Участвал съм в три избирателни комисии на българите във Франция. На едната дори бях заместник-председател. Но понеже председател е посланикът, който никога не сяда на масата с бюлетините, бях този, който проверяваше документите и следеше гласуването. Застъпниците на различните партии пристигаха към 7 ч. В продължение на един час ние подреждахме столове, закачвахме „завеса” на импровизираните две кабинки и чакахме да стане 8 ч., за да отворим вратата. Първият гласоподавател винаги беше един и същ – художникът Никола Манев.

Не знам дали е родом от Чирпан, Елена или Варна. Знаех само, че в България е много известен, поради постигнатите във Франция успехи. Последните понякога бяха повече във въображението на българските журналисти, които Кольо омагьосваше наистина блестящо. Беше добър и като продавач, и като художник.

Търговския му талант изпитах дори върху себе си. Манев имаше вила до спирка "Журналист" във Варна. Като чу, че се готвя да летувам в Корсика, той ми предложи за същите пари вилата на "Журналист". В последствие научих, че съм бил и си останах единственият наемател на къщата му. Това беше фактически началото на запознанството ни, което в последствие се превърна в приятелство.

На "вилата", ние бяхме на втория етаж, той - на първия. Сутрин ставаше с първите петли и започваше да рисува. През деня аз и децата обикаляхме плажовете, а той приемаше колекционери. Посетителите редовно си тръгваха с негови произведения. След всяка продажба, Кольо сияеше. Тогава му намекнах, че не е забранено да ни покани на ресторант да отпразнуваме заедно успеха. Той направо се плесна по челото и се извини, че не го е направил по-рано. Добави също, че с нас ще дойде последното му женско завоевание - една двадесетгодишна варненка.

"Тукашните мадами си падат само по калмари. Аз обаче съм от стара коза яре. Ще видиш какъв номер ще й извъртя!", каза поверително той. Когато вечерта цялата група се появи пред вратата на ресторанта, управителят на заведението ни чакаше на стълбите. Манев с обичайния си артистичен патос се обърна към него: "Иване, при вас каламари няма - нали?!" Управителят разтвори широко ръце и поля със студен душ нашия приятел: "Калмари - няма каза той, но за вас, г-н Манев, ще направим!" 

Посещавал съм редовно изложбите му. дори и тази в Чирпан. Всеки път, когато ме виждаше между присъстващите на прием или изложба, Манев си пробиваше път до мен и размахвайки артистично ръце, хвалеше щедро кюфтетата на скара, с които го гощавах от време на време. Неговото чувство за хумор и актьорско майсторство бяха несравними.

На един прием в Албена той се появи сияещ под ръка с Лидия Шулева. След приема си позволих да му направя забележка, да не прекалява. Кольо ме изслуша търпеливо и отвърна, че печели хляба си от продажба на картини. Да, Никола Манев не беше на заплата. Той се "хранеше" благодарение на четката и на палитрата. Дали купувачът е Лидия Шулева или някоя банка, не беше негов проблем. Следствие може би на забележката ми, Манев стана по-дискретен в салоните, посещавани от управляващи. 

Върхът на гражданската му ангажираност бяха изборите, провеждани в посолството в Париж. Той винаги влизаше тържествено в избирателната зала. Поздравяваше учтиво всички присъстващи, правеше се че не ме познава и влязъл в кабинката, дърпаше старателно завеската. След това със същата тържественост, пускаше първия бюлетин в пластмасовата урна. Веднъж не издържах и го попитах:

- За кого гласува бе Кольо?

Художникът не отговори веднага. Погледът му обиколи бавно всички ъгли на залата. След като се спря на всеки един от застъпниците, той отсече подчертано да го чуят всички: "Как така за кой? За "наште"!"

След това, също така тържествено както беше влязъл, Кольо Манев излезе от избирателната зала. Ние всички се спогледахме с недоумение. 

Кой се криеше, зад надарения между другото и с актьорско майсторство художник? На стената у дома на съпругата ми Румяна Угърчинска в София са окачени две негови картини. Те имат своята история, която повдига завесата разкриваща същността на човека - творец. Действието се развива по време на тоталитарната система. Семейство Угърчински решават да закупят две творби от Никола Манев. Внезапно обаче бащата на Румяна, следствие на донос, е вкаран в затвора. Семейството остава без средства и уведомява художника, че се отказва от творбите му. Когато Манев научава истинската причина за тяхното решение, той великодушно им подарява  картините и никога след това, не приема да бъдат платени.