Илия Йончев е роден 1970 г. в Пловдив. Израстнал сред изкуство, авторът е четиринадесетия художник в семейството. Подрежда също толкова самостоятелни изложби от 1996 г. насам, като рядко представя творбите си извън Пловдив. Освен с кавалетна живопис, авторът е известен и като иконописец, одухотворил с изкуството си редица православни църкви в Пловдив и областта.

След дълго петгодишно затишие след последната му изложба в Градската галерия сега Йончев се завръща с една вълнуваща и необикновена изложба „Нещата от живота” в галерия „Aeterna”, която се открива на 20 май, четвъртък, в 18.30 ч.

- Илия, тази изложба има дълга предистория… Разкажете ни я!

- Първата идея беше да гостувам още от самото създаване на галерия „Aeterna”, тя да отвори врати с моя изложба. Но се намесиха хиляда фактори, струпаха ми се много ангажименти. Отложихме я. После трябваше да я открием през април 2020 г. Дойде локдаунът и пандемията. Преместихме я през декември. Пак локдаун! Преместихме я за април 2021 г., но и тогава ситуацията не беше по-спокойна. Накрая остана за 20 май. Доста изстрадана изложба, защото първоначалната концепция беше, че ще бъде юбилейна – по повод моята 50-годишнина. Всичко беше много добре замислено, като концепция изложбата трябваше да проследи развитието ми – да направя такива картини, каквито съм рисувал преди 30, преди 20 и преди 10 години. Като се отложи изложбата, тези картини се продадоха. Малко се разби концепцията. В крайна сметка затова я кръстих „Нещата от живота”, защото това е животът – не знаеш с какви неща ще те изненада и как ще се променят нещата.

Картина "Светове"

- А какви са „Нещата от живота” – такива, каквито искате да ги изобразявате на платната си?

- Засягам твърде различни теми в изложбата си – такива, които са насочени навътре, към личността на човека, така и навън към заобикалящия го свят, та чак до други светове. Затова сложих това заглавие – то е универсално и обхваща всички теми, които ме вълнуват.  Има неща за надеждата, за любовта, за вътрешните терзания на човек, за апокалипсиси, за пътувания в други светове. Все състояния, които са отразени и в заглавията на картините.  Моите герои са доста експресивни като присъствие. Затова и директно маркирам състоянието им с тези заглавия. Такива ще е и в новата ми изложба.

- За картините ви изкуствоведът Красимир Линков пише, че се отказвате от познатото ни съществуване и се стремите да покажете истинския живот като отсъстващ. Защо е отсъстващ

- Когато става въпрос за романтиката и мечтите на хората, преминавам в друго измерение, за да го предам и покажа на хората.  Да го почувстват! Това не е бягство от реалния живот, а една възможност – възможност, ако щете, и за оцеляване. Лесно ми се отдава да виждам нещата отвъд този реален живот – там те са по-красиви и нежни, по-романтични. Една по-вълнуваща друга художествена реалност. 

- Как успявате да случите това артистично прелитане от пространства?

- За мен времето не съществува. Аз не го разбирам по този начин, както е общоприето. Това ми е най-интересното да си прелитам, където си искам, в измерението, което отговаря на състоянието на духа ми в момента.  И пак казвам – това не е бягство, това е любопитство. Това е извеждане на душата в странични паралелни места, където научаваш и още нещо.  Например, че както времето, така и животът са нещо твърде относително, и трябва да се грижим повече за душите си, отколкото за материалните неща.

Картина "Умореният ангел"

- Пандемията – как ви се отрази тя?

- Имаше една много хубава карикатура – художникът по време на локдауна и през другото време. Всъщност бе изобразено едно и също. Ние така или иначе си стоим по ателиетата и си рисуваме. Така че щем не щем си живеем в собствения си свят. Пандемията не ми се отрази негативно, даже и нещо повече – събрах повече мислите си и повече си работих. Знаете ли – гледам някои от картините си от предната изложба през 2015 г.  все едно съм знаел какво ще се случи.  Като се почне с картината, която беше на плаката – „Мъртви листа”,  мине се през „Хайде да си ходим” с баща и момиченце, които си тръгват, а на заден план цял град гори. Или „Събирачът на души”… Може би съм имал усещането, че нещо наближава и то ще промени света.

- Вие сте част от едно семейство с огромни традиции в изкуството. Как се носи короната на талантливите ви предшественици?

- Аз не съм от този тип хора, които се комплексират от предходните художници в рода ми. Приемам го като даденост. Просто си работя и нямам амбицията да се състезавам с някого. Иначе  - да, аз съм 14-ият художник поред по права линия, а имаме поне още толкова в рода. В София направихме една изложба на рода –25 бяха живите художници, действащи. Живописците сме с брат ми и баща ми, сред останалите има илюстратори, аниматори, художници по костюмите, сценографи, калиграфи, реставратори.

