Историята за оряховския княз и китайската принцеса – може би така може да бъде озаглавена книга за изключителния Марин Върбанов и неговата любима Сун.  Световноизвестният художник се превръща в емблема на изкуството в България,  Франция и Китай, но извървява дълъг път, докато това се случи. Детството му е трудно – губи майка си още като пеленаче и е осиновен от семейство в Оряхово. Те са тези, които подкрепят таланта му и му помагат да реализира мечтата си – да влезе в Художествената академия.   В тези години се появява възможността да учи в Китай и през 1952 г. пожелава да замине със стипендия за Пекин. Там българинът среща красиво момиче Сун и любовта пламва.

Проблемът е, че срещу чувствата им стои непреодолима на пръв поглед стена. Те са твърде различни като социален и културен произход. Сун Хуай Куей е от древна династия. Баща ѝ е професор по старокитайски, а майка ѝ – преподавател по английски. Върбанов е отгледан от обикновени хора – дърводелец и домакиня. Всичко е срещу любовта им, но двамата не се отказват – срещат се тайно, общуват с писма, които се пазят до днес.

Сун все пак успява да убеди родителите си, че любимият ѝ всъщност е оряховски княз. Двамата имат благословията на близките си, но не и на държавата. Но и това не отказва младата жена да се бори. Започва да пише до интитуциите и в крайна сметка разрешението за брак е подписано от властимащите. След като завършват образованието си, влюбените Марин и Сун заминават за България. Там ги заварва разривът между Китай и останалите социалистически държави. Пътят обратно е затворен за двамата за цели 15 г.

В София артистичното семейство се превръща в центъра на интелектуалния живот. Върбанов става преподавател в Националната художествена академия. Раждат им се деца – Боряна и Феникс. Едва през 1974 г. Сун успява да пътува до Китай заедно с децата си.

Красивата млада жена е причина за немалка част от успехите на съпруга си. След активна кореспонденция Върбанов е поканен в Париж, където да отвори свое ателие. Там семейството се запознава с Пиер Карден. Дизайнерът кани художника да направи изложба в Ню Йорк, а Сун за заема със задачата да помогне на модната марка да влезе на китайския пазар.

Артистичното семейство се връща в Китай, където Марин Върбанов създава школа за гоблени в  град Ханджоу – днес Институт по текстил, носещ името на художника. Авторитетът му е толкова голям, че китайците му дават името Ван Ман – „десет хиляди години”. В Китай днес има музей, който разказва историята на Сун и Ван Ман – велики с любовта си, но и с безкрайния си талант.

В момента в Пловдив има документална изложба в къща „Недкович”.

- Боряна, Пловдив е домакин на една интересна изложба, свързана с баща ви – Марин Върбанов.  Какво бе усещането да се срещнете с хора, чиито съдби са свързани с него?

- Голяма чест и привилегия е да бъдем свидетели на това възпоменание на моя баща! Щастлива съм, че престоят ми в България съвпадна с това събитие. Успяхме аз и моята дъщеря  Марина да присъстваме. За мен изложбата бе и възможност да се запозная с Русалия Кирова - съпругата на приятеля на моя баща маестро Димитър Киров, с наследниците на Златю Бояджиев, със скулптора Цвятко Сиромашки и други хора на духа на съвременен Пловдив. Те дойдоха да уважат събитието.

Творба на Марин Върбанов

- Личната история на вашите родители е достойна за кинолента…

- Историята на моето семейство наистина е като сюжет за филм.  Ние с брат ми Феникс не сме пишещи хора, но се надяваме някой ден тя да бъде събрана в книга и запечатана на лента.  Дано успеем да бъдем част от такъв проект.

Изложбата в къща „Недкович” е много вълнуващ момент за мен. Аз знам, че моят баща имаше връзка със Стария град. Беше част от кръга на Атанас Кръстев – Начо Културата, Димитър Киров, Георги Божилов – Слона и др.  Моите родители често са идвали в Пловдив, даже баща ми е прекарвал по-дълго време в творческо усамотение именно в Стария град (вече бях по тези места) – в маазата на Античния театър и в къща „Павлити”.

