Георги Пеев е колега журналист, спортист, общественик, интересна личност с необичайна съдба. Само в рамките на година и нещо животът го изправя пред две на пръв поглед непосилни препятствия – трансплантации на сърце и бъбрек. В единия случай  Фортуна му протяга ръка, а в другия – майка му, която дарява орган, за да го спаси.

Оттогава насам Жоро се радва на всеки миг, споделен с любимите му хора. И следва няколко правила, на които учи и сина си – да бъде добър човек, да помага и да се бори с несправедливостите, доколкото може. А на въпроса „Какво е щастието?”, отговаря без замисляне: ” Животът!Това е най-лесният въпрос, който можете да ми зададете”.

Историята на Пеев и хората като него, мисията да се популяризира донорството е повод за големия български режисьор Стефан Командарев да заснеме документалния филм „Живот от живота”.  

Премиерата е на 11 септември в рамките на Sofia Summer Fest в столицата. Пандемичната обстановка в страната не позволява на екипа да прави планове за премиери из страната, но българската публика ще има шанса да гледа „Живот от живота” по БНТ, която е копродуцент.

За филма, донорството, политиката и живота разговаряме с Жоро дни преди премиерата.

- Г-н Пеев, вие сте герой в най-новия документален филм на Стефан Командарев, посветен на донорството. Как се роди идеята и поканата да снимате в „Живот от живота”?

- Запознах се със Стефан Командарев покрай писането на сценария за филма „Посоки”. Даже работното му заглавие бе „Съвместимост”. Стефан се свърза с мен и искаше да разбере всичко около това как се случва сърдечна операция, защото има един момент във филма, в който един от героите отива в болница „Света Екатерина” за сърдечна операция. През годините станахме добри приятели. От много  отдавна имаше идея да направи такъв филм, защото Стефан е изключително отдаден на каузата за донорството, да има повече трансплантации в България. Това е една от мисиите, които има и като режисьор, и като човек.

Снимките не бяха никак леки, защото в условия на пандемия да снимаш филм за трансплантирани и трансплантации си е предизвикателство. Първоначалната ни идея беше той да дойде и да снима мое участие на Европейско първенство за трансплантирани в Испания.  Аз щях да ходя да плувам, но идеята пропадна, защото всички състезания бяха отменени. Той реши да снима тук. Така се роди  идеята да изкача връх Мусала и това е един от центровете във филма.  Героите са трансплантирани хора и такива, които чакат трансплантация. Смисълът на „Живот от живота” е именно това – на тези, които чакат трансплантация да им се вдъхне кураж,  а държавата  да се размърда, за да могат да се случват тези трансплантации. И да са повече! Със Стефан си говорихме, че дори и един човек да бъде спасен, е имало смисъл от този филм.

- Казвате, че донорството е акт на доверие, но в същото време държавата прави всичко възможно да торпилира това доверие със скандали като този, който гръмна с болница „Лозенец” … Как влияят тези скандали?

- То всичко свързано с дарителство е акт на доверие – нямаш ли доверие не даряваш. Колкото до скандалите – то не е само болница „Лозенец”. Аз още не мога да повярвам, че това е възможно понеже познавам цялата система – от момента на обябяването на мозъчната смърт до експлантацията на органите, за да могат да продължат живота си в тялото на друг човек. Не ми се коментира, защото има нещо недоизяснено. Толкова месеца минаха от скандала и нищо не се случи. Нали се сещате, че те нещата се знаят. Ясно е кой си е сложил подписа. Затова и не искам да коментирам.

Не е само това – в България по принцип базовото ниво на доверие е най-ниското в Европа и едно от най-ниските в света.  Недоверчиви сме към всичко и към всеки. Превърнахме се в един невярващ на нищо народ. Пример за това е и ваксинацията – пак сме последни. И всичко опира до доверие.  

Българската държава в лицето на нейните управници през всичките тези години направи всичко възможно да загуби доверието на хората. Политическата ситуация в момента също е резултат от това.

Тази е голямата задача – да се върне доверието у хората и то не само по отношение на донорството. Едва тогава ще има повече спасени животи.

- Как се стигна до двете трансплантации при вас?

- Моята история е абсолютно доказателство, че това може да се случи на всеки. Нямам вродени заболявания. Разболях се от някакъв летен вирус. След това ми се увредиха необратимо бъбреците. Тръгнах на хемодиализа по спешност. Оттам много бързо се организирахме, защото се оказа, че майка ми може да ми стане донор и да ми дари бъбрек. Но когато отидохме за трансплантация в болница „Александровска”, се установи, че имам проблем със сърцето и то няма да издържи на бъбречната трансплантация. Спасението бе трансплантация на сърце. За мой късмет чаках само 10-11 месеца. Година и малко след сърдечната трансплантация, последва и бъбречна. 

- Как се справихте емоционално, защото това е тежък удар – да чуеш, че няма друг шанс освен трансплантация?

