Художник и мореплавател, мореплавател и художник – една невероятна симбиоза между талант, забележителен творчески подход и приключенски дух. Това е Атанас Хранов, това е и неговото творчество, което носи всички белези на морската страст, но и на страстта към художествения свят. 

Как би могъл да моделираш своите преживявания, как ще ги претвориш, какъв отпечатък имат те върху теб и какъв отпечатък оставяш ти върху света наоколо?

С новата си изложба „Пристанища“ Атанас Хранов пристава на своето пристанище – изкуството. Интимно и нежно в ту бурно, ту спокойно море, той споделя с публиката дълбоката си страст към плаването. Отморно следобедно, на свечеряване, в дълбините на морския хоризонт, в капана на гаснещия ден – всички тези действителни картини, видения на художника, се раждат в своята ефимерна и в същото време вечна същност, за да ни покажат как Наско вижда и усеща морето и неговите пристани.

Вернисажът на новата изложба от живопис и пластика на Хранов ще се състои на 4 септември от 18.30 часа в музей-галерия „Филипополис“.

Ден преди събитието Наско Хранов сподели пред PlovdivTime за отправните точки на своето изкуство, за вахтата, за вещоманията, за предпоследните пристанища, за самотата и спокойствието и за крайъгълния камък на битието - да се наслаждаваш на всичко, което правиш.

От него ще разберете, че цедките за чай не са това, което са и че както казва Лао Дзъ - добрият пътешественик няма твърди планове и не държи да пристигне на всяка цена. 

Говори Атанас Хранов:

Пристанища

На мен ми е много по-интересно да видя какво ще напишете вие върху темата „Пристанища”. Как публиката възприема пристанищата.

Защото те не могат да бъдат вкарани само и единствено в антонимията – завръщане и отплаване. Те са симбиоза между двете и това е най-примамливото и интересното. Пристанището има различен смисъл според перспективата. Хората, които идват от сушата, очакват прясна риба, студена бира, малко селфита… ей такива работи! Романтика! За хората, които идват от морето, пристанището е убежище. След дълго плаване и бурно море, ти приставаш там. Колко красив е този глагол „приставам” – любовен, пълен с доверие. Не знам как се е появил този нежен, интимен нюанс в тази дума, но е много показателен. Точно това се случва и с моряка. Доверява се на мястото, отдава му се, връзва си лодката, с други думи поверява му живота си. Пристанището е място, което акумулира истории. Пътешествениците отиват там със своята история, с разказа за плаването, чрез което са пристигнали, и оставят своите истории там. В този момент започва новата история, което превръща топоса „пристанище“ в гранична и средищна зона. Това е последното изречение на старата история и първото изречение на новата история.

Вълните като пристанище

На мен ми харесва да съм далеч от брега, всъщност дори предпочитам очите ми да не достигат брега. В същото време откритото море, вълните и пристанището не могат да се разделят – те съставят едно общо преживяване. Пристан и убежище намираш в пристанището само ако си плавал в открити води. Те са неразривно свързани. Много ми харесва да съм в морето, но е толкова хубаво да се върнеш.

Завръщането

Както казва капитан бате Стефко, няма нищо по-хубаво от това да си стоиш в заведението с една бира в ръка и да гледаш добре вързаната си лодка на кея. Акцентът е върху „добре“, защото това е много важно /смее се/. Морските истории при завръщанията първо споделяш със себе си. Неслучайно сред творбите ми има няколко картини, посветени на нощната вахта. Те са много условни и и все пак там е разказана до голяма степен емоцията на морето. Когато си на нощна вахта, си сам и морето е най-мистично. Има случаи, в които то сякаш изчезва – слива се с небето и всичко около теб е една абсолютна тъмнина. Само се чуват лекичко вълните и разбираш, че си в морето. Няма хоризонт всичко е черно.

Личните морски истории

Едната картина на нощна вахта преразказва акостирането ни във Валенсия, когато испанските гардове ни изкараха акъла. Към 4-4:30 ч. приближавахме Валенсия. Валеше дъжд и духаше насрещен вятър, който директно запращаше капките вода в очите ни. Почти не се виждаше нищо отпред. Приближавахме пристанището бавно, избягвайки сблъсъка с шамандури, буйове, лодки. И двамата стояхме отпред нащрек, да не би да се ударим /не е много трудно/. По едно време усетих, че нещо има зад мен. Много странно чувство… Обърнах се и видях огромно сиво петно, но нищо друго не можех да различа в тъмната бурна нощ. Викам: „бате Стефко, какво е това?”. И в този момент ни осветиха с един мощен прожектор. Дойде една огромна фрегата на морски гранични служби. Закараха ни до брега, претърсиха ни за наркотици. Тази картина е тъмна и обострена - пресъздава минутите, преди да ни осветят.

