Мария Миради е завършила Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив. След това кандидатства „Актьорско майсторство” в класа на Иван Налбантов и Стефан Попов в ПУ „Паисий Хилендарски”. Още във втори курс започва да играе малки роли на сцената на Пловдивския драматичен театър редом с големите артисти от трупата. Снима в реклами, филми и сериали. След завършването си влиза директно в Пазарджишкия и в Смолянския театри, където играе в няколко представления. Гастролира и на сцената на Дупнишкия театър с покана да стане щатен актьор в трупата.  Успоредно с артистичната си кариера пловдивчанката завършва магистратура „Продуцентство и креативна индустрия” в Софийския университет.  

След няколкото успешни сезона в репертоарни театри, Миради решава да рискува и да реализира независим театрален проект. Премиерата на „Потъване” ще се случи навръх рождения ден на актрисата – на 14 ноември от 19.30 часа в Културен център „Тракарт”.

За премиерното представление, партньорствата на сцена, рисковете и мечтите Мария Миради разказва пред Plovdiv Time.

- Мария, къде ще потъне публиката в новия ви проект?

- Режисьорът Петър Петров-Пепе измисли името на спектакъла с аргумента, че думата носи много силно послание. Потъването може да е в дълбините на хубавите емоции, но и в мрака на личните страхове.

Героите в нашия спектакъл потъват в точно в своите страхове, в любовта и страстта си и – за съжаление, в безнадеждния свят на забранените субстанции и насилието. Към този път на безвремието ги води усещането за несбъднатост, за неслучило се лично щастие. Те се вкопчват един в друг и живеят в страх, че единият може да си тръгне, а другият да остане сам. Финалът е отворен и в него всеки от зрителите може да открие своята истина.

Фотографии: Атанас Петков - AJ Petkov

- Звучи много реалистично, ако се вгледаме в нашето време. Имат ли тези герои своите реални прототипи ?

- Да, имат. Става дума за хора, които познавам от тийнейджърските си години, млади хора, които много обичам. Видях с очите си как преминават през премеждията в живота си и написах историята. Първоначалната идея бе тя да оживее в късометражен филм, но това така и не се случи. Прибрах сценария в чекмеджето и ето че сега ще я разкажем на сцена.

- „Потъване” е изцяло частен проект, зад който не стоят спонсори и институции. Как се решихте да направите представлението?

- Минах през трупите на няколко държавни и общински театри и като щат, и като хонорар. Започнах да не харесвам тези места, а една от главните причини бе, че – като изключим няколкото изключително добре работещи театри като Пловдивския или Народния например, всички останали функционират по странен начин. Като на доизживяване! Никой не се грижи за организационните неща, или пък ако някой се грижи, винаги възникват проблеми. Падат представления, защото няма средства. И в крайна сметка един труд, който ти си дал, отива на вятъра! Към това добавям и безумно ниските заплати, които по никакъв начин не стимулират младите артисти да стоят на едно място. Има места, където си на щат, взимаш прилична заплата, но пък не ти дават да снимаш, да гастролираш в частен проект. Слагат ти рамка!

След като завърших продуцентство , реших да опитам. Върнах се в Пловдив, защото камъкът си тежи на мястото. Намерих си съмишленици, които потънаха с мен в проекта. Казах си: „и аз мога”. Млада съм, имам сили, сега е моментът да рискувам. И скочих в дълбокото.

- И колко дълбоко се оказа дълбокото?

- Много дълбоко. Нямаме спонсори и всичко,  което се случи около „Потъване”, си го финансираме сами – екрани, декори, костюми.  Научих се да боядисвам и вдигам декора, да кова. Най-важното бе да поддържам висок духа на екипа ни в трудните моменти. Екипът ни е от  5-6 човека, които работим  всеотдайно „Потъване” да се случи.  Няма какво да се лъжем - трудно е да си водач и мотиватор.

- Кои са тези твои съмишленици, които са готови да рискуват?

- На първо място това е Стойо Петков -  човекът, който безрезервно ме подкрепя и вярва в мен.  Той засне видеата по мултимедията, снимките от спектакъла са негови с изключение на тези за плаката и флайърите. Те са дело на Атанас Петков –  AJ. Имаме кадри и от Мария Димитрова. Първоначално работихме с Николай Серафимов като хореограф, а в последствие към екипа се присъедини  Гергана Колева. Тя е завършила съвременен танц в АМТИИ. Режисьорът ни Петър Петров –Пепе дълги години е живял и работил по артистични проекти в Англия . След завръщането си е работил с Мишо Билалов, със Светослав Пеев. В момента снима нов тв сериал „Власт” в България. Музиката също е важна за „Потъване”. Част от нея е написана специално за нас, а другата са парчета на групата Хипнотик Инк. Ръка ни подаде Васил Неофитов, който е лидер на бандата.

Всички тези талантливи хора се включиха безвъзмездно и ни дадоха крила.

Едно голямо благодаря и на Борис Хаджийски – колегата, с който си партнираме на сцената. С него прекарвам повече време отколкото със съпруга ми. Борис е страхотен, изключително качествен и дълбок актьор. Част е от трупата на Родопския драматичен театър.

- Как успява да репетира вашето представление и в същото време да е част от репертоарен театър?

- Трудно беше да си организираме графиците, но успяхме. Нещото, в което го вкарах, е много противоположно на това, което е той като същност.  Героят му е агресивен, експресивен, лошо момче, а самият Борис е един доста възпитан млад мъж.

- Какви са очакванията ви?

- Надявам се да го играем, особено пред младите хора, които са изправени пред риска да повторят премеждията на героите от „Потъване”, а възрастовата група е от 16 до 30 години. Искаше ми се със средствата на играта да им покажем какво се случва, когато стъпиш в страни, без да им размахваме пръст и да даваме съвети.  Ако можем да помогнем на някой, ще бъде много хубаво.  Идеята на спектакъла е, че има смисъл, че нищо не е загубено.

Надяваме се да можем да пътуваме на турнета, ако меценатите ни протегнат ръка. Ще се борим за „Потъване”. Иска ми се това  да не ми е първият и последен индивидуален проект.

- Първи и последен?

- Мечтая да си намеря съмишленици, които не да станат обособена трупа, а да сме като жив организъм, който да произвежда по-съвременни, по-нови неща, различни от класическия театър. С удоволствие бих изиграла и Анна Каренина, разбира се! Обикаляйки в последните години извън България, видях неща, които тук ми липсват. Те са хем театър, хем пърформанс. Липсва ми комуникацията на актьорите с публиката. Подобни спектакли се правят предимно в София. Надявам се и пловдивската публика да има избор. Това ми е мечтатата.

Казвам „дано не е последният”, защото е много трудно да убедиш хората да се впуснат в подобно пътешествие.  Ние сме възпитаници на системата за класически театър и това е сериозно предизвикателство. Рискът да работиш от сърце и без пари, без да знаеш каква ще е съдбата на проекта, също е важен фактор.