от Божидар Чеков, Париж

Една от причините Франсоа Оланд да слезе безславно от президентския пост миналата година беше Жерар Депардийо. Вярно е, че социалистите в предизборната си кампания обещаха въвеждане на допълнителен данък „лукс” стигащ до 75% от общия доход на милионерите, но нищо не беше сигурно. Спечелили изборите, те го въведоха през 2012 година, въпреки съпротивата на конституционните съдии, които определиха тази такса като наказателна за част от обществото.

Без много шум стотина милионери напуснаха Франция и се установиха в Англия и Белгия. Десетина спортисти и певци избраха Швейцария. Най-популярният френски актьор предпочете да напусне страната с трясък. През 2013 година той замина за Москва, където за няколко часа Владимир Путин го удостои с руско гражданство. Отзвукът от шамара на Депардийо се разпространи по целия свят и за политическата класа в Париж стана ясно, че данъчната преса върху най-богатите тласка страната към упадък.

В никакъв случай не може да се каже, че Депардийо е типичен представител на милионерите, или на едрата буржоазия. Истината е в пълна противоположност с привидността. Френският актьор е един от малкото синове на работническата класа, издигнал се финансово на нивото на богаташите благодарение на собствения си талант и характер.

Той би могъл да служи за пример на всички, които по рождение са обречени на мизерно съществуване. Личността на Депардийо сама по себе си разобличава чиновническата левица, която отказва конкуренцията в името на идеологията. Според левия догматизъм, изключението „Депардийо” не може изобщо да съществува, защото социалният успех се постига колективно, а не поотделно.

Преди да замине за Русия, актьорът звъни на Франсоа Оланд. Разговорът им остава засекретен. Може само да се предположи, че Депардийо не е спестил на френския президент разочарованието си от управлението на социалистите. Въпреки автоцензурата на медиите, ехото на неговия гняв не спря да се разпространява.

Актьорът нищо не е получил от държавата. По време на детството му още не е имало социални помощи. Жерар Депардийо няма никакъв спомен от семеен обяд или семейна вечеря. У тях всеки яде поотделно, като вълк единак. Бъдещият актьор броди вечер по улиците на родния си град Шатору и се спира продължително пред осветените прозорци на богаташките къщи зад които хора разговарят, смеят се и вечерят.

Баща му Рене Депардийо е неграмотен. Знае да се подписва с първите букви на името и презимето си. Работи като тенекеджия. Член е на Френската комунистическа партия. Рене Депардийо почти не говори. Той фъфли. В бараката в която живеят няма радио, няма телефон. Единственото удоволствие, което този примитивен човек изпитва, е след като децата заспят.

Тогава нежната кожа на жена му Алис го пренася в света, в който всички са равни. Рене нарича гальовно жена си „Лилет”. След раждането на второто дете, младата 24 годишна жена все още иска да танцува, да се разхожда по улиците на града, да подиша поне част от свободата на младостта. Лилет не желае друга бременност.

Когато разбира, че в утробата ѝ е заченато ново същество, тя губи самообладание и се опитва да абортира, като си забива игли за плетене в корема. За щастие не успява. След няколко месеца се появява Жерар - детето, което впоследствие всички подритват, нежелано дори от собствената си майка. Първа, църквата отказва да го кръсти, защото Рене Депардийо не е в състояние да плати на свещеника.

Дори основната републиканска институция – училището, не изпълнява задълженията си към него. Едва 10-годишен, научил се криво-ляво да чете, той е изпъден поради недисциплинираност и лош успех. Какъв ученик може да бъде дете, което живее в бедняшка барака, бащата който се напива след работа, а майката ражда всяка година.

Въпреки драматичното начало, отношенията между малкия Жерар и Лилет са изпълнени с любов, топлина и взаимопомощ. По време на следващите три раждания единствено той е до нея. Жерар топли вода, носи пешкири, сменя чаршафа. Веднъж акушерката закъснява, тогава той сам вади бебето от утробата на майка си.

Израснал преждевременно и здрав физически, скитащият по баровете малчуган участва във всяко улично сбиване. Големият му счупен нос е спомен от получените удари. За да играе впоследствие „Сирано дьо Бержерак”, той почти не се нуждае от допълнителен гумен нос.

Високият силует на младия побойник се смесва лесно с бивши легионери от войната в Алжир. В тази компания дипломите не важат. Борбата за оцеляване е всекидневна. Депардийо се промъква в базата на НАТО край родния му град Шатору. Сприятелява се с американски войници и получава от тях дрехи, цигари и алкохол. В замяна, снабдява американците с момичета.

