Виртуозният китарист Огнян Видев празнува 80-годишнина днес - 4 февруари. Пловдивчанинът е изписал със златни букви името си в историята на българската музика с формацията "Бели, Зелени, Червени" и други свои проекти. В празничния ден си говорим с него за музика, вдъхновение, съдбовни срещи и история.

- Г-н Видев, днес отбелязвате 80-годишнината си. С какви емоции поглеждате към преживяното и кои са онези значими събития в живота ви, за които си спомняте днес?

- Понеже е денят на рождението ми, си спомням честването на 50-годишнината ми. Беше в Пловдив, в Младежкия дом. Първо имаше концерт в моя чест и участваха най-големите наши музиканти. И аз посвирих като гост. Тогава кмет бе Спас Гърневски – голяма реч изнесе. След това Яко Буюклиев – Буйко направи коктейл в „Кавказ“. Дойде много народ – някъде 300 човека. Свирихме много – страхотен джем сешън до сутринта. Мисля, че го има заснето, защото по пловдивските телевизии го пускаха. Отдавна беше, но е хубав спомен и до днес.

- Като си говорим за миналото няма как да не ви попитам – какво бе началото?

- Още в младежките ми години свирих с групата на Емил Димитров. Първият ми учител в музиката бе Асен Овчаров - основоположникът на българския джаз. Беше е преподавател в Музикалното училище, след като е интерниран в Пловдив. Лежал е в Белене, защото си е позволил да джазира комунистически химни. След шест месеца е освободен. После отново попада в затвора по политически причини, за да продължи живота си тук в Пловдив. Та той ни беше учител и много повлия за моя избор. Негов ученик бе и Иван Ноев, който през 1973 г. основа оркестър "Пловдив". Свирехме много - в казиното в Слънчев бряг, в Пловдив също. Колегите от оркестър "София" идваха да ни слушат, възхищаваха ни се. Спечелихме първо място на Националния преглед на оркестрите и лично композиторът Петър Ступел ни я връчи. После дойде и времето на "Бели, Зелени, Червени", създадена от  Веселин Николов-Весо Червения. Той се върна от Полша и първоначално формацията е към Младежкия дом в Пазарджик през 1972 г., но за кратко. След това Весо дойде в Пловдив и аз се присъединих към "Бели, Зелени, Червени". Бяхме част от Пловдивската филхармония заедно с оркестъра и с ансамбъл "Тракия". Последваха много концерти и у нас, и в чужбина. Пътувахме много, за да популяризираме джаз музиката. Дори ходехме по училищата да свирим.

- Как успявахте да пътувате в чужбина преди падането на желязната стена?

- В интерес на истината нямахме проблеми, защото представяхме българската култура по света. Сега вече никой не споменава това, все едно не е било. Обиколили сме земното кълбо. Бяхме първата българска формация, която участва в най-големите фестивали в света. Още след създаването на групата бяхме на Международния джаз фест в Прага, после на Джаз Джембори във Вършава. Имахме две мащабни участия на най-големите форуми в Щатите - първо в Рино, където свирихме и после направихме мини турне, после в Нюпорт - Нюйоркския джаз фестивал. Нюпорт е Еверест на фестивалите, до ден днешен друга българска група не е канена и не е участвала там. Бяхме въобще първите от източния блок, поканени да свирят, вероятно, за да разберат как се развива тази музика. Тогава свирихме сред най-големите изпълнители в джаза. Не можех да повярвам, че имам шанса да ги чуя на живо. Преди това ги слушахме по радио Гласът на Америка в предаването Jazz Hour, което се водеше от легендарния Уилъс Коновър. Свирили сме на фестивали в Чехословакия, Унгария, Полша, СССР, Швеция, Унгария, Гърция. Получавахме поканите си за участие от Европейската джаз федерация, но и като представители на България.

Спомням си едно доста дълго турне - почти месец, в Индия. Взехме участие на най-големия световен джаз фест в Бумбай. После имахме концерти в различни градове. Тази държава е съвсем друг свят и беше много интересно.

- А не сте ли се изкушавал да останете там?

