Те са млади, талантливи и устремени! Излизат смело на сцената, за да докажат качествата си и да научат  още и още! Това са новите лица на пловдивските трупи – Драмата, Куклите и Операта. Идват от различни краища на България, че и на света, но ги обединяват две неща  – магията на Пловдив и любовта към изкуството. В поредица от материали PlovdivTime  и TrafficNews ще ви представят новите лица на пловдивската сцена. 

Днес надникваме в друга скрита страна от случващото се в театъра. Повод е Международният ден на театъра. След актьорите Константин Еленков и Елин Стоянова ви срещаме с Индиана Джоунс на Пловдивския театър – театроведа и архивар Катерина Георгиева. Докато колегите ѝ работят на сцена, тя като истински археолог събира къс по къс историята на любимия си театър. Ето коя е Катерина:

Тя е родена в Пловдив. Завършва националната гимназия за сценични и екранни изкуства, а после НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Участва в създаването на летописа на Държавен куклен театър-Пловдив заедно с големия български театровед Кольо Вандов. В момента отново в тандем двамата събират летопис на Пловдивския драматичен театър. За театъра, историята, дуелите и първите възторжени зрители в храма си говорим с Катерина, а тя има какво да разкаже:

- Катерина, в театъра сте се захванали с много амбициозен проект – да дигитализирате историята му и да я съберете в музей. Разкажете ни за тази идея.

- Всичко става бавно и трудно, с много импровизация, защото един такъв изследователски и архиварски процес е толкова амбициозен и всеобхватен, че човек няма как всичко да изпланува.  Няма как всичко да е на 100 процента в неговия контрол. Вълнуващо е всеки ден да научавам нещо ново, пред очите ми оживява една много живописна картинка за зараждането на копнежа по театъра още преди Освобождението. Пловдив наистина е една от люлките на този копнеж и в последствие извървява първите стъпки, които са решаващи за създаване на професионална трупа. Това е най-отличителното и затова всъщност историята е запаметила този факт, че първата професионална трупа е в Пловдив. След като първото представление се изиграва на 8 декември в театър „Люксембург”,  е повторено и на 11-и, защото има страхотен интерес сред народа. Театърът се е помещавал в едноименния хотел. Това е една много интересна тенденция по западен модел  - в хотелите да има сцена, за да са конкурентноспособни.  Артистите изиграват пиесите „Завистта на Барбуйе” по  Молиер и „Стоян Войвода” на Добри Войников. След второто представление на 11.12.1881 г.  Областният съвет с подбуда на хора като Иван Вазов и Константин Величков, решава след дълъг дебат да осигури първото финансиране – 700 гроша, за да се създаде една постоянна трупа от хора и да има сцена.  С този акт за първи път се повдига въпросът за професионалните условия за правене на театър.

 
Брошурата, която представя театралната програма 

- Кой най-старият автентичен документ за историята на театъра, който открихте досега?

- Този процес е едно много вълнуващо изследване, търсене. Страшно много се запалих по архиви, колкото по-стари, толкова по-интересно. Един от най-старите документи не е датирано, но предполагаме, че е от първите години на театъра – 1890-1900 г. Това е театрален лист, в който периодично са публикували какво предстои да се играе. Има много любопитни реклами на придворно коафьорско заведение, на работилница и склад за корсети, например. Най-хубавото обаче е, че са изредени всичките участници в представленията - с ролите им,  съдържание на пиесата, информация за артистите, снимки. За съжаление този театрален лист, който по това време е имал функция на реклама, не се намира често. В Архива има три-четири такива театрални листове, има и седем афиши от 1898 до 1906 г. И те са от тези години. Има няколко снимки, но не много, правени по стария начин с паспарту, с печат на фотото на няколко от артистите от първата трупа.

- Коя е най-любопитната снимка, която видяхте в архивите?

- През Пловдив минава известен загребски театрал – Драгостин Фройденбах, който гостува на театъра. В негова чест се играе представление и той за известно време дава някакви насоки на трупата, защото там е много по-развито театралното изкуство. Има много хубава снимка с него и част от актьорите. Те седят и го гледат с възхита, докато чете нещо. Става дума за фотос от 1906-1907 г.

Куфарчето с гримове на Георги Пенев

- Събирате историята на театъра от доста време, колко е натрупаният материал?

