Интервю на Мария Луцова

Арх. Флоранс  Бабикс и арх. Доминик Ларпен са преподаватели в парижкия Ecole de Chaillot - една от най-старите школи за реставрация в Европа, основана през 1887 г. Двамата бяха в Пловдив като лектори в рамките на двугодишния курс за опазване на недвижимо културно наследство за български архитекти.

Той се организира у нас от 2000 г. Стартира като съвместна инициатива на Министерството на културата, Националния институт за недвижимо културно и наследство, Ecole de Chaillot след активната работа на арх. Галина Пировска. Днес той  се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на външните работи на Република Франция, Министерството на културата на Република Франция и на европейската програма Еразъм Плюс. Двугодишният курс за професионално обучение на архитекти по опазване на недвижимото културно наследство от миналата година се провежда в Пловдив. Делегиран представител на Ecole de Chaillot е арх. Петър Петров.

Арх. Доминик Ларпен започва професионалната си кариера в агенция Pierre Prunet. В периода от 1984 до 1987 г. работи на свободна практика. След това е назначен да следи състоянието на историческите паметници в Aude, Lozère, херцогството Chartreuse de la Verne, Aveyron, градините на Тюйлери.  Член е на ИКОМОС. Арх. Ларпен стои зад множество успешни реставрации на старинни сгради в родината си – сред тях са катедралите Rodez, Saint-Pierre, Brunoy, Corbeil-Essonnes.

Арх. Флоранс Бабикс работи на свободна практика от 2001 г. Специализира в опазването на архитектурно-историческото наследство и е преподавател в Ecole de Chaillot.

Двамата отговориха на въпроси на PlovdivTime.

- Какъв опит може да приложи България за справянето с мисията да съхрани огромното си културно-историческо наследство?

- Към културно-историческото наследство трябва да се подходи с отговорност. Във Франция има два вида мерки, които се предприемат. Първо -  описване и то не само на старинната архитектура, но и на тази от 20. в. Подобна инвентаризация позволява да се изготви списък на материалите и техниките, използвани през вековете в строителството и те да бъдат старателно описани и категоризирани.

Следващата стъпка е съставянето на описание на санитарното състояние на това наследство. Важно е да се опише в какво здраве са стигнали до нас паметниците и в какво здраве са в момента.  Тогава приоритетите в грижата за културно-историческото наследство идват сами – предимство имат паметниците, които са в риск. Ясната картина на състоянието на ценните сгради позволява да се впрегнат всички възможни средства за спасяването им.

- Така е във Франция, но тук немалка част от архитектурните съкровища са частна собственост. Как в родината ви се стимулират частниците да станат добри стопанини? Какви механизми за помощ има, защото е ясно, че рестрикциите са първите, изписани в законите.

– Има начини да се направи това. В  някои градове във Франция местните управи имат в екипа си като служители малки структури от архитекти по градоустройството. Те работят в услуга на гражданството. Подготвят документи с описание на добрите практики, които биха могли да бъдат използвани и предприети спрямо конкретна ситуация.

При това могат да стигнат до съвсем практични детайли – до конкретни елементи по сградите или дори до сглобки.  В част от френските градове – такива със силно изразено културно-историческо наследство, се обособяват територии. В тях властите заявяват, че до някаква степен ще съфинансират намеси върху частни сгради. По този начин се опитват да подпомогнат и подтикнат частните собственици да се активират.  Това може да стане и със съфинансиране, но и с освобождаване от данъци.

Във Франция има две нива за защита – по-ниско и по-високо. В единия случай говорим за ансамблови паметници на културата, а в другия за индивидуални. При всички случаи всяка намеса и в двата случая е подложена на много сериозен контрол.  Трябва да мине през всички възможни проверки и одобрения.  Колкото по-висока е историческата стойност на сградата, толкова по-голямо финансиране може да получи собственикът.

- Имало ли е много случаи, в които държавата е срещала трудности да води тази политика и са се налагали форсмажорни действия?

 – Случвало се е, разбира се. Имало е такива случаи, в които да се върви срещу съществуващата регулация и предписанията.  Случвало се е и да бъдат загубени сгради, макар и изключително рядко. Такива инциденти обаче срещат силна обществена реакция, както и реакция на местните власти. Накратко казано – избухват  големи скандали.

Интересно е, че около частни имоти паметници на културата се оформят сдружения от  архитекти, университетски преподаватели, граждани. Те наблюдават и много бързо дърпат алармения сигнал, когато нещата тръгнат в лоша посока, противна на интереса на паметниците. Тези сдружения въобще не се притесняват да предприемат и съдебни действия за спасяването на паметниците срещу нарушителите.

- Обучавате млади хора – кои са ключовете, специалните изисквания към архитекта , за да специализира в съхраняването на културно-исторически паметници на културата?

- Множество са! На първо място трябва да са овладели занаята на архитекта. Иска се много любопитство и интерес, желание да учат. То никога не свършва. Те трябва непрекъснато да имат наум, че всичко е свързано. Една сграда не е просто предмет, сложен в нищото. Тя е част от околна среда, от обстановка, от града, с които е неразривно свързана.

Идеята е да упражнят своя архитектурен занаят като част от процес, който е започнал много преди тях и ще свърши много след тях. Когато говорим за упражняване на архитектурния занаят, не казваме, че упражняваме занаята на реставратор-консерватор. 

Разбира се, може да се наложи да извършим консервация и реставрация, но това е само един от възможните пътища, които можем да предприемем.  Това са изборите, които правим като архитекти. По-добрият вариант е опазването на архитектурното наследство постоянно, а не като спасителни аварийни действия.

- Какво е нивото на младите български архитекти, с които работите в Пловдив?

- Бих казала, че е сходно с това, което е във Франция. Срещаме хора, които имат нужните качества, но има и такива, с които по-малко неща се получават. С една малка разлика! В България като че ли основното образование по архитектура е успяло да запази и до сега качествено преподаване в сферата на класическата архитектура и архитектурна история. Това във Франция е прекъснало след революцията и промените през май 1968 г. И това в момента се усеща. 

- Има ли момент, когато архитектът може да си каже: „Всичко знам”?

- Няма такъв момент. Ето ви един пример от преди минути. Когато идвах насам, видях един дървен детайл в къща Нишанян. Казах си: „Колко лошо възстановяване”, а се оказа, че това е чудесно реставриран детайл, характерен за пловдивската къща от даден период. Ето днес аз научих нещо ново.

Да, опитът помага, но архитектурата е като медицината. Всеки ден откриваме нови и нови болести. На 80-90 години сме доста по-бързи в реакциите и преценките, но продължаваме да срещаме нови симптоми. И да търсим лекарство за тях.

И до днес  - работейки със стари сгради, непрекъснато се удивляваме на високото качество и високата интелигентност на решенията, които са вземани от предшествениците ни. И технологично, и като красота на изпълнение. Непрекъснато се удивляваме колко практични са били и как успешно са се справяли с наличните материали.

- Мнението ви на медици – как си съжителстват млади и стари – съвременна и класическа архитектура?

- Има всякакви случаи. Има със сигурност уроци, които можем да научим от предшествениците си. Естествено, старите хора – били те от Средновековието, или от началото на 20 в.,  са отговаряли на конкретна нужда. Дали ще строят крепост, дали ще строят болница или църква, те имат конкретна задача и отговарят на нея с понякога учудваща прецизност и сръчност.

В наши дни много неща се промениха – и в самото общество, и в материалите, които използваме. Има видимо прекъсване с традициите, а винаги има какво полезно да вземем от миналото.  Добрите практики от миналото трябва да бъдат чути и възприети от архитектите на бъдещето.