Премиера на книгата „Начо on my mind“ - документални записки от интервюта с една от най-забележителните обединяващи фигури в българската култура от втората половина на ХХ век Атанас Кръстев – Начо Културата, ще има днес – 17 юни, от 18 ч., в културния център на Радио Пловдив.

Изданието се посвещава на 100-годишнината от рождението на „Кмета на Стария Пловдив“, както приживе журналистът Методи Танев нарича Атанас Кръстев, макар резерватът никога да не е бил със статут на кметство, камо ли на община. В книгата „оживяват“ безценни за българската култура автори – художници, писатели, актьори, музиканти, вмъкнати в своето време с автентичността на речта и спомена на самия Начо Културата.

Модератор на срещата ще бъде Амелия Гешева, а специално участие ще имат актрисата Йоана Буковска и скулптора Вежди Рашидов.

Книгата е носител на награда „Пловдив“ в категория „Журналистика в сферата на културата“ за 2022 г.

ИСТОРИЯ:

"Преди месец попитах племенника му кога умря Начо. Не за датата – нея я знам, – за годината. Иван каза, че този ноември ще станат две години без Начо. Не повярвах. Имах чувството, че Начо го няма поне от десетина години.

За човек, който работи във всекидневник, времето не просто лети, то излетява. А времето на Начо си стоеше все там – на върха на Трихълмието. За първи път изпитах чувството, че моето – че нашето време – си отива, а неговото е спряло като стрелка на развален часовник.

Тогава разбрах, че моят вътрешен часовник има необходимост от подобна стрелка. Вечна
стрелка. Извадих батерията и спрях часовника...

През септември 97-а за първи път изпитах потребност от реставрация. Усетих изведнъж – като полъх от невидимо крило – да минава през мен оня свръхестествен свят на майстора реставратор. Ужасяваше ме скоростта, с която самосвалите на съвремието изсипваха ремаркетата с пясък върху все още живите пловдивски торсове. Това не беше опит за съхранение, то бе убийство без съд и присъда.

Знаех, че не мога да го спра. Но исках да се противопоставя. Разбира се, оръжията на един писар са твърде скромни. Понякога направо смешни и ненужни. И все пак. Въпреки това. Все още.

Смисълът на един живот не може да бъде затрупан.

С моя приятел Красимир Димовски ходехме у Начо в ранния следобед. Срещите ни продължиха няколко седмици. Обитателят на „Червеното пони“ вадеше бутилката уиски, а аз – касетофона. Начо, нека го кажа, се притесняваше от записващата техника. Подушваше я, така както откритите хора надушват доносник. Съмняваше се в записа, не в казаното. Отпиваше от уискито и сам се чудеше как ни е уйдисал на акъла да разказва.

Тия записки са плод на съпротивата ни срещу самосвалите на времето."

6 май 2005 г.