- Много са материалите и от Държавния архив, и от НБ „Иван Вазов”. Има снимки, покани, програмки и афиши. В библиотеката пазят и 70 афиша от времето на плакатиста Ганчо Ганев. Пак там има сканирани снимки от края на 60-те до към 80-те години на 20 век – силното време на Пловдивския театър. Събираме от частни лица, от хора, които са работили в театъра или все още работят. Например актрисата Мария Генчева беше една от първите, които дадоха материали за музея на театъра. Помощник-режисьорът Албена Боева пък предостави куфарчето с театрални гримове на дългогодишния актьор от пловдивската трупа Георги Пенев. За съжаление е спънка, че не навсякъде има описано какво има на снимката и ако ги няма живите хора, които могат да разкажат, си остават загадка. Те са ценни като визуален материал, който ти дава представа за декор, за костюми, за сцена. Паралелно с дигитализирането, макар и да е по-малко любопитно за широката публика, ние правим летопис на Пловдивския театър от създаването му до ден-днешен. Това отнема много време, защото трябва да съберем подробна информация за екипите на представленията. Но се оказва, че не е толкова лесно. След промяната на 10 ноември 1989 г.  настъпва реорганизация на театрите и архивирането остава на заден план.

Кадър от една от първите постановки на "Боряна" на пловдивска сцена през 1933 г., режисьор е Стефан Киров

-  Какъв е поводът за събирането на този летопис точно сега?

- Поводът е 140-годишнината на театъра. Макар и да не е кръгла годишнината, има огромна история, а тя не е систематизирана. Така че дигитализацията и събирането на летописа на Пловдивския театър се случва едновременно. Това е едно вълнуващо и емоционално пътешествие в миналото.

- Ще бъде ли достъпен този мащабен по обемите си музей?

- Идеята ни е със създаването на дигиталния музей на театъра да направим празник за хората, защото не всички знаят, че тук е създадена първата професионална трупа. В хода на 140-годишнината ще направим всичко възможно още повече да популяризираме историята на Пловдивския театър.

- Как ще се случва това?

- С изложби, с шествия, дори имам идея да се изиграе историята с даването на 700-те гроша за първата трупа, защото диалогът, когато това се случва, е съхранен. И дори може да се изиграе на мястото, където е бил първият театър Люксембург. Една от амбициите е да има плоча там. От Пенка Калинкова, лека й пръст, знам, че там е имало паметна плоча, която е съобщавала, че там е създаден първият български професионален театър.

Театър Люксембург

- Вие сте като археолог на театъра. Къде го намерихте този театрален лист, за който ни разказахте?

- Документа ми го подари Никола Вандов, с когото правим летописа на Пловдивския театър. Той самият не помни откъде го има. Ще ви разкажа и за друг много любопитен документ  - оригиналния ръкопис на един от първите актьори в трупата Георги Миятев. Той се е опитал да събере историята на Пловдивския театър от зараждането му. Има много използвани цитати от публични издания по онова време, които буквално автентично и на момента отразяват случването на театралните събития.  В библиотеката има цял фонд с писма, впечатления, разкази, книжки, телеграми, които е изпращал на колеги в Русенския театър на Миятев. Но неговия ръкопис ми го предостави директорът на Държавния архив, а на него му го е дал негов предшественик. И този ръкопис няма история как е стигнал до архива.

Ръкописът на Георги Миятев

- Какви интересни истории разказва дневникът на Миятев?

- Ето една от тях. През 1892-1893 г. пловдивската трупа пътува на турне към Пазарджик. На връщане трябва да останат да спят на Септември, защото няма следващ влак. По това време не е имало хотели къде да спят. Питат някакви хора на гарата къде да потърсят подслон и те ги упътват към някаква гостилница. Там имало една-две стаи, където могат да спят. Когато става ясно обаче, че са актьори, началниците на гарата казват: „Ма как  така ще спите, идвате тук, хайде изиграйте ни нещо”. Актьорите започват да се чудят как да направят представление – няма сцена, къде да поставят декор. Но интересът към това ново и вълнуващо преживяване, наречено театър, не ги спира пред никакви обстоятелство. Веднага оформят сцена в гостилницата. В пиесата, която пловдивската трупа представя, по текст двама от актьорите трябва да влязат отвън. Те играят ролите на разбойници, които нападат жертвите си. Тъй като гостилницата има само една врата, разбойниците трябва да минат покрай настанилата се на столове публика. Хората не знаят, че това са актьорите. Те влизат в действието, нахлуват към колегите си на импровизираната сцена и ги нападат. В момента, в който това се случва, двама едри мъже от публиката скачат, хващат единия актьор и се опитват да го изхвърлят навън. Гонят го ! Случва се неповторим театър в театъра. Актьорът се опитва да им обясни, че нападението е част от представлението, но те не могат да разберат. Пускат го, чак когато колегите им от сцената се намесват.  В крайна сметка трупата си изиграва представлението, а накрая си тръгват и с толкова пари, колкото не са печелили никога. А домакините им  не само се отплащат за доставената радост, но ги и гощават преди да си тръгнат за Пловдив.

