Мариана Калъчева е родена в Пловдив. От близо 7 години тя живееи твори в Батън Руж (САЩ), където е част от активния артистичен живот. Нейни творби могат да бъдат намерени на множество частни, градски и корпоративни колекции от Калифорния, Ню Йорк и Маями в Съединени щати, до Монако, Франция, Испания, Австрия, Тайван, Португалия, Италия, България, Белгия и Турция. В годините между 2010 и 2016 г. живее в Ница, Франция, а по-късно се премества в САЩ.

- Мариана, завръщаш се в родния Пловдив с изложба след 6 години отсъствие. Какво ще видят почитателите ти?

- Станаха шест години и половина, започнах седмата, в която не съм показвала свои творби в Пловдив. Почитателите ми ще видят седемнадесет картини, почти всички в стила наив,  в който ми е така приятно да творя през последните почти двадесет години. Нека да конкретизирам, че стилът наив не е типичен наив при мен. В него има елементи на магически реализъм и сюрреализъм, дори и на ар нуво.

Сюжетите са обичайните, с леки новости. Разработвам една тема напоследък, в която построявам архитектурни концепции на машина на времето. Можете да видите три вариации по темата, включени в настоящата експозиция. Друга любима тематика са героите с макове, глухарчета, разбира се – летящите балони и пътуващите градове. Имам картини с пълнолуния, новолуния, със слънца, дори със зимни приказки.

Интересно е, че повечето ми картини са свързани с въздуха – има някаква форма на летене, левитиране, рееене. Някак си – не мога да рисувам изложба,  без да създам „въздушност“ в композициите си. Последната картина, която приготвих буквално ден преди да си стегна куфарите за България, се нарича „ Коледна песен“ и изобразява една мини коледна приказка. Ще я видите, много се забавлявах като я работех.

- Трудно ли се твори в една нова среда, далеч от родната публика?

- Разбира се. Това се случва вече за втори път в живота ми. Първо беше Франция, сега в Щатите.  Не е лесно, ако не си побутван от много влиятелни хора, за да те забележат просто така. Както се казва, творци има навсякъде, и всеки един от тях се бори за късче известност и слава. Само ще спомена, че конкуренцията в голяма страна е съответно геометрично прогресивна на броя на артистите. Това е трудната част. По-добрата страна на нещата е, че има доста фондове за култура, които се раздават на местната власт и съответно в държавните културни центрове, които отправят много възможности към артистите, за да могат те да се препитават достойно. Организират се изложби, маркети навън, различни експозиции, конкурси с различни тематики, така че всеки да намери своята ниша.

- Промени ли те това откъсване от българската сцена?

– Не бих казала, че ме е променило осезателно, но все пак… Все пак може да се каже, че не живея в страната активно от 2010 година насам и животът ми някак си придоби форма. Това обаче не означава, че не следя отблизо събитията в страната ми, които определено са притеснителни. Не мога да си обясня как от стачките против статуквото през 2020-а стачкуващите се окомплектоваха с него? Невероятно, но не е мястото да коментирам тук и сега за случващото се.

- Тук или в Щатите е по-трудно да се наложиш, да започнеш да правиш изложби?

– Хм, замислям се! Всъщност по-лесно е разбира се в собствената ти среда, там където си израснал, там където си приет в обществото. Когато порастваме, ние поддържаме връзка с минали и настоящи приятели и това създава един кръг в обществото, социална група, която може да те избута напред и нагоре или може да ти бъде буфер в критични ситуации. Винаги е по-добре да поддържаш социален нетуърк, на който ти да си в услуга и който да ти бъде в услуга, ако или когато се налага.  С това трябваше да се справя и при двата опита да рестартирам в живота си извън родината. Честно казано, не беше лесно, защото повечето те гледат с недоверие, особено когато идваш от България. Страната ни не се слави с особено добра репутация из разни места из Южна Франция, а в Щатите болшинството от хората дори нямат идея къде се намира. Аз мисля, че дипломацията ни сериозно куца по много международни въпроси.