- Кога чухте първата окриляваща оценка за картините си?

- Ще ви разкажа една любопитна история, която е в основата на това да се занимавам с рисуване. Като бях още малко момче, рисувах едни глави. Тогава всички от семейството викаха: „Аман, няма да ставаш художник”. Майка ми искаше да се занимавам с музика, баща ми искаше да ставам артист.  Тогава баща ми и Йоан Левиев бяха много близки и редовно ни идваха на гости заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров. Един ден Йони видя тези глави и каза: „гледай какви глави прави това, бе майна. Това е страхотно”. Бил съм на 5-6 години. Това ми светна някаква лампичка и започнах да рисувам по-упорито, макар че междувременно се занимавах с какво ли не – и пеене, и писане, всичко. Следващият ключов разговор, който ми отвори очите, бе с чичо ми – проф. Васил Йончев. Попита ме с какво се занимавам, накъде се движа. Обясних му, че правя всичко – и танцувам, и пея, и пиша, и рисувам. Той директно ми каза: „Нищо няма да стане от теб”. Бях 7-8 клас, дадох си сметка, че е прав, че трябва да избера едно и да се съсредоточа.  Избрах рисуването, най-вече защото се работи сам и на тихо и отговорността за всичко ще бъде моя.

- И какво се случи след това?

- Започнах да рисувам усилено. Работех по 14 часа. Докато брат ми купонясваше с приятели вкъщи, аз седях по средата на стаята със статива и рисувах вази, топки, кубове.  Подготвях се самостоятелно. Нямаше пари да се плащат уроци и повечето хора биха се отказали, но нали съм дебела глава, както казва баща ми, аз продължих. Започнах да рисувам като луд, докато хвана основите на нещата. После започнах да работя маслени бои, бях 9-10 кл. Оттам-нататък ми помогнаха иконите, рисувах по църквите, защото знаете, че през 90-те години на 20 в. хората се бяха отказали от изкуството. Тогава пък се върнаха към религията. Сигурно съм нарисувал хиляди икони, а това е една много сериозна школа. И на всичко се учех сам.

Така се развих в три посоки. Не смятам, че художникът трябва да робува само на един стил и посока заради едното его да не би да го обвинят, че дадена картина не е негова. Художникът трябва да робува на картините. Да избира изразните средства според настроението на платното. Тогава нещата се получават. Случвало ми се е да ми се обадят хора, които преди 25 години са си купили моя работа и да ми споделят, че и сега я гледат и ѝ се радват.  Още им е жив интересът към творбата ми. Това ми пълни сърцето.

- Какво ви прави щастлив извън рисуването?

- Мечта ми е да си имам къща на село. Най-щастлив ме прави зеленото, тишината и въздухът. Там бягам, редовно правя и опити да се изнеса изцяло извън града, но все ме връща работата. Обичам да се занимавам със земеделие – да садя , да отглеждам. Още от малък с дядо ми – имахме една вила с декар и половина двор, ставах в 4 сутринта да поливам, защото само тогава пускаха водата. Мъкнех кофи, голям мерак беше. През 2012 г. си бях взел под наем една къща в Брестовица. Целият голям двор беше буренясал, изчистих го и насадих. Дядовците седаха и гледаха на оградата, цъкаха с уста като видяха какви домати и домати съм отгледал.  80-90-годишни, идваха, показваха как се сади. Черпех ги с узо и салата, после започваше сладка приказка,  а аз стоях и слушах. След изложбата в „Aeterna” отново ще се впусна в търсене на идеалното място.

Картина "Залезът и тишината"

- Какво ви предстои след срещата с пловдивската публика?

- Чакам дата за изложба от Съвета на Европа в Страсбург. Тя трябваше да бъде през октомври миналата година, но ковид кризата я отложи.  Радвам се, че ще направя такава изложба, защото е признание за мен. Стотици художници кандидатстват от цяла Европа и е хубаво, че ще се случи на мен.  Аз се шегувам често, че ако ми се отвори възможност да направя изложба в Ню Йорк – ще вземе да падне метеорит там. 

Не се шегувам – преди години ми пропадна още една много престижна изложба в Истанбул. Поканата беше от едни от най-авторитетните представители на светския им елит бизнесмени, артисти, художници.  Тогава стана превратът с Ердоган и всичките избягаха.

Поканата за тази изява беше с посредничеството на една голяма турска актриса Сема Кечик  (б.р. Дайе хатун от сериала „Великолепният век”).  Тя е актриса, художник. Дойде на изложбата ми в Градската галерия в Пловдив и си купи две картини. Снимаха тук нещо. Продължихме да поддържаме връзка в интернет и дойде поканата за изложбата в Истанбул. За съжаление не стана.

Фотографии: Личен архив