Хората от обкръжението на Франсоа Оланд не са крали, за да се прехранват. Едва ли някой от тях може да си представи как бандата на малкия Жерар разбива гробове и плячкосва златните коронки и пръстени на мъртъвците. Парите, които малкия Депардийо изкарва, не отиват за развлечения.

Той ги носи на Лилет, за да купи храна на малките. Гладният човек е без самочувствие. Той е унижен и изключен от обществото. Парите връщат достойнството, те са съществен ключ към личната свобода. Още юноша Депардийо схваща ролята на банкнотите. Той съзнава опасността, но въпреки това поема риска.

С нелегална търговията на цигари и алкохол, с краденето на коли и с проституция се печели бързо и много, но краят е винаги един и същ. Шестнадесетгодишният Депардийо е откаран с белезници в участъка. „Единствените хора, които ми говореха човешки, това са полицаите и жандармите.” – споделя актьорът.

Въпреки тяхната благонамереност, непълнолетният Жерар е осъден на 3 седмици затвор. За да му спестят по-тежки провинения и съответни санкции, оправдават се магистратите. Този период, прекаран зад решетките, е единственият, през който Жерар Депардийо е на „държавна издръжка”.

Един ден психиатърът на затвора се взира в дланите му и казва: „Момче, ти имаш ръце на скулптор. Ти си роден за артист!” До този момент никой не е обръщал внимание на Депардийо. Никой не е предсказвал някакво бъдеще за него. Искрата, която запалва психолога, ражда надеждата, че не всичко е загубено. Полицаите също му подсказват, че може, но не в родния му град. Тук всички го познават и младият Депардийо е белязан като „черната овца”.

През шейсетте и седемдесетте години театралното изкуство в Париж е във възход. В столицата на Франция има почти толкова театри, колкото и ресторанти. И за едните, и за другите е необходима работна ръка. Приятелите, приютили Депардийо, ходят на частни курсове за актьори. От време на време той ги придружава.

Един от учителите забелязва 195-сантиметровата фигура на младежа с коси до раменете и му подава лист с текст за декламиране. „Научи този текст и утре ще видим какво можеш.” – казва той. На другия ден Депардийо се качва на сцената, но от смущение забравя текста. „Нищо, казва учителят, ще правиш това, което ти казвам. Премести стола от ъгъла към средата на сцената!”

Депардийо е толкова несръчен и притеснен, че дърпайки стола, той го чупи. Учителят и бъдещите артисти избухват в смях до сълзи. Минутите, през които бъдещият актьор остава пред тях, дори и без реплика, показват веднага силата на неговия талант. Той привлича и заковава вниманието върху себе си. Това е най-важното за всеки, който се появява на сцената – излъчването му към зрителя.

Депардийо няма пари за курсове – училището за артисти го поема безплатно. И не само това. Бъдещият актьор има проблем с произношението, той дори заеква. Лекарите откриват дефект в тъпанчетата, поради което Депардийо чува много повече звукове от необходимото. Този дефект пречи на говора му.

Училището поема лечението и след седем месеца специфична терапия, нормалният говор е възстановен. Младеж с ограничен речник, без никаква обща култура, Депардийо проявява чувствителност към книжовния френски, този който практикуват актьорите. Музиката, съдържаща се в стиховете, разпалва неговото въображение. Курсовете продължават няколко години.

През 1970 г. Депардийо се жени за Елизабет, една красива колежка от театралните курсове, със седем години по-възрастна от него. Тя произхожда от тежко буржоазно семейство, което приема с разбиране странния избор на дъщеря им. По-късно им се раждат две деца, момче и момиче.

През 1974 година Депардийо се снима във филма „Валсиращите”. За да участва в него, той чака месец и половина пред вратата на продуцента. Бившият провинциален побойник е непознат в тесния кръг на кинодейците. По някаква случайност той попада на сценария и открива, че действието се развива в средите на изхвърлените от обществото младежи.

Това е светът, в който е израснал. Никой не познава по-добре от него социалната реалност на предградията. Понякога Депардийо влиза при кинаджиите без предупреждение. „Слушайте, казва той, вашият филм е за мен! Погледнете ме добре! Това е животът ми, разберете!” Накрая продуцентът се съгласява.

Това е първият голям успех на актьора. Още в началните седем дни 85 хиляди зрители се блъскат в кинозалите, за да видят Жерар Депардийо. Седмичника „Le Point” го включва в 100-те личности с влияние в близкото бъдеще. Стартът на кариерата е даден и банкерите идват на крак с предложения за кредити, за които дори не е мечтал. За тяхна изненада, Депардийо се оказва обигран в спазаряването. Той взима заеми, но не повече от необходимото и то при най-ниски лихви.