В ръкописа има страшно много такива интересни истории. Друго интересно нещо, което става ясно от дневника на Миятев е една тенденция в зараждането на театъра – дълги години е било трудност за създаване на постоянен репертоар с много жени, защото дамите едва ли не са считани за леки жени, ако играят на сцена.

Много дълги години отнема на театъра да намери своя най-стойностен и вълнуващ репертоар. И това може би продължава и до ден-днешен. Става дума за намирането и превода на пиеси, които да са актуални за времето и опита на артистите.

Нещо, което не се е променило и до днес – това е сблъсъкът между личности в театъра и свръхчувствителността на хората на изкуството.

Билет за спектакъл в театъра

- Говорим за актьорско его ли?

- Може да се каже. Има една интересна история от времето на Тачо Танев като директор на трупата, той е бил и постановчик и режисьор. Става дума за периода след Балканската война, 20-те години на 20 в. Танев е бил ухажорски настроен и вкарва някаква жена в трупата, която явно не е имала никакъв талант. Тогава цялата общественост и всички публицистични издания гръмват и застават директно срещу това назначение. Как така ти в театъра поради някакви лични причини – че ти е симпатична или си има някаква любов, вкарваш някаква дамичка, която само стои на сцената и не умее да играе.  

Това не е единствената такава лютива и леко жълтеникава история, която обаче дава интересен поглед дори на развитието на театралната етика.

В ранните години от 1881 до 1920 г. има страхотно активно участие на публицистите не просто в отразяването на случващото се в театъра, но и е имало и ясно израдени мнения. Те са заставали на нокти,  зорко са следяли развитието на театъра.

Любопитно е, че през периодичните издания хора са водели спорове за театъра. Пишели са си, отговаряли са си, нападали са се.  Призовавали са да не се играе някоя „долна и нисша пиеса”, искали са „висок дух в театъра”.

- Че и до дуели са стигали…

- В ранните години – 1906-1907 г., някакъв рецензент написва много негативна статия за артиста Константин Сапунов от Пловдивския театър. В оценката се говори, че в изпълнението му няма никаква игра, перчи се. След това Константин Сапунов предизвиква на дуел рецензента директно в редакцията му. Слава богу, рецензентът реагирал интелигентно и казал: „но защо, аз искам да ви дам реална оценка, за да можете да се развивате, ако искате да се занимавате с театър”. И отказал участие в дуела, защото не смятал, че е направил нещо грешно.

Разбирате колко са били буйни хората, които са създавали театъра в Пловдив.

- И са преживявали много автентично това, което гледат...

- Ще ви разкажа още една история, която показва по какъв начин са възприемали зрителите театъра в неговото начало. През 1890-1900 г. играят представление, в което пак има смърт, има ранени, едни кахърни пиеси. В залата са жената и децата на един от актьорите. В една от сцените него трябва да го убият. Един от актьорите казва пред публиката, че еди-кой си герой е загинал. Жената, която знае, че съпругът ѝ изпълнява тази роля, надава истеричен вик в публиката, децата и те започват да плачат. Мислят, че баща им е убит. Хората около нея се опитват да я успокоят и да ѝ напомнят, че това е театър.

Бременна актриса получава по време на представление контракции, но явно от трупата не са знаели, че чака бебе. Тя довършила представлението и всички се възхищавали колко добре е изиграла образа на жената, която страда и се измъчва.  То се оказва, че жената наистина е имала болки и доколкото си спомням, родила в театъра.
Из първия вътрешен правилник на театъра

- Как ще изглежда този ръкопис като книга?