- Хрумвало ми е, но все си казвах - има време, има време, и времето мина. Преди да навърша пълнолетие бях си наумил да избягам в Югославия. Грабнах китарата, но ме хванаха на границата. После това създаде лек проблем при първото ни пътуване до Щатите, но Веселин Николов гарантира за мен и не ме спряха.

Ще ви разкажа една любопитна история. Когато гостувахме на фестивала в Ню Йорк, ни посрещна един приятел - Рафи Манукян. Беше избягал отдавна в Щатите. Разхождаше ни, защото работеше като таксиметров шофьор, в България беше барабанист. Всички емигранти от соц лагера ставаха или шофьори, или пикола по хотели. Сменяха си професията, за да оцеляват. Развеждаше ни по улиците да слушаме уличните музиканти. Бяха толкова добри, човек дори не може да си представи. Рафи все повтаряше, че ако има възможност, ще натовари нашите български звезди на един Боинг, ще ги докара в център на Манхатън и ще им гледа сеира.

- Какъв е джазът днес?

- Не е хубаво да го казвам, но има много посредственост, както и в много други сфери на живота ни. Все едно джазът започва от сега, няма никакви предходни поколения, няма традиции. Нищо! Не поглеждат и към световните тенденции. Превърнахме се в блато на посредствеността, която се шири наляво и надясно. А има такива велики личности във всяка една област. Най-известни по света сме с оперните гласове, с класическите музиканти. Това е повод за гордост, но не си го припомняме често. Забравяме. Аз много обичам да гледам музикалните канали Mezzo и Classica TV. Наслаждавам се на такива изумителни артисти като диригентите Клаудио Абадо и Херберт фон Караян, музикантите Ицхак Пърлман, Йехуди Менухин, Давид Ойстрах. А и младите поколения, който дойдоха след тях и сега са на върха. Това е музика, която покорява душата. А за джаза да не говорим.

В същото време в България говорим за големи постижения без да се съизмерваме със света. Това е като да определим аматьорския тим на някое село като световен. А аз искам Кристиано Роналдо и Меси на музиката. Тук никой не се интересува и пускат пълна посредственост. Нека си свирят, но навремето имаше художествена самодейност, която е малко по-висока от професионалистите днес.

Признавам си, че тъгувам, защото ние положихме основите. Бяхме емблемата на българския джаз с "Бели, Зелени, Червени". Благодарение на нашите концерти по света много хора научиха, че има държава България.

- Разкажете за срещите си с любими музиканти.

- Имал съм много вълнуващи срещи. На фестивала в Прага участваха Густав Бром, Рудолф Дашек, оркестърът на Каунт Бейзи, Оскар Питърсън, Нилс Педерсен, Джо Търнър. С тези велики музиканти се разминавахме в хотела. В Ню Йорк чух Арт Блекли с неговата група Jazz Messengers. Концертът ни беше в един и същи ден. Тогава свирехме на емблематичната улица 52. Мислех си - кога ли ще дойдат такива музиканти в България? Друга порода бяха - много истински. Имало е и доста необичайни преживявания със съвсем млади артисти - ученически оркестри, които са ме смайвали със свирене.

Наскоро изпратихме Личо Стоунса. Голям музикант беше. Кръстих го "Наследник на Джими Хендрикс". Все казваше - уважавам джаза, но моята музика е друга. Отговарях му, че рокът е неговият джаз. На погребението се видяхме с много колеги. Сред тях бе и Теодосий Спасов - фолклорен музикант, с който съм работил в бенда "Пловдив" заедно с Йълдъз Ибрахимова. Свирехме етно джаз и свирехме много. Навремето аз бях един от откривателите на Иво Папазов-Ибряма. Даже с Анри Кулев направихме филм за него - "Сънувам музика".

Гледал съм на живо и тук в България много артисти, които харесвам - Джон Маклафлин, Пако де Лусия, Ал Ди Меола, Джордж Бенсън, Ал Жиро.

- Зад всеки всеки успял мъж стои една жена и при вас май е така...

- Така излиза. С Графинята (керамикът Цветана Видева) сме 30 години заедно. Всичко в моя професионален и житейски път се е случило и с нейната подкрепа. Ставам прав за двама - Графинята и Милчо Левиев (светло му небе).