Ина Ининова е родена в 1969 г. в Пловдив. От ранна възраст пише стихове, участва в литературни конкурси, лауреат от конкурса „Веселин Ханчев” за поезия. Публикувала е в сп. „Родна реч”. Завършва педагогика в Софийския  университет и английска и руски филологии в Цюрихския университет. От 1993 г. живее и работи в Цюрих, преподава английски език, лети като стюардеса за швейцарската авиокомпания  „Еделвайс“. Автор на стихосбирката „Кактус“ (Жанет-45, 2000). Има петгодишна дъщеря, Леа, за която пише детски стихотворения и поеми.

В рамките на фестивала „Пловдив чете” Ина ще представи една необикновена, истинска, върнуваща книга - „Камила, самолет, сладолед“  - история, с реални хора и събития, която започва на едно летище и завършва с камили край пистата. Книгата е прекрасно илюстрирана от талантливата художничка Анна Маринова. Събитието е в неделя – 20 юни, от 14.30 ч., на Алеята на книгата в Литературния кът, където - освен забавен разказ за книгата „Камила, самолет, сладолед“,  ще има викторина с награди и какво ли още не.

 - Ина, разкажете ни реалната история, вдъхновила ви да напишете книгата „Камила, самолет, сладолед”.

- Зад историята на „Камила, самолет, сладолед“ стои човек със името си и съдбата си. Той се казва Камел Бен Салем, тунизийско момче, чиито родители отглеждат камили  в Дуз, Северна Сахара. Там семейството му, което е от древните тунизийски родове на потомствени бедуини, освен че се грижи за стадата предимно за мляко и вълна, предлага и езда с камили на туристи. Така вече порасналият Бен се влюбва в една русокоса девойка и попада в Швейцария.

Един ден на летището в Цюрих каца жив товар от екзотични животни, предназначени за местния зоопарк, но една камила остава непотърсена в багажното на самолета и всички усилия да бъде разтоварена се провалят. Тогава идва Бен,  на когото вече се носи славата като на разбирач и укротител на камили. След дълги увещания той успял да изведе клетата и гладна камила от самолета и я примамил към една от зелените ливади край летището.Това е началото на фермата за камили на Бен в швейцарското селище Обърглат, където сега живеят и се развъждат повече от 20 камили.

Реалният Бен, вдъхновил с историята си пловдивчанката

Съпругът ми Урс обича да си спомня за първата  си неочаквана среща с Бен и кервана му в една мразовита януарска сутрин. Урс се качил на открития покрив на метеорологичната станция в летището, където работи, за да отчете уредите и проследи точките на видимост край пистата. Първо не повярвал на очите си, когато видял кервана от няколко камили и празнично нагиздения като влъхва Бен край летищната ограда. Ездачи на камили, пешеходци и цяла тълпа от  весели деца вървели незнайно къде, проправяйки партина в пухкавия сняг.  

На Богоявление Бен и свитата му отивали към яслата със слама,за да се поклонят като в древната библейска сцена на младенеца Исус. И оттогава та до ден-днешен, имаме Богоявление с камили, детски празник през юни и фестивал на камилата през август.

Между другото, по-късно разбрах, че името Камел не е просто свързано с животното, а означава красота, и че в арабския език има повече от 100 синонима за тази дума. Което пак ни връща към камилата, защото явно тя и в нашата, и в арабската култура,  има всички качества на красивото - дълги крака, красиви очи с прекрасни мигли, меки устни... Нещо като животното „Барби“ в детския свят.

- За камилата разбрахме, но какво е мястото на сладоледа и самолета в поуките от тази история?

- Първо е камилата, която един ден каца „до поискване“ на летището, но остава непотърсена в багажното на самолета. Сладоледът идва доста по-късно, той е от камилско мляко и нещо ново и чудно в страната на изобилието...  Но  нека не издавам всичко още сега. И естествено такава е и поуката... Трябва малко търпение, малко отлагане и тогава удоволствието от сладоледа е просто гарантирано! На това търпение и упорство искам да науча детето си.

- Има интересно решение с аудио версия и звуков сигнал, който да подсказва прехвърлянето на следващата страница. Как ви хрумна това?

- Мислех си за децата, които още не могат да четат, за бабите, които може би първо ще си търсят очилата, за да прочетат историята и реших, че мога да направя опит за нещо като радио-пиеса онлайн с текста. Четенето не е перфектно, далеч съм от тази мисъл, но винаги може да бъде подобрено на по-късен етап. Реших да включа и няколко звукови ефекта, които се оказаха доста трудоемки, защото за звука на кацащ самолет се наложи да почакам няколко часа в условията на постпадемичното ни настояще, и това на едно от най-големите летища в Европа. Самолети просто с часове не кацаха.

