. Аршинът му е на възраст поне 150 години. Реже с голяма терзийска ножица с бронзови набивки, върху която личи  печатът на майстора и годината на производство - 1891 г.

В инструментариума влизат също игли и напръстници. Един от любопитните инструменти е гачка или кука. Наричат я „третата ръка на терзията” и с нея се захваща гайтанът, опъва се и се шие по-удобно.

Носиите в етнографски райони на страната са различни. Долните мъжки гащи – потурите, имат различни имена и кройки. Всеки регион си има специфика - българинът има усет към красотата и естетиката, категоричен е Иван. Според него носиите за времето си са били много хубави и практични. Най-старите носии са белодрешните, , които са се запазили в Северозападна и югозападна България до Освобождението.

Специфика на носията се крие в самия косъм на вълната, който е кух. Притежава отлична термоизолация - зимата предпазва от студа и съхранява топлината, а през лятото държи хладно. Вълната може да поеме до 30% вода от собственото си тегло, затова може да се носи и при дъжд и сняг.

Ръчно изработената носия не е за всеки. Тя е скъпо удоволствие и става бавно – за около месец. Сдружение „Хайдути”, знаменосец на което е Тонев, се занимава с популяризиране на българската история. И най-вече славните времена на хайдутството в края на 18 и началото на 19 век.  

„Опитваме се да популяризираме смутните времена, когато са върлували кърджалиите.  Хората не са запознат и с периода между 1790 и 1815 г., когато българският дух узрява за свобода. По нашите земи навлизат национално-освободителните идеи. Султанът дава право на българите да носят оръжие.

След края на смутните времена започва нашето възраждане - икономическо образование, борба за църковна независимост. Причината е, че тогава българинът започва да се чуства силен. Тогава се формира нацията. Именно по това време хайдушкото движение надраства извън битовите и локални цели, и  се насочват към голямата цел – Освобождението“, смята знаменосецът на „Хайдути“.

Неговият дюкян на Улицата на занаятите е новото седалище на „Хайдути“, които наскоро започнаха снимки на зрелищен екшън. Амбицията на ентусиастите е да превърнат дюкяна в сцена за демонстрации, изложби, открити уроци.

„Ние сме готови показваме на гостите на Европейската столица на кутурата 2019 най-интересните и вълнуващи черти на българския бит и култура от миналото. Смятаме, че можем да изпълним Стария град със атрактивни събития, стига само да срещнем разбиране и подкрепа“, посочва майсторът. Междувременно негова основна грижа е да намери някой, на когото да предаде майсторлъка, за да не изчезне терзийството без следа.