Журналистът и писател Любен Панов ще представи "последната ръкойка от една закъсняла жетва" - петата си книга, която носи заглавие „Днес” на 19 април - петък, от 18 ч. Предпочита представянето да се нарича "Приятелска среща". Мястото на неговите срещи е известно – Литературен салон „Алеко” на читалище „Алеко Константинов” в Пловдив. 

Предлагаме ви блиц интервю с подбрани въпроси и отговори от различни интервюта и срещи с читатели на Любен Панов - журналиста, чието творчество никога – така, както диктуват законите на журналистическата съвест, не е било сготвено по рецептите на литературната кулинария.

 ***

-Професия?

- Журналист.

- Произход?

- Капанец.

- Това пък какво е?

- Капанците ли? Етнос в Североизточна България. Разград и десетина села около него. Е, раздали сме семе и в други околии – Търговище, Попово, малко в Русе, Шумен, Силистра...

- Откъде произлизат?

- От приматите. Какъвто е и твоят произход. Само че сред приматите има и подразред „полумаймуни”. Ние сме от другия, от истинските. Иначе, в по-новите времена, ни считат за наследници на непокорните българи от Първата българска държава – боилите, дето ги заточавали на запад от Плиска. Точно по тези краища. Инатливи и вироглави. Умират за това, в което вярват.

- Вие в какво вярвате?

- В тоягата. Баща ми имаше едно магаре, което се запъваше още преди да го впрегнат. То работеше по програма – след първата яка шибалка теглеше каручката по всякакви пътища. „Со кротце, со благо”, по ляпчевски, ама и со малко кютек.

- А синдикатите и правозащитниците?

- Тогава магарешки правозащитници и лисичи синдикати нямаше. Те се появиха по-късно, в края на века.

- Защо последна ръкойка и защо да е закъсняла жетвата ви?

- Защото вече нивата е разродена, готова за есенната оран, а за нова жетварят вече е уморен – каквото е сял, орал и женал, било е каквото е било, това е... А защо „закъсняла”... какво да е времето, когато си започнал да издаваш книги след 65...

- Какво сте правил до 65?

- Зреех... А човек като презрее – сам си чете книгите.

- При вас така ли е?

- Не съвсем. Внуците ме уверяват, че щели да ме четат след двайсет години, за да си ме представяли като млад писател, а не какъвто съм сега.

- А критиката какво казва?

- Ами хвали ме. Даже един поет от Разград беше написал в тамошния вестник, че книгите ми ставали за хубави подпалки, само че трябвало да ги правя по-дебели. „Подпалки на духа ли искаш да кажеш?” – го попитах. „Не бе, за подпалки на твърдо гориво, нали изхвърлихме скъпото парно...”

- Вие поезия пишете ли?

- Прописах в началото на тази година, когато попаднах в общинската ни болница. Две стихотворения съм написал досега. Едното беше „Ода за хлебарките”. Но по-романтичната гад го намери под възглавницата ми и го опоска под носа на сестрата, която ми сменяше системата. Сега не мога да си го припомня.

- А другото?

- Другото, като тръгнах да умирам в същата болница. Изсипах кутията с бисквитите на хлебарките да пируват и... го написах върху парче от картона. Бях почти в другия свят, но химикалката винаги държах в ръка – да насочвам гадинките към кабинета на главния лекар, който беше до моята стая.

- Публикувахте ли го?

- А, има си хас. Дадох го за подарък и спомен на доктора, който ме върна от отвъдното.

- Помните ли го?

- „...Ако умра ил загина,
немой да ме жалите...
Напийте се с руйно вино,
скършете ги чашите...”

- Е как така, това си е чиста кражба от народа. Всички знаят, че това е народна песен. 

- Хайде сега... Той народът знае и кой го краде вече 30 години, ама да му е казал нещо?!...

- Защо наричате литературните си образи „мъртви герои?”

- Защото виждат какво става около тях, но са мозъчно безсилни да направят каквото и да е за промяна на статуквото. Такива хора са мъртви за времето си. Само лумпенът Генчо от „Северна хроника” и „Такси за Дренчовица” ще живее... Като паметник на нацията. Полива на слънцето пред къщи със стомна оплешивялата си глава, знае, че гората и тя е олисяла и скършена, че птиците са си отишли и че няма кого да срещне по улиците... Но си вика мъдро-мъдро: „Че какво му е на селото? Хубаво си ни е селото... И без листя и птича песен може да се живее... не ли така?...” Веруюто на българщината...

- Виждате ли разлика между вчера и днес?

- Огромна. Първата е, че вчера не можехме да говорим за тази книга. Просто не щеше да бъде написана.

- И втората?

- Втората... Вчера държавата ни наброяваше девет милиона. Юнаци или хайдуци... но все население, поданици. И все под един байряк. Днес наброява има-няма шест милиона. Половината от тях хайдуци под разноцветни байряци и все с чифте пищови на кръста...