- Ще бъде набран, за да може да се чете . Ели Попова, бивш служител от Държавния архив и специалист в тази област, набра целия ръкопис. Едва ли не го преведе, защото има някои места, които трудно се четат. Ще има снимки, ще има писма, телеграми. Неговият труд обхваща периода на театъра от създаването му през 1881 до 1930 г.

Решихме да запазим автентичността на езика. В момента Катя Янева работи по редакцията.

- Споделихте с приятелите си в социалните мрежи как сте спасявала съкровища, изхвърлени след ремонти на къщи в Стария град…

- Беше много вълнуващо, аз като казвам, че нещата са извън контрол, нещата са навсякъде, не се шегувам. Имах среща по работа и обсъждахме някакви идеи. В този момент приятелка, която знае с какво се занимавам, ми изпрати снимки на една кофа за боклук, а отгоре поставени няколко програмки на театъра. Написа ми: „имаш ли ги”. Полудях! Веднага ѝ звъннах къде е това място. Зарязах си срещата и хукнах като спасителен отряд „Чип и Дейл”. Оказа се, че почистват някаква къща. По пътя хванах една позната, за да ми свети с телефона, защото беше вече тъмно. Какво видях? На няколко казана като на изложба бяха наредени книги, брошури, списания. Стана като някаква криминална акция. Намерих материали за театъра. Не бяха толкова ценни, но в същото време са важни, защото са от онези брошурки от 70-те години, които популяризират културния календар на седмицата. Следващата стъпка бе да помоля едни младежи на Джумаята да ми помогнат с торбички и така брошурите стигнаха до театъра. Замислих се, колко ли много такива къщи има, тайни кътчета, където се крие част от историята на Пловдивския театър! Как се стига до хората, които могат да ни предоставят тези материали? Ние се опитваме да систематизираме, да подхождаме с професионализъм към събирането на историята, а в един момент му звънят и казват: „тук, на кофите, има материали, които могат да са ти полезни”.

Кръстьо Сарафов като Тартюф в едноименния спектакъл с режисьор Николай Масалитинов

- Какво освен дигиталния музей можете да захраните с откритите материали?

- Имам си мечта не само за музея, но да и има библиотека, защото съм събрала много драматургия. Би се получил един чудесен театрален антиквариат, в който ще се подредят пиеси. Ето например това тук е екземпляр на пиесата „Тартюф”. Най-отпред с молив са написани ролите и актьорите. Тартюф е изигран от Кръстьо Сарафов, а режисьор е Николай Масалитинов. Вероятно записките са на асистент-режисьорът му, защото по принцип те пишат ролите. Но е вълнуващо да срещнеш автентичната следа на такива огромни личности за българския театър. Когато попаднах на тази пиеса, се зарадвах много и си казах: „ако мога да намеря още поне 50 такива и 10 да са, ще бъде чудо”.

 Събирането на целия този обем материали е като нареждане на пъзел и ще отнеме много време, докато всяко едно парченце си намери мястото.

- Кои са били пиковете в историята на Пловдивския театър?

- Периодът, в който Любен Гройс работи тук, е един от пиковете на театъра. Това е през 70-те години.  Поставяли са и Юлия Огнянова, Дамян Попхристов. Много силен период и като режисьори, но и като търсения в театъра!

Първите представления са по текстове на Молиер и Добри Войников

- А най-трудните времена?

- Най-трудните времена са по време на създаването на театъра, години, в които всичко се изгражда от нула. Няма система, няма мислене за това как се управлява театърът като институция. Даже в началните две-три години не е използвано пълното финансиране, отпуснато от Областния съвет, защото е нямало достатъчно опитни хора, които са де занимават с организацията на трупата. Този опит се е трупал дълго време. Имало е и хора, които са критикували и не са виждали смисъл от създаването на такава културна институция.

Трудни са били и години след войните – Балканската война и Първата световна. Има периоди, за които нямаме никаква информация въобще да се е играло. Става дума за един-два сезона. Това са годините на Балканската война, защото някои от актьорите са изпратени на бойното поле.

Трудни са и 90-те години на 20 век, има доста изследователи на това време и те са живи и здрави, за да  разкажат за проучванията си. Този период пък е много труден заради новата организация в театъра. Но от гледна точка на чисто творческо търсене тези години са много интересни. Творците в театъра не са знаели дали въобще ще го има, но са се зараждали бунтарски пориви и търсения. Днес няма такива настроения, въпреки че в театъра има проблеми.