- Минаха девет години от момента, когато научих и осем от самата трансплантация. Аз съм изключително емоционален човек в живота, кръвта ми завира за секунди. В онзи момент обаче погледнах на нещата по-философски.  Започнах да взимам мерки, да действам, защото много обичам живота и не ми се умира. Истината е, че близките ми много ми помогнаха, нямаше вайкане и тръшкане.  Това ме държеше. Трябва да съм луд да не ме е страх, но не това бе водещото чувство. Защото има такива, които ги е страх и отказват.  При мен беше  много емоционално по една друга причина – оперираха ме точно на рождения ден на сина ми и щеше да е много тъпо да си отида в този момент.  Може пък някъде нещо да ме е съхранило и ме пази поради тази причина.

- Поддържате ли контакт с хората, благодарение на които сте жив. И защо те остават скрити в целия този процес на донорството?

- Да, поддържам контакт с близките на човека, познавам ги – майката, сестрата и племенника му. Пишем си редовно, чуваме се от време на време.  Те ми бяха написали едно писмо и бяха оставили номера си, ако искам да се свържа с тях.  Обадих им се. Те са добри хора, които не искат публичност и аз уважавам решението им. Тези хора заслужават паметник. Да спасиш човешки живот – това е постъпка, която няма равна.

- Не биха ли били тези хора най-добрият глас в публичното пространство, който да убеди, че донорството е важно?

- Аз съм на друго мнение – добрината и дарителството трябва да си останат много личен акт. Мнозина от тези хора не искат да излязат в публичното пространство, въпреки че вие сте права, че точно те могат да накарат доста хора да се замислят.  Защото ние искаме да бъдем спасени, но големият въпрос е: „А бихме ли спасили?”.

- Благодарение на тях днес сте активен – работите, спортувате…

-Да, водя активен живот – тичам, плувам, работя.  Разбира се, начинът ми на живот се промени. Няма как. Налага се, защото взимам лекарства. И все пак жив пример съм как донорството и трансплантациите не само могат да бъдат втори или трети шанс за един човек, а шанс да има полза и за държавата. Не доумявам защо българските власти  не полагат усилия да има повече бъбречни трансплантации при положение, че един пациент на хемодиализа е три пъти и половина по-скъп за държавата, отколкото един трансплантиран. И понеже за държавата всичко е пари, то би трябвало да следва тази икономическа логика. Но уви няма я, всичко отсъства.

- Кои са полезните ходове? Нали все пак трябва да има донорска ситуация?

- Донорски ситуации в България вероятно възникват всеки ден, но не се оползотворяват. Какво може да направи държавата в тази ситуация? Сама по себе си нищо, но все пак държавата са хората. Хората могат да направят нещо, за да се промени ситуацията. След това идва работата на изпълнителна агенция „Медицински надзор”, която е подчинена на Министерство на здравеопазването.

Ще вметна нещо – през 2019 г. беше направена една пълна глупост – закриха Изпълнителната агенция по трансплантации, за да прехвърлят работата и задачите ѝ в „Медицински надзор”.  В този момент нещата тотално се счупиха. И ако ме питате защо – нямам обяснение.  Аргументът беше, че щели да работят по-добре. Ами не работят по-добре!

Нека си го кажем директно – това или е приоритет на властта, или не е. Очевидно у нас не е, след като закриха изпълнителната агенция.

Статистиката е публична в сайта на изпълнителна агенция „Медицински надзор”.  Ще ви дам един пример – през 2014 г. има девет сърдечни трансплантации, за бъбречни и чернодробни даже няма да говоря.  Девет живота бяха спасени чрез най-сложната трансплантация - сърдечната. Тази година има една, за съжаление човекът почина. Миналата няма нито една.  По-миналата година са две.

- Все пак трябва да има някаква причина, къде се къса нишката?

- Истината е, че сред координаторите в болниците има едва трима-четирима максимум, които дават всичко от себе си. Например д-р Сибила Маринова от Великотърновската болница, проф. Платиканов от Варна.  И тях ще видите във филма. Тези хора работят, но много-много други не го правят.

- А каква е ситуацията в Пловдив?

 - В Пловдив тази година има един трупен донор и това е. Вижте, тук пак ще се върна към темата за недоверието. В болниците в по-малките градове, когато един лекар погледне в очите близките на пациента и каже: „Той е в мозъчна смърт, но вие можете да помогнете, можете да спасите човешки животи”, обикновено  хората си взимат близкия, качват го в линейка или кола и тръгват към по-голяма болница. Вярват, че може да бъде спасен, а не може.  Ние като общество трябва да се променим, да вярваме повече на лекарите.

Ето и в момента лекарите казват: „ваксинирайте се, носете маски, ще ни помогнете да си вършим по-ефективно работата”. А ние организираме протести „Маски долу”. Що за идиоти сме, без извинение! Ако не вярваме в науката, на какво да се доверим – на знахари?  Когато се разболеем наистина, къде отиваме – при баячките ли? Аз вярвам в медицината.

- Постоянно говорим за проблемите в здравната система, за недобро финансиране, за хронична липса на специалисти, вероятно и това дава своето в проблемите с трансплантациите.

- Така е, има го проблемът с недоброто финансиране. Трансплантациите са разход за болниците. Здравната каса плаща някакви пари, но те не са достатъчни.  Причините са много, но ако има желание и воля във всички, които участват в този процес, нещата ще се случат. И вярвам, че ще се случат, защото все пак говорим за спасяването на човешки животи.