Представените в експозицията пана са много типични и посетителите ще добият представа за посоката на неговото творчество и защо е наричан новатор и магьосник в текстила. Благодаря на куратора на изложбата - Антоанета Пердикацева, на ръководството на института за това събитие, в което освен текстилните произведения хората ще видят и документалните пана, които разкриват историята на семейството ми – личната и обществената: контактите на моите родители с Пиер Карден, с Ален Делон и др.  

Благодаря за усилието на екипа да уреди излъчването на документалния филм, който екип, воден от Георги Тошев засне с нас - наследниците и разказва историята на родителите ни! Изложбата може да бъде посетена до края на септември.

Боряна Сонг на откриването на изложбата в Пловдив

- Какви хора бяха родителите ви, за да преодолеят политика, предразсъдъци, граници в името на любовта и изкуството?

- Баща ми беше един чист човек, предан на любовта към майка ми, към семейството, творчеството и своята професия на преподавател, отдаден на изкуството! Тяхната история е била трудна заради Желязната завеса. В онези години Китай бе със затворени граници, но любовта е победила и историята им е като илюстрация как тя надделява. Това, което знам е, че майка ми е написала писмо до министъра на външните работи тогава Джоу Енлай и той дава благословията - разрешение за техния брак.  Мама и татко са имали късмет, че този дипломат е бил с по-широко мислене и са се позовали на това, че няма закон, който да забрани брак между китайка и чужденец. Сега аз разказвам накратко, а всъщност историята е дълга и е изисквала голяма последователност и упорство.

Марин Върбанов пред една от творбите си

- Марин Върбанов се превръща в една от емблемите и на Париж. Как успява да го направи в този артистичен град?

- Париж е космополитен град, където смесването на култури дава свобода на творческия дух. По времето, в което баща ми е в Париж, градът е все по-отворен за култури и за завръщания към миналото в изкуството. Благодарение на този факт и чрез подкрепата на ръководните кадри на страната, татко, през 1976 г., създава ателие по текстил. Той донася  традиции от България – тъкачество и килимарство. Урежда доставката в ателието на станове, внася своята артистична нотка и уникално новаторство. Ателието е в сърцето на Париж - в „Cité internationale des arts”, на знаково място - до кметството на града.  Днес ателието функционира като център за нови медии.

Боряна заедно с майка си Сун Хуай Куей и Ален Делон и Пиер Карден

- Какво са ви разказвали родителите ви за срещата с Пиер Карден?

- Аз бях там, когато моите родители са запознаха с Пиер Карден. Случи се през  1979 г. в Гран Пале по време на интернационалния панаир на съвременните изкуства FIAC. Творчеството на баща ми бе представено там от парижката галерия „Ерве Одермат”. В последния ден от изложението, почти на края на деня, се появи Пиер Карден. Разгледа и заяви с императорски тон и жест – всичко това го слагаме в контейнер и го изпращаме в Ню Йорк, в моя билдинг на Пето авеню и 57-ма улица.  Точно тогава той създаде културния център Espace Cardin. Там вече имаше разположени дизайнерски мебели и дрехи върху манекени, а върху свободните стени той композира творбите на баща ми. Беше през 1980 г. И ние (цялото семейство) в края на годината заминахме за Ню Йорк. Помня, че точно тогава бе застрелян Джон Ленън и в Сентръл парк имаше възпоменателни младежки седенки на почитатели на Бийтълс.

- Как отраснахте вие в тази красива и вълнуваща творческа среда? Как се преодолява тежестта да бъдеш дете на толкова талантлив артист, особено когато градиш кариера в артистична среда?

 - Винаги съм придружавала баща ми навсякъде. Имах щастието да расна сред двама родители с ярък облик всеки:  майка ми -визионер, упорит човек, а баща ми - типичен творец. Със сигурност това е дало отпечатък и върху моето изграждане. Записах да уча стенопис в НХА в София, където прекарах 2 години. Мои състуденти са изявените сега творци Недко Солаков, Цветана Векова и други. После продължих в Париж.