- Това не е първата ви книга, но се появява на книжния пазар след дълга пауза. Защо това мълчание?

- Поезия имам достатъчно за поне едно лирично, и още едно детско издание, за които все още търся издател. Донякъде социалните медии компенсират това, защото с приятелите, които искат да прочетат „най-новото“, могат да направят това и без да купуват книга. Вярвам, че това донякъде е и бъдещето на всички поетични форми, да бъдат слушани, поднесени по авторски начин, в различни медийни варианти. Но не бих  отказала  на издател, който би проявил интерес към творбите ми... 

- Издавате я сама, на два езика, защо се решихте на тази стъпка?

- Защо ли? Защото след дългата изолация, липса на перспектива и полет, исках да позволя на въображението си „едно щастливо кацане“.  Немският текст е моето задължение към Бен, вдъхновителя на тази история, бедуинското момче от Тунис, което реши с камили и сам в ролята на един от тримата влъхви  да се поклони пред  младенеца Исус. Но тава не е просто една детска коледна книжка. Посланието тук е друго - не може да отидеш в друга страна и да живееш затворен в собствената си култура и религия, трябва да има един реверанс и благодарност към страната и културата, в  която живееш.

- Вие сте от поколението, което поради ред обстоятелства напусна  родината в първите смутни години на промяната.  Каква беше вашата причина да емигрирате?

- Причината е винаги една и съща  и тя е любов! Последвах човека, в който се влюбих, така както Бен е последвал своята русокоса приятелка. Когато има други причини, икономически или финансови, те не са аргумент за „оставане“ и тези хора рано или късно се връщат в родната си страна.

- След толкова години там, продължавате ли да се чувствата имигрант? Как се адаптира и интегрира един успешен българин с образование, който обаче трябва да започне от нулата?

- Започваш от нулата, наистина. Когато отидох в Швейцария, България не беше част от Европейския съюз и дипломите ни не  се зачитаха и приравняваха. Считаше се, че педагогиката е силно идеологизирана дисциплина и аз не можах да се реализирам напълно като учител. Но започнах да уча наново, превърнах любовта си към пътуванията в професия като стюардеса и бях на много от  най-красивите места  по света.

С малката Леа

- На какво ви научи животът там?

- На дисциплина, подреждане на приориетите, на работа в екип, на това да цениш родината си и да използваш всяка възможност да изтъкваш предимствата ѝ, да показваш къде е България, да танцуваш народни танци – нещо, което на бях правила тук...

- Народни танци? С кого и къде?

- Хората са от всички краища на Швейцария, има и няколко закалени швейцарци, като например Мануел, който нарича себе си Манол и свири на гайда. Любовта му към "всичко българско и родно" е трогателна и силна. Повечето от артистите в ансамбъла са професионалисти. Аз танцувам в школата. Преди пандемията се събирахме петък вечер. Вярвам, че скоро отново ще можем да се хванем за ръце и колани на хоро.

- Завръщането у дома – какво е усещането и каква България откривате?

- Откривам една многолика и бързо променяща се България, в която черногледството отстъпва все повече на желането за справедливост и да правим нещата „като хората“, че даже и по-добре.

- А Пловдив? Родният ви град променя ли се?

- Пловдив се променя и не се променя. Квартал „Капана”, родното ми място, се е променил много. Израснала съм на ул. „Магура” 10,  успоредна на Малката главна, и там наистина имаше много дюкянчета, магазини за железария, платове. На ъгъла под червената ни тухлена къща имаше бръснарница, в която леля Солче подстригваше и фризираше. Имаше и една чудна кинкалерия с дантелки, копчета и ширитчета , а и какво ли още не. Имаше го и продавача на лотарийни билети, чичо Стоян Самоковчето, който се провикваше: „Държавната лотария, кой взел взел, кой не взел – няма да печели“ . Щом ме видеше, отстъпваше столчето си зад малкото импровизирано тезгяхче, аз сядах и го имитирах, което веднага продаваше няколко лотарийни билета.  А Пловдив се променя и остава същият – той е магнит за всички хора, търсещи работа и творящи, град, приютяващ  много емигранти и българи от всички краища на страната.

На работа като стюардеса

- Кои са любимите ви кътчета, места за завръщане?

- Старият град  и Небет тепе, ул. „Ангел Букурещлиев”... На вуйчото на баща ми е кръстена тази улица,  вече споменах улица „Магура” в Капана, Сахат тепе с Летния театър, Кукленият театър близо до детската ми градина „Славянка“,  където децата бяхме чести гости на артистите.

- Малката Леа расте далеч от родината на мама. Как се възпитава отношение и обич към България?

- Идваме си често по няколко пъти в годината, обичаме Пловдив и морето на Варвара. Тук ще се завръщаме винаги „по любов“.