Белгиец се влюби в Пловдив и го превърна в свой дом
от Деница Лещева
Ако Бог ти е дал талант, използвай го, за да направиш света по-добър!
В тези думи се побира житейската философия на белгийския попарт художник и скулптор Ханнес Д`айес. Любовта и желанието да помага на другите вдъхновяват не само Ханнес, но и всеки около него. През по-голямата част от живота си той е пътувал по света, но за пръв път се почувствал у дома си преди две години, когато акостирал в Пловдив. Вървейки по стъпките на баща си, е прекарал известно време в Африка, където не само рисувал с децата, но и се опитвал да помогне на местните да водят по-добър живот. Сред творбите, с които печели популярност и уважение в творческите среди, е необичайната скулптура, която изпраща на Владимир Путин - котка, на която са изписани думите "ОК е да бъдеш гей".
Розовата котка отпътува за Кремъл преди четири години, а хиляди активисти от цял свят проследяват пътуването на 34-сантиметровата полиестерна статуетка. Както мнозина очакват, не след дълго тя се връща при Ханнес, който решава да я продаде на благотворителен търг.
"Продадохме я на гала вечеря за около 8 хиляди евро, с благотворителна цел. Парите отидоха във фондация, подкрепяща болните от СПИН. На такива мероприятия се срещам с много заможни хора, защото с парите си те могат да направят нещо хубаво за света. Освен че веднъж в година ходят на такива вечери, повечето от тях не правят нищо в тази насока. В тези моменти от тях лъха невинност и чистота, макар и за малко", разказва белгиецът.
Тъй като работи предимно в Западна Европа, Ханнес пътува често. Разказва, че винаги, когато кацне в София, е подложен на голям стрес, но в момента, в който прекрачи прага на апартамента си, се чувства повече в свои води от където и да било другаде. Любимото му място за разходки е Капана, заради творческата атмосфера, която лъха от него.
"Тук хората са много открити. В останалата част от света има нещо гнило – всичко опира до пари, нищо друго не е важно. Ако хората видят, че има проблем на улицата пред домовете им, просто дърпат завесите, за да не бъдат съпричастни. Така е и в родината ми, и в останалата част на света. Повечето са родени с късмет, богати по рождение. За да успее човек в това, което прави, той се нуждае от света, но колкото по-известен ставаш, толкова повече можеш да се доближиш до хората. Ако човек прави по 1 милион годишно, в това няма нищо лошо. Но все пак той се нуждае от 30 или 50 хиляди, за да живее. С останалото могат да помогнат на някого. Точно това хората, живеещи в останалата част на света, са забравили. Колкото повече печелят, толкова повече за тях, Тяхна милост и пак тях."
Винаги казвам на хората, които смятат, че имат проблем: Идете в Африка, опознайте живота там и когато се върнете, помислете дали имате причина да се оплаквате!
Брат ми работеше за различни благотворителни организации. Заминах с двама фотографи - един от Белгия и един от Пловдив, защото една от тях се нуждаеше от художник, който да работи с 5 000 деца. През първите няколко дни бяхме затворени в малка стая с учителите и не разбирахме какво се случва. Даваха ни малка купичка с ориз и зеленчуци. После излязох навън и видях децата, които ме гледаха втренчено. Попитах защо ме гледат така и после си отговорих – защото нямат храна. Това беше последният път, в който се храних в училището. Всеки ден играех с децата и се разхождахме в града, селото или както го наричат … беше си джунгла.
Посетихме най-бедната част от Танзания. Един ден, докато се разхождахме, подминахме малка дървена барака. В нея стоеше мъж, който продаваше зеленчуци. Попитахме го с какво се занимава, а той разказа, че е заел бараката на друг местен жител, който не я използвал. „Всъщност е малка къща. Докато е празна, мога да я използвам“, обясни мъжът. Искаше да продава хранителни стоки, но към момента успяваше да предложи някой-друг плод или зеленчук. За да отвори магазина си, се нуждаеше от 4000 – 5000 шилинга (около 400-500 евро). Попитахме колко дълго ще му отнеме да събере парите, а той отговори : Имам 4 деца. Две от тях са в училище и получават храна. Другите две не са, затова не получават нищо. Когато всички се приберат вкъщи, трябва да избирам – ако им осигуря храна, не мога да пестя, ако не го направя – спестявам. Мисля, че ще ми отнеме около 2 години.
Заведохме го в хранителния магазин и му казахме да влезе сам, защото ако сме с него, ще трябва да платим двойно. Дадохме му 500 евро, за да си купи всичко, от което има нужда.
Всеки, който е бил в Африка, се е сблъсквал с подобни гледки: Вървим си по улицата и виждаме група деца с увреждания – и физически, и умствени. Майката се приближава към нас и споделя, че току-що са изкласили, и се чуди какво ще стане с детето й, ако нещо се случи с нея. Там не са и чували за сиропиталища – ако родителите починат, други роднини трябва да се грижат за децата. Такива гледки са ежедневие там.
Имам познати музиканти в Белгия и мислех да се върна в Африка с двама – трима от тях, като всеки напише песен. Моята ще се казва „Слънчев ден в рая“. Искам да я изпея с децата и да снимаме клип, а парите от него да отидат за благотворителност. Това е една от идеите ми за в бъдеще.
