Фотография от Соня Станкова

Интервю на Мария Луцова 

Йохан Девлетян е роден в Пловдив през 1958 г. Завършил е българска филология. Работил е като учител, специалист и ръководител на дирекция „Култура“ в Община Пловдив, а в момента – „Връзки с обществеността“ на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив. Има издадени няколко книги – „Мъж и половина“, „Експерименти, любови, неопровержимости... разни разкази“, „ Кабарето под тепето“.

Наскоро Девлетян представи и най-новата си творба „Без плейбек“, в която разказва за срещите си със знакови музиканти като Джон Лорд, Били Кобъм, Ранди Брекър, Стийв Ротъри, Йън Андерсън, Кийт Емерсън, Рик Уейкман, Айрто Морейра, Милчо Левиев и много други. Книгите на Девлетян са на пазара със запазения знак на ИК „Жанет 45“. 

- Йохо, защо „Без плейбек” се появява чак сега? Какво те накара да оставиш тези истории да отлежават в сърцето ти? 

- Истината е, че книгата е написана преди повече от две години. Исках обаче да разбера дали е интересна само за мен и няколко „заразени“ меломани, затова я дадох тук и там, на този и онзи, и чаках да чуя мнения. Оказа се, че както концертите, за които пиша, и книгата има широка публика. И ето с помощта на няколко души и най-вече на моя съученик, приятел и също човек, съгрешаващ с литературата - Милчо Караиванов, книгата излезе. Т.е. не е „отлежавала в сърцето ми“ – иначе добра метафора. 

 - Разказваш случките с лекота и за читателя всичко изглежда забавно, написано дори с лека ирония, но всъщност какво беше за теб преживяването да общуваш с толкова интересни личности и нерядко в кризисни ситуации? 

- Радост… Небивало щастие. Мъките по проблемните пунктове се забравят. Обикновено в края на подобна тежка акция заявявах пред колеги, приятели и семейството – „Това беше краят. Не мога повече“.  Те се подхилкваха и след два три месеца питаха: „И тая година какво на 1 септември?“. Ако искате да чуете за тегобите – имаше ги в изобилие… Но да се правиш, че свириш на четири ръце на обща клавиатура с Рик Уейкман, да се движиш рамо до рамо с Кийт Емерсън, да си три дни навсякъде с Джон Лорд, да си приятел с Били Кобъм… Няма измерение. 

- След толкова години активна работа по организирането на събитията от културния календар на Пловдив коя е „благинката”, която пазиш в сърцето си? 

- На задната корица на книгата реших да не слагам стандартната снимка и биография. След толкова години поисках по едно изречение от част от музикантите, за които пиша. Никой не ми отказа! Никой! Всички си спомниха с добро за времето тук. И ето отзад ще прочетете думите на Били Кобъм, Найден Тодоров, Ранди Брекър, Румен Бояджиев, Стийв Ротъри и още. И това ако не е „благинка“! 

- Какво се случва с реното с автограф на Аирто Морейра? 

- Снимах го отвън. Снимах в няколко кадъра подписа на Аирто и се разделихме със сълзи. 

- Как преминаваше през кризисни ситуации като тази със спешното зъболечение на един от големите музиканти? И как се справяше с тези моменти, когато нещо делнично е на път да провали събитие с национален мащаб? 

- Със зверско напрежение, но общо взето като таран. Нямаш много време за чудене. А и опитът и пуснатите пипала на контакти помагат. Нерядко хората осъзнаваха целта и помагаха. По-често именно като хора и по-рядко като институции. 

- Кои са неразказаните истории? 

- Тези, които хвърлят сянката на преходното върху непреходното. Тези творци са толкова големи, те са икони и не съм точно аз човекът, който ще хвърли сянка. Зад сцената има вехти декори, запуснат инвентар, мрачни износени костюми. Магията обаче е на сцената. 

- Разкажи няколко.  

- Ситуации безброй. Например, ден-два преди концерта на Йън Андерсън си загубих всички документи – лична карта, шофьорска книжка, банкови карти, абе всичко. Издадоха ми от Трето РУ на МВР временни листчета, за да се движа и оставих нещата за след концерта. Не щеш ли обаче, бързайки към залата в деня на концерта, леко наруших правилата за шофиране. Аз съм уставен. Но момчетата от КАТ ми прибраха и временното листче и ме изстреляха пак в Трето.

Зор, връзки, телефони, гневни погледи и реплики от органите. Прави бяха хората. Няколко часа по-късно почти цялото Трето ми го пратиха за охрана на концерта. Пичовете ме гледат  „Ама това си ти?“ „Аз съм, я!“ В края на концерта шефът на групата ми вика: „Ама ти вярно си бил бая на зор!“ Следва дружба за години. 

- Ще има ли „Без плейбек” 2? 

- Не мисля. Времената се отдалечават. 

- Наистина ли рязахте ограничителни колчета? Какво още си правил извън правилата в името на любимата музика? 

- Рязахме колчета като за световно. После заварка. Бонус – боя за замазване на „престъплението“. Ако не го сторехме, нямаше никакъв шанс Емерсън /Царство му небесно/ да вкара огромния тир с апаратура и инструменти в сокаците на  Капана. А иначе  нищо кой знае какво незаконно. Просто понякога заобикаляш препятствието, наместо да го прескочиш. Важното е, че пресичаш финала. 

- Чукване с лакът или юмрук за поздрав – с какви още странности те изненадаха в твоите знаменити приятели? 

- Лари Кориел /и нему Царство му небесно/ правеше лицеви опори на сцената на Античния театър, в припряността си Карл Палмър сякаш се движеше по-бързо от самия себе си, Бил Евънс и бандата му свиреха във всяка свободна от свирене минута, имитирайки инструментите си с уста, когато не са им под ръка.

И един невероятен факт – повечето от техническите лица на Палмър бяха италианци и един от тях имаше заръка от родата да открие техен роднина в пловдивските католически гробища. И той го намери! Иначе, аз поне не открих никъде ексцентрична преднамереност. Ако го е имало, то не се усещаше, защото бе станало част от автентичната „характеропатия“. 

- Какво се случва днес с твоята банда помагачи начело с Добри и Радо? 

- Пораснаха, задомиха се, размножават се. Дано наследниците им да приличат на тях. Въпреки разликата във възрастта помежду ни ги чувствам приятели. 

- За коя близка среща от петия вид мечтаеш? 

- Джон Маклафлин и Chicago.