Тежест не зная дали мога да кажа, че е имало. По-скоро силна мотивация да съм достоен продължител. Тя започва от респекта към онова, което са като хора и творци родителите ми - проф. Върбанов и Мадам Сун, преминава през различните култури, които имам шанса да познавам и да се отразяват в моите и на брат ми творчески търсения.

Боряна работи като консултант във филма на Бертолучи "Последният император", а майка ѝ изиграва ролята на императрица Лонг Юу

- Вие самата сте успешен артист – разкажете повече за ерата Бертолучи и вашето съучастие там? Каква беше задачата ви във филми като „Последният император”? А уроците от общуването с такива космически артисти като Бертолучи?

- Китай беше началото на този контакт. Страната привличаше артистичния свят и то най-вече покрай факта, че майка ми отвори от името на Пиер Карден копие на френския му  ресторант „Максим” в Пекин. Когато Бертолучи дойде, беше започнал замисъла си по „Последният император” заедно със сценариста Марк Пеплоу. Поканата към мен дойде и се превърна в първата ми по-голяма мисия като художник. Аз бях арт консултант, майка ми имаше роля - една от принцесите във филма. Имах и друга задача – понеже говоря английски и френски, бях често езиковата връзка между екипа и местните заради китайския ми (б.а. Боряна е родена в Пекин, китайското ѝ име е Сон Сяохонг. Сон е фамилията на майка ѝ. Сяохонг е името, което ѝ дават китайските роднини и в превод означава „Малка дъга”).

И все пак за работата ми по проекта с Бертолучи, с плеяда артисти мога да обобщя, че винаги става въпрос за човешко общуване на първо място, за контакт с професионалисти, с които  обогатявахме взаимно световете си. Те учеха нас, ние -  тях.

Маестро Марин Върбанов е изобразен в картина заедно с най-великите художници на Китай

- Какви проекти ви предстоят – на вас и на брат ви?

- В момента сме в подготовка на една архивна изложба свързана с ролята, която изигра моята майка в културното развитие и отварянето на Китай към света в края на 1970 и началото на 1980 г. В Хонгконг, в галерия „М+” се предвижда мащабна изложба с документален характер, в която ще представим творби на баща ми и картини на майка ми. В този музей се пазят около 100 костюма с марката „Пиер Карден”, които за първи път са били представени от майка ми Сун при налагане на марката в Китай.  Интересът към фамилната ни история е голям, така че аз се занимавам основно със съхранението на тази памет, разбира се и с редица мои кураторски проекти.

Брат ми Феникс твори с туш върху китайска хартия, стъпва на китайската традиция, но през призмата на свои авторски виждания успява да постига свой облик на завършен артист.  Живее във Франция, но в изкуството си създава мост между традициите на няколко култури – българската, китайската и френската.

Феникс Върбанов също гради успешна артистична кариера във Франция

- Какво е за вас България и в частност Пловдив, защото съдбата на вашия баща е свързана с града?

- За мен България е сакрална част от живота ми и е в триъгълника на моето аз, заедно с  Китай и Франция. Пловдив пък е мястото, което е тясно свързано с родителите ми и изпитвам вълнение, сега когато екипът на ОИ „Старинен Пловдив” отдаде такава почит на моя баща. Обаждането от страна на  Донка Налбантова от Общинския институт, за да отправи поканата да присъстваме на откриването, ни завари в България  - мен и брат ми Феникс. Много мило ни стана, че именно под мотото „Код Памет” са вписали изложбата на баща ни. Ние дори не знаехме, че във фонда им се съхраняват негови творби. Неотложни ангажименти попречиха на Феникс да е с нас на откриването, но контактът вече е осъществен и тепърва ще мислим бъдещи проекти с екипа на Стария град. Още повече, че през 2022 г. се навършват 90 години от рождението на баща ни.

Благодаря им, че направиха така, че да се запозная с много интересни хора, да вдишам атмосферата на Пловдив по специален начин.  

Фотографии: Личен архив на Боряна Боряна Сон Сяохонг и Феникс Върбанов