Писателят Недялко Славов е един от творците явление в съвременната ни литература. Силен творчески период, ярки романи, много награди и нови предизвикателства – радио версия на романа „Камбаната“ и предстоящ спектакъл по същата книга, белязаха последните 6 години от творческия му път. Най-новата книга на пловдивчанина „Пиафе“ провокира четящата общност с поредната тема, излязла от българската реалност – за любовта, смъртта, подменената същност на човешките отношения.

„Пиафе“ е предизвикателство, което трябва да осмислиш, да преглътнеш, защото не ти се иска да го приемеш като диагноза на нашето време, на нашите чувства и отношения. Може би затова този разговор с писателя се случва сега, когато някак се примирявам с трагичната невъзможност на любовния танц, с разминаването и неслучването на щастието – тук и сега. Какво е пиафе? А любовта? Сексът интимен порив ли е или тотално отчуждение? За тъжните пророчества на неслучилата се любов си говорим с Недялко Славов няколко месеца, след като „Пиафе“ хвърли камъка в на пръв поглед подредения ни свят. 

- Интересно се получи с „Пиафе“. Хвана съвсем различен път от другите ти романи.

- Така е. В него се въплътих в емоционалния и любовен живот на жената.

- Водиш романа  в аз-форма от името на двамата главни герои.  Как се справяш с висшия пилотаж да превключваш от женската към мъжката психика?

 -  Стилистично това е най-трудният ми роман. А как става превключването ли? Ами инстинктивно, често пъти съвсем ирационално. Много грешно е твърдението, че любовта ни прави слепи. Напротив, това е върхов момент в съществуването ни. Това са миговете, когато чрез нас, смъртните, животът надхитря смъртта. За мен играта между женската и мъжка психика, особено в любовната им фаза, е най-сложното нещо на света.

- Превъплъщавайки се в образа на Зара, главната ти героиня, ти си направо безпощаден.  Тласкаш я в едни гранични състояния и ситуации! Защо?

- Твърде много обичам Зара. Ако можех, бих променил съдбата й. Но не аз, животът я движи. Зара е съвременна, млада, еманципирана  жена, тя има съдбата на безброй свои съвременнички. Уви, животът е доста безмилостен със съвременната жена. Колкото по-силна изглежда тя в социален и обществен план, толкова в екзистенциален план  е по-самотна.

 Жената е като водата – носи паметта и живота на света, но колкото и да е странно, въпреки всичките си защитни природни инстинкти, тя си остава доверчива и лесно потича към лъжите на света.

- Защо се получава това? Изобщо това колективен образ на съвременната жена ли е днес?

- За себе си и в книгите си мисля така – за да оцелее, днес съвременната жената се натовари с функции, които рушат природата й. А това руши самото общество! Защото жената е майката на човешкия кошер.

- Има сцени, които с откровеността си скандализират, ако човек чете романа отстранено без да осмисля внушението им. Каква е обратната връзка с читателите? Как реагират те? Питам за разголената интимност – не просто и само като описание, а и като отношения на героите в романа!  

- Да, в романа има моменти, когато вървях на ръба на еротичното и скандалното, но то е защото в тази междинна зона на морала и любовния бяс, там –между емоционално телесното и еякулиращо перверзното, е самата прародина на изкуствата. Това е свободната зона на Ерос (Έρως) и Танатос (Τανάτος).

Честно казано, когато пиша романите си, никога не мисля за читателите си. В този момент аз съм първият си читател. А относно еротиката ще кажа: тя не е перверзия, тя е магия. Тежка, непростима перверзия са посредствеността, баналността и глупостта.

- „Пиафе“ е книга, която сякаш върви срещу нас. Иде от утрешния ден.

- За съжаление, така е. Усещането ти е абсолютно вярно.

- В романа прозира някаква лична история, личен момент…

- Писах я в състояние на голям емоционален подем. За мен без такъв момент писането е безсмислено.  Всяка истинска книга има своето тайно или явно посвещение. Може да е в началото, може да е някъде в редовете. Все едно, но винаги го има.  Писането е преди всичко автобиографичен акт. Защото всяка книга е автобиографична. Предизвикана  е от някое друго човешко същество, отключена е от нечии красиво чувство.

- Тези извисяващи картини, на места са така свръхреалистични! Как се създават – с авторска фантазия или стъпвайки върху реални истории?

- Когато пишех  „Пиафе“, ходех в психиатричната болница в Раднево, защото героинята ми завършва там. Човек трябва да чуе тишината на това  място. Вероятно така тихо е било в първия ден на Сътворението.

А красивите картини са от манежите на Конната база в Борисовата градина в София. Там е светът на изяществото , на пиафе, на четириногата хармония.

- Как най-накратко ще формулираш посланието на „Пиафе“?

- Роман за подменената формула на любовта. Някой зловещо иска да ни превърне от емоционални и духовни същества в бозайници с контролирана популация.

- Последно, как пишеш книгите си.

В самота. Писането е абсолютна самота. Отстраняваш се от живота, за да го прехвърлиш в думите. С една дума – в самота записваш света.