Хъшлакът от Шатору е минал през школата на „пазарлъка”. Там в крайните квартали на провинциалния град той е изпитал психологията на желаещите да се сдобият с предлаганите от него стоки. Техниката на преговаряне е винаги една и съща. Тя почива върху търсенето и предлагането. Продавачът показва например стоката и пита с привидно безразличие:

- Колко даваш за тази американска фланелка ?

- Пет франка – отговаря мераклията.

- За по-малко от 10 не я давам.

В края на краищата винаги се намира някой, който плаща желаната от продавача цена.

От самото начало на своята известност, Жерар Депардийо прилага същия метод в преговорите с продуцентите. През 1976 година италианският режисьор Бернардо Бертолучи му предлага роля във филма „Двадесети век”. Музиката е на Енио Мориконе, а другата главна роля изпълнява Робърт Де Ниро. Бертолучи предлага хонорар от 60 хиляди долара.

„Колко давате на Де Ниро? – пита Депардийо. 120 хиляди е отговорът. „Или плащате на мен толкова, колкото на американеца, или не ме търсете повече!” – отсича французинът. След кратък размисъл Бертолучи се съгласява.

Депардийо не прави нищо само за пари. Той е звярът, избягал от клетката на съдбата. Всяко негово решение почива върху инстинкта и нюха на свободния човек. Достойнството е стойността, която защитава и за която не приема никакъв компромис. Години по-късно той играе във филма „Мамут” безплатно, защото сценарият му харесва.

Дори убеждава Изабел Аджани да постъпи като него, в противен случай филмът не може да бъде реализиран. Депардийо подхожда по същия начин с всички филми, в които вярва. Понякога взима дялово учасие в продукцията вместо заплащане. Рискът на предприемача при него понякога взима връх над актьорската страст.

През целия си живот Депардийо само е давал на Франция, без да взима нищо обратно. Той плаща в брой всички лекарски услуги, операции и лекарства. Депардийо отказва да ползва всеобщата здравна осигуровка, въпреки, че държавата му приспада дължимите удръжки.

Следствие на тази негова щедрост към френската система е, че данъците платени от Жерар Депардийо за 2013 година не са 75%, а 87% от неговите доходи. От първия ден, в който 14-годишен е започнал работа като чирак в една печатница, до заминаването му за Русия, актьорът е платил на Франция данъци и такси за повече от 150 милиона евро.

Заедно със скандала, избухнал около него, стана ясно, че френският актьор не е само кинозвезда. Жерар Депардийо е предприемач с изключителен размах, създал повече от сто работни места. Притежава лозя и винарни в различни краища на Франция. Една от централните парижки улици „Rue du Cherche-Midi”, би могла да носи неговото име.

На нея той притежава ресторант и два магазина. Единият от тях е рибарски и продавачът от време на време е самият Депардийо. Отношенията между него и служителите му нямат нищо общо с другите собственици на ресторанти. Той се грижи за тях като членове на едно семейство. Събота и неделя задължително всички почиват. За Коледа Депардийо прави подаръци на целия персонал.

Понякога събира служителите в замъка „Château de Tigné” (Шато де Тинье) на брега на Лоара, който е негова собственост. Веднъж една от сервитьорките му доверява, че е изправена пред труден избор. Годеникът ѝ заминава на служба в чужбина. Да тръгва ли с него или не? Депардийо я съветва да не бърза, а да пази преди всичко работното си място в Париж. Момичето се вслушва в съвета му и остава. Не след дълго тя се запознава с друг младеж, за който  впоследствие се омъжва.

Когато син на тенекеджия бъде заловен от полицията за крадене на коли, произшествието не се счита за сензация. Стотици деца от бедни семейства влизат зад решетките далеч от медийния шум. През 1988 година Депардийо е вече най-популярният френски актьор. Когато името му плъзва по новините за търговия с хероин, малцина са тези, които знаят, че става дума за неговия син Гийом.

Скандалът е огромен. Полицаите не проявяват същото търпение с детето на богаташа, както със сина на неграмотния работник. Гийом е само на 17 години. Въпреки намесата на Жерар, магистратите са изключително строги. Те осъждат младия Депардийо на 3 години затвор. Той лежи 18 месеца. Жени се, ражда му се малката Луиза и всички мислят, че е намерил своя път. Грешка. Отново неприятности с полицията, отново затвор. По всичко личи, че Гийом имитира баща си, но няма неговите юмруци. Когато Жерар започва да се бие, той помита всичко около себе си.