- Как се стигна до решението ти да се установиш там?

- Тук ще бъда кратка – бях на кръстопът, поредният в живота ми, и една случайно запознанство прерастна в покана с визита за две седмици през 2017-а.

- Как живееш, липсва ли ти нещо от Пловдив освен семейството? 

- Живея спокойно, даже твърде спокойно за моята търсеща личност. В смисъл семеен живот, работа, работа и пак работа. Това е американският модел на живот. Ходим на почивки по празниците или когато си взимаме отпуск. В моя случай конкретно, аз работя след работа, така че почивките леко ми липсват, но и това ще се промени.  Да, Пловдив ми липсва, особено географски! Липсват ми миризмите му, улиците му, хората му. Обичам разходките по главната, обичам и улиците с липите в началото на юни. Обичам тишината на Стария град в ранното утро. Липсват ми ресторантите, излизанията с приятелите, изложбите, театърът. Всичко ми липсва! 

- Намери ли нови приятели и има ли сред тях българи?

– О, разбира се. Тук има цяла бъргарска общност. Те вече познаваха мъжа ми и аз наследих и неговите приятели. От работата ми пък придобих мои нови приятели, които все пак не са като нас, защото живеят по-затворено и са по-консервативни, нямат манталитета ни, но са приятели до живот. За сметка на това пък имаме чудесна комуникация и приятелиство със състудентите на мъжа ми, които без изключение са от Европа - Русия, Чехия, Украина и Румъния. Прекрасни хора, установени тук от десетки години. Обичам да прекарвам с тях ваканциите си.

- Какво от техния начин на живот и на работа, ако привнесем у нас, ще направим своя свят по-добър?

- Хубав въпрос. Почтеността, честността, коректността, охотата за работа, образованието, кадърността, а също така и своевременните наказателни процедури за криминалните прояви са изключително необходими в страната ни.

Тук в Щатите, наказанията работят на момента – изпреварваш с надвишена скорост – глоба, минеш на оранжево – получаваш честитка със снимка и с глоба, която да платиш до месец. Ако не я платиш, се удвоява, утроява, накрая отиваш в съда. Крадеш – вкарват те в ареста, дават ти присъда.

Убиваш – директно в затвора  по бързата процедура. Тук е полицейска страна и когато хората „сгафят“, си понасят последствията мигновено! Само ако някой се опита да пререди останалите на пътно платно и направи неправомерна маневра, бива заснет от камери и свидетели, и предаден директно на полицията, в случай че самата полиция не те хване на следващите 500 метра и не ти даде опустошителна глоба или не те привика прокурор в съда.

Взаимоотношенията са някак си чисти. Хората правят много за другите, има много доброволци в различни институции и събития и това е нещо изключително важно. 

-Как се забавляваш там?

- Как ли? Ами ходим на шопинг. Хахаха! Шегувам се. Тук забавата е главно през почивните дни, защото в работно време няма къде да отидеш. Повечето са семейни с деца, и физически нямат възможност да поддържат приятелство извън дома в работна седмица, освен ако не са в тесни приятелски кръгове. Но, както споменах, тук се ходи на мини ваканции през уикендите. Имам приятели с деца, които не пропускат уикенд без да направят маршрут до някоя близка гора, къмпинг, резорт, или дори по-далечно пътуване. Планината е много далече и много страдам от този факт, но затова пък морето е близо. Флорида е само на два часа път от нас. Има постоянно събития от всякакъв характер в града и извън него. Ако искаш да ентъртейнваш децата си, водиш ги по детски събития, карнавали,панаири, пазари, фермерски пазари, детски музеи и училищни мероприятия. Прекрасно е. Организацията е строга, привличат се много други странични бизнеси към тях и обиковено ефектът е уин-уин – всички са доволни.

Аз се забавлявам като пътувам и съм много щастлива, че с мъжа ми Марио имаме същите страсти към пътуването, хубавото вино, експерименталната кухня, музеите, науката, книгите, планините и плажовете. Да, забавляваме се и с хубаво кино, разбира се.