Художникът работи предимно в Западна Европа, където бързо е спечелил популярност. Бъдещите му планове са амбициозни и включват изложба със сина на Жан Клод ван Дам. Тъй като не познава добре творческите среди в Пловдив, все още не е организирал изложба под тепетата. Независимо с какво ще се захване обаче, държи събраните средства за отидат за благотворителност.
"Аз нямам свои деца, но приемам за свое всяко, което се нуждае от помощ. В Африка рисувах с над 5 000 деца и продадох всичко с благотворителна цел. Мисля си за съвместна работа със сиропиталищата – можем да изрисуваме заедно стените по стаите, които често са празни. Децата не винаги казват всичко, което си мислят, а много от тях имат своите грижи. Ако им помогнеш да творят, проблемите ще си проличат в изкуството.
В Гана бяхме изрисували ковчезите на починалите. Хората там имат различна представа за смъртта – те всъщност честват живота на починалите, вместо да скърбят. Често декорират ковчезите, а рисунките издават живота и заниманията на починалите," спомня си творецът.
Макар да не работи в същата сфера, Ханес следва стъпките на баща си. Научава трудни житейски уроци още като малък, но смята, че преживяванията му са го направили по-силен.
Баща ми беше лекар. Замина за Африка през 50-те, мисля, точно след Световната война. Бил единствен лекар за 50 000 души. Нямало хирург, така че трябвало да изпълнява всички операции сам. Когато никога не си отварял тялото на човек, просто хващаш скалпела, а с другата ръка държиш учебника.. и си казваш „добре, сега трябва да го разрежа“, после прелистваш страницата. Правеше 1000 операции годишно, работеше по 20 часа на ден и, по пътя на логиката, след три години си докара сърдечен удар. Беше с единия крак в гроба преди да се върне в Белгия. Знаете, че днес всеки пие витамини, но това не беше така през 50-те. Когато Европа изпращаше помощи на Африка, всъщност до там не достигаха лекарства. Изпращаше се всичко непотребно, тоест витамини. Така че баща ми трябваше да експериментира с каквото има, за да поддържа пациентите си живи. Новородените деца в Африка тежат по 600 грама и са големи колкото човешка длан. Няма нужда от кувьози, защото е достатъчно горещо. Но баща ми успяваше да помогне на тези деца да оцелеят. И когато се прибра в Белгия, започна да предлага витамини на пациентите си.
Когато успехът ти е голям, хората започват да завиждат. Съюзът на лекарите в Белгия обяви стачка, но баща ми не се присъедини към тях. Каза им, че ако при него дойде болен човек, няма да го отпрати. Настроиха се срещу него, защото отказа да стачкува. Съюзът имаше толкова власт в онези дни, че убеди правния отдел да му забрани да работи за три дни. Той категорично отказа … После нямало да работи за седмица, после месец, после пък решиха да му отнемат лиценза. И му го взеха! Но той пак не връщаше пациентите си. Накрая го хвърлиха в затвора – първо за седмица, после за две, накрая той сезира Страсбург за нарушаване на човешките му права, при това два пъти. Искаха да го съсипят, но вместо това го направиха известен. Накрая имаше по 25 000 пациенти годишно. Това, което научих от него, е, че богатите могат да си платят и тройно, но не трябва да връщаш беден човек. Същото е и когато някой дойде, за да си купи твоя творба – ако не може да си я позволи, просто му я дай. Искай повече от богатите, много е просто. Виждал съм този пример от малък. Виждал съм и 50 ченгета да обсаждат дома ми, да обръщат всичко наопаки в търсене на „тайни документи“. Гледаха дори между филиите на сандвичите ни. Не е лесно за едно дете да види баща си зад решетките, но това ме направи по-силен.
В крайна сметка Европейската комисия за защита на правата на човека се застъпва за Хърман ле Комте след двегодишна битка със закона. Докторът отново получава право да практикува. Приключва жизнения си път през 2003 година, оставяйки децата си и съпругата си Бега Д'айес, от която Ханнес взима не само фамилното име, но и таланта си.
Художникът признава, че му е отнело известно време и поредица необмислени постъпки, за да промени мирогледа и да намери попрището си. Връщайки се назад, той извлича поуки и от добрите си постъпки, и от лошите. Разказва, че не е бил късметлия в любовта, защото творците живеят в друг свят ... свят, който повечето хора не разбират.
Когато кажа на някого, че с изкуството си искам да отправя зов към човечеството и да направя света по-хубав, той обикновено ми отговаря, че съм наивен и глупав, споделя скулпторът.
Най-важният урок, който иска да предаде, е, че всеки човек напуска света единствено с празните си джобове. Затова и всичко, което не ни е необходимо, можем да използваме, за да помогнем на другите. Не смее и да мечтае за свят, в който всички са равни, но е убеден, че ако разликата в социалния статус не бе толкова голяма, думата "щастие" щеше да има съвсем друг смисъл.
Много пъти съм чувал, че не можеш да направиш другите щастливи, ако ти самият не си. Това е най-голямата глупост, която някой някога е измислял, просто едно извинение, за да не правим нищо. Каквото и да се случва в живота на човек, ако той прави другите щастливи, ще се чувства много по-добре. Удовлетворението започва с това да направим света около себе си по-добър.