За разлика от него, Гийом се прибира с „бърза помощ”. Жерар кара мотор, синът му – също. Бащата пада и се прибира куцайки. Гийом пада и губи единия си крак. Опитва се да стане композитор, актьор и предприемач. Всички негови усилия пропадат. През есента на 2008 година Гийом Депардийо се разболява внезапно от пневмония. Само след два дена боледуване той умира на 37 годишна възраст.

Диагнозата остава забулена в съмнение. Никой не упреква Жерар Депардийо за ранната смърт на сина му, въпреки това той често говори за Гийом. „Какво можех да направя повече? – пита се той. Гийом живя в голяма къща, в елитен квартал, получи образование, което аз нямам, имаше пари и ползваше моите връзки. Баща му отсъства често. Да, но моят го нямаше изобщо. Не съм му говорил достатъчно? Аз не знам да говоря! Красивите фрази, които произнасям, не са мои. Аз декламирам мислите на авторите. Жерар Депардийо е син на Рене – тенекеджията, който не говореше, а сумтеше! Когато Гийом беше малък, аз редовно му звънях по телефона. Гийом винаги питаше едно и също:

- Татко, какво правиш?

Какво да отговоря? Че се снимам в „Дантон” и ми режат главата? В „Седем мъртви по рецепта” – избивам цяло едно семейство? В „Завръщането на Мартин Гер” изгарям на кладата, а в „Любовницата” си режа патката?!”

Раната от преждевременната загуба на най-големият му син е дълбока и едва ли ще зарасне някога. Като цяло, може да се каже, че семейният живот е „ахилесовата пета” на актьора. В продължение на 50 години той се влюбва, жени и развежда. Поддържа добри отношения с бившите си съпруги, обича всичките деца, създадени с тях, и ги обезпечава финансово.

Според него семейството е бреме, защото любовта не е вечна. Депардийо не може да живее без пламъка на чувствата. Роден беден, но закърмен със свободата на скитника, той признава, че е неспособен да лъже.

Актьорът има свой личен показател, който „светва” когато е дошло време за раздяла. „Ако жената с която живея, се опита да ме промени, това означава, че с любовта е приключено!” Смята, че достатъчно се е „преструвал” на сцената и пред камерата, за да го прави и в живота.

Депардийо среща Путин случайно на една изложба в Санкт Петербург. От първия поглед между тях се ражда здрава приятелска връзка. Според актьора съдбите им са много близки. Деца на работници, и двамата намират на улицата това, което им липсва у дома. Хулиганските спомени от юношеството сближават двамата мъже.

Киното спасява Депардийо, полицейската дисциплина спасява Путин. Пак според него, от хулиганите стават най-добрите ченгета. Обясненията му относно привлекателността на тайгата и духовността на руснаците не са много убедителни. Французите, които предпочитат канадските степи, вместо да плащат данъци във Франция са хиляди.

Изборът на Русия от актьор от неговата величина, точно когато започва нова „студена война”, е явно търсене на максимален отзвук. Не всички французи одобряват жеста му. Някои дори го обвиняват в предателство. Междувременно данък „лукс” отпадна. От административна гледна точка френският паспорт не се губи по желание. Всеки французин може да има две и повече гражданства.

Местожителството определя само и единствено данъчното облагане. Жерар Депардийо в очите на французите, с всичките си качества и недостатъци, остава един от тях.

Кореспондентът на Plovdiv Time в Париж Божидар Чеков е известен журналист и писател. Дедите му дошли в нашата страна от Егейска и Вардарска Македония, били са участници в Илинденското въстание. След 9.ІХ.1944 г. някои от най-близките му роднини са вкарани в лагерите, защото с труд и пот станали собственици на ниви, лозя, мелници и фабрики за коприна. Чеков е юношески шампион на България по бокс. 

През септември 1968 г., едва 22-годишен, Божидар Чеков преминава границата. След двадесетдневни премеждия стига до Париж, където живее и досега. Завършва Висшия лицей по графика „Естиен“. Бил е директор по продажбите в хартиения завод "Лансе", близо до Гренобъл. Носител е на златен орден „Труд и почит“ на Франция.

Издал е няколко книги на български език, сред които „Стрелецът от Айфеловата кула“, „Третият светилник“ и „До Европа и назад“. Публикувал е статии в редица водещи печатни медии в България. През последните 15 години бе кореспондент на списание „Тема“.