Има и други конкретни пристанища в творбите ми – Гибралтар, например. Бях много щастлив, като завързахме лодката. Всяко пристанище и пътуването до него те даряват с емоция, остават вътре в теб.

Пристанищата в живописта

Пристанищата като тема на моите творби се роди спонтанно, но и след дълго натрупване на емоции и истории. Всеки сблъсък с морето, надеждата, с която гледаш сушата, която наближава – всичко това оставя отпечатъци, които в своето единство се превръщат в потребност да ги увековечиш в художествени образи. Христо Фотев има едно стихотворение, фрагмент за морето, който много често превъртам през ума си:

Може би единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите...

Оказва се много верен. Това, което е на картата, не е пред очите ти. Малко ми е сложно и трудно като художник да преодолея в себе си факта, че очите ми виждат това, а то всъщност е нещо съвсем различно. Заливите се крият един зад друг, скалите – също са в нестройни редици, тук-там се сивеят земни и неземни обекти. Много е странно. Погледнато отдалеч пристанищата и сушата изглеждат като абстрактна картина. Всъщност това, което съм нарисувал -моите пристанища - не е много далеч от истината.

Изложбата работя имагинерно, откакто съм започнал да плавам. Всички тези пристанища съм събирал в главата си. Интересно е как излиза идеята за една изложба. Всъщност исках тази изложба да бъде продължение на изложбата ми „Sailor’s bay – Гран Канария”, която представих в София. Това е знаменито пристанище, защото от там е изходящият пункт за прекосяване на океана. Събрало е всички истории и мечти на хората, които се впускат в прекосяване на океана, а това е сериозно начинание. След като разказах за персонажите, сега трябваше да разкажа и за пристанищата, защото те са не по-малко важни от хората. Получи се естественото продължение без особено усилие, което се разпростря в около 20-ина картини и обекти.

В настоящата изложба има едно успокояване на фона, концентриране на детайлите, като по този начин те въздействат по-силно. Техниката е част от занаята и различните подходи ти вършат работа при определени обстоятелства. Аз съм спокоен човек, така че не мога да кажа, че има пряка рефлексия между душевното ми състояние и т.н. успокояване на фона. Занимавам се само с неща, които обичам, не правя неща, които ме натоварват. Може би и оттам идва спокойствието. Човешкият фактор е нещото, което може да обърка нещата и да създаде дисбаланс. Иначе на света, на природата, няма какво да се сърдиш или да търсиш кусури – тя си е такава и ти просто трябва да се съобразяваш.

Пластиките или обектите по Наско Хранов

Не знам дали вдъхновение води до създаването на тези обекти. Вдъхновението е еднопосочна дума – все едно нещо се появява само за себе си и се движи към теб. Моята работа е двупосочна улица. Художественият процес се самозахранва като perpetuummobile. Като започнеш да работиш, като навлезеш в материята – започват да ти идват нови и интересни идеи. Така се случиха и настоящите обекти. Всички те са съставени от малки елементи, предмети от бита, които са изкарани от обичайната си употреба, вече са нещо друго. Така например, открих, че цедката за чай е нещо много красиво, особено ако я отрежеш. Докато траеше работният процес, ми свършиха всички странни малки предмети. Нямам лъжичка за кафе, а като видя такава, първо гледам къде трябва да я отрежа. Също така и чайници! Бях на гости на майка ми. Нищо неподозираща, милата си беше сварила чай в едно малко симпатично чайниче. Веднага му хвърлих око. Тя стои с чайничето в ръце, а аз – впил поглед. „Майче, това чайниче трябва ли ти много?“, питах съвсем не невинно аз. Тя така ме изгледа… и после ми каза „не“. Наля си чайчето в една чаша… /смее се/. Моля, граждани, събирайте странни предмети!

В настоящите обекти има всякакви материали. Ако един химик тръгне да прави анализ, може да се гръмне. Има парчета тенджера, ключалки, кристали и всякакви чудни неща, а и предмети, които съм донесъл от плаванията. Бях купил едни малки шишенца като сувенирчета от Сицилия. Много са красиви, но на практика са напълно ненужни. Бяха предназначени за подаръци, но така или иначе останаха при мен. Търкаляха се по шкафовете, докато един ден не си казах „А! Шишенце“.

Предизвикателството да превърнеш предмета в нещо, което да представлява изкуство, е страхотно. Има и много технологични задачи, които си поставяш. Например, как се закрепя шишенце в картина?! Добър въпрос, нали? Оказва се, че става и то с претенцията, че искаш това нещо да пребъде, а не да го залепиш и след 20 дни да рухне. Научих се да работя с поялник, с калай - майстор Тричко. Правя нещо като обков