Фотографии: Диляна Флорентин

от Паулина Гегова

Мирослава Кацарова е може би една от най-известните и успели джаз певици в България през последните години. Освен солов изпълнител, тя е и основен двигател на ежегодния Пловдив Джаз Фест, води две предавания по радио Джаз ФМ.

Мира Кацарова е родом от Пловдив, учила е в Езиковата гимназия и още тогава се влюбва в творчеството на Били Холидей, Майлс Дейвис и Ела Фицджералд. Първият й авторски албум „Бяло в бяло” излиза през 2000 г., а дванадесет години по-късно излиза и вторият й студиен албум “Vuelvo al sur”.

Утре Мира ще зарадва пловдивските почитатели на джаз музиката с концерта си на сцената Ядрото в квартала на творческите индустрии Капана, който ще се състои от 21 часа. Но преди това ви представяме искрен, свеж и на места смирен разговор, който проведохме с певицата.

- Какво да очакват хората от утрешния концерт?

- Това е нова програма, която се казва “The new standards” като препратка към албума на Хърби Хенкок от 1995 г., който пък се казва “The new standard”. Това е официален опит да се дефинира една тенденция в съвременния джаз – поп и рок песни стават обект на вниманието на джаз артистите, те черпят музикалния си материал от тях като ги префасонират, преаранжират, рехармонизират наново, за да могат да ги прочетат в духа и стилистиката на джаза.

В историята на джаза от 20-те години на миналия век до сега, основният репертоар на джазмена са така наречените джаз стандарти. Това са песни и пиеси, които са взимали участие през 20-те и 30-те години в мюзикъли, после са станали самостоятелни композиции. А те влизат в колекциите The real book – колекции от инструментални и вокални творби, които са основният материал на джазмена.

През последните 20 години установих, че това е една неофициална тенденция в съвременния джаз. Аз съм избрала песни на Radiohead, Massive Attack, Майкъл Джексън, Стинг, Kings of leon, Ейми Уайнхаус, Стиви Уондър, Джон Ленън, Sixpence none the richer и други. До мен на сцената ще застанат Мирослав Турийски, който е автор на аранжиментите, Христо Йоцов и Александър Леков. Ще бъдем само трио и глас. Направихме турне и на морето с тази формация и открих очарованието на един глас и трио инструменти.

- Защо избра концертът да се състои точно на Ядрото в Капана?

- На мен ми е много интересно да поставям музиката в различни среди. Когато е представена на закрито, звучи по един начин. Когато е на отворено пространство, се слива с вятъра, шума на обграждащата те обстановка, с влагата, ако щеш. Миналата година направих първия си концерт в Капана. Получи се много добре и ми се иска да го повторя, защото кварталът притежава уникален дух.

- През есента организирате и Пловдив джаз фест. Разкажи ни малко повече за него.

- Тази година той ще се състои от 1 до 4 ноември в Дом на културата „Борис Христов”. Имаме няколко силни и смислени явления, но няма да издам всичко, защото още сме в процес на доизработване. Ще продължим проекта „Четири дами пеят джаз”, но този път няма да пеят дами, а господа. Те са много интересни артисти, които не са от джаз сцената.

Ще присъства един от най-добрите съвременни саксофонисти, който в момента е звезда на всички джаз фестивали в света – Дони Маккаслин. Иновативен, различен, интелектуален, а в същото време много мелодичен и разбираем, което е рядко срещано съчетание. Дони е музикантът, който създаде последния албум на Дейвид Боуи “Blackstar”.

Историята около тях всъщност е интересна. Дони е свирил в един бар, където Боуи влиза съвсем случайно и остава впечатлен от музиката му. Дони разказва, че го е познал, но така или иначе е трябвало да свири, затова е подходил професионално. Концертът е свършил, а поп звездата изчезнала и така всичко утихнало.

Но след време като типичен британец Дейвид Боуи му пратил официално писмо, в което признава, че го е слушал, много го е харесал и го кани да напише музиката за следващия му албум. След смъртта на Боуи, този албум печели три награди "Грами", а последния албум на Дони се казва “Beyond now” от 2016 г. и е посветен на поп иконата. Той ще бъде представен и на Пловдив джаз фест.

- Кой е най-трудният за перифразиране музикален стил?

- Няма такъв. Дори една детска песничка може да бъде променена. Голямо предизвикателство е да разполагаш с минималистичен музикален материал и да направиш от него нещо изненадващо. Например такава е песента на Kings of leon – "Use somebody". Първоначално ни беше смущаващо, но в крайна сметка я направихме много забавна и закачлива.

Иначе всичко е трудно, когато попадаш на нещо непознато и чуждо, а се налага да го обърнеш с главата надолу, но когато почнеш да работиш, осъзнаваш, че ако се забавляваш, нещата са леки. Джазът е музика, която разрешава да се чувстваш свободен и да подходиш радикално към неща, които иначе биха звучали като клише, ако ги повториш близки до оригинала.

А при нас са променени ритмиките, хармонията, на места мелодията, дори схемата на самата песен. Това бунтарство и лек вагабонтски подход към музиката на мен много ми харесва, защото не си ограничен, не спазваш някакви класически правила. Хем се осланяш на законите на музиката, хем искаш да направиш нещо напук на общоприетото и така се забавляваш. От една страна подхождаме интелектуално, от друга сме като малки деца. Готови сме да се учудим и го правим.

В джаза има нещо много специално и то се нарича импровизация. Импровизацията е основното изразно средство на стила, която показва нивото на развитие на един артист.

- По твои наблюдения родните джаз изпълнители конкурентноспособни ли са на световните?

- Ние никога не сме имали ярка, отявлена джаз школа, поради факта, че през комунизма тази музика е била забранена, натискана, омаловажавана, ощетявана. Джаз артистите са били слагани встрани от всички останали, не са успявали да се занимават пълноценно с тази музика.

Сега има едно засилване на интереса към този стил музика. Има смислени преподаватели, които помагат на новото поколение музиканти да се развиват в тази област и да бъдат равноправни на музикантите от големите школи. Вече имаме представители, които учат в най-големите музикални университети в света.

Те са талантливи и с желание да вървят напред. Джазът е трудна и неблагодарна музика. Не е от онези, които ти носят много слава, купища пари. Тя е музика за малцина, но е голяма страст и любов. Трябва да си наясно с всички жертви, но и да си смирен с това, че всичко си струва в името на музиката. Ако един изпълнител иска да е известен, богат и в центъра на прожекторите, джазът не е за него.

- В този ред на мисли с какви пречки се сблъсква българският джазмен?

- С много проблеми. Аз за себе си мога да кажа, че две години се борех с правата на една пиеса на Андреа Мориконе и то с българските лицензианти. И две години не можех да си издам албума. Той беше готов и чакаше и не може, защото те не си вършат работата.

Един ден  се срещнах с моя приятел Иво Михайлов, който ми каза, че работи с Андреа Мориконе. Даде ми неговия e-mail, изпратих му писмо и за отрицателно време получих отговор. Не само, че човекът хареса нашия вариант, но ми се и обади по телефона, благослови проекта и за два дни ни предостави правата. Изпратиха ни разрешително и издадох албума. Това е само една малка брънка.

Да не говорим колко е сложно финансирането, колко предприемчив трябва да си, готов да разговаряш, да представяш проектите си и да не се чувстваш смачкан при отказ. В България трудностите за музикантите са свързани с това, че сами трябва да аранжират целия процес на работа.

Но започнеш ли да се оплакваш, нещата не вървят. Сама се боря, защото никой не ми е длъжен. Денонощно работя, никой не занимавам. Умувам, имам визия за концертите си и по-често успявам, отколкото обратното. Много е трудно, но щеше да е много по-трудно, ако си стоя вкъщи и се оплаквам.

- Младото поколение в България как приема джаза? Влияе ли му, интересна ли му е?

- Всичко е въпрос на възпитание. Тази музика одухотворява, прави човека по-замислен, по-вглъбен и в същото време го отваря за света, прави го по-малко провинциален, зарежда сетивата му.  Вярвам, че ако говорим за музика на младото поколение, му помагаме да намери красотата й.

Тази музика не е шумна, не е креслива, не е нахална и заявяваща се арогантно, като някои други стилове, които за мен са с много ниско естетическо ниво. Глупави текстове, жалка визия, която е с претенции. Нашата борба е тиха и много деца проявиха интерес още от миналата година на Пловдив джаз фест.

Група момичета, например, деца за мен, от десет до петнадесетгодишни, направиха концерт специално за мен, за да ми покажат какво могат. И пяха с вкус. И ако аз им бях дала отказ, щях да ги обезкуража. Сега те обичат тази музика и не само, но ще открият тазгодишното издание на фестивала с цяла програма. Така че, от нас зависи. Не са виновни децата, че слушат глупости, защото това им е наложено.

- Какво харесваш в Пловдив? Как се чувстваш, когато си у дома? Къде обичаш да се разхождаш?

- Пътувам непрекъснато, но си живея тук. Пловдив е мястото, където се чувствам спасена. Той е Меката на джаза. Харесват ми хората, отношението, спомените, улиците, когато са пълни и когато са безлюдни. Когато са зелени дърветата и се разхождам по бул. „Руски”. Когато тичам на Бунарджика, когато се разхождам в Стария град. Или е есен, прекосявам Цар - Симеоновата градина и усещам аромата от съседните къщи на печени чушки. Или кестените, които без да искам настъпвам.

Всичко в Пловдив има особен аромат. Харесвам светлината на града. Не случайно има много художници, защото светлината е като в Рим – залезите, утрините, обедите, бялото слънце през зимата променят сградите, покривите, дърветата, хората, лицата им, тена на кожите и ти възприемаш този свят като пълен с цветове. Тук има и голяма толерантност между религиозните учения.

Съседите, които ти дават грозде, защото си бременна или роза от техните храсти да си прехванеш. Пазаренето по пазарите. Всичко това е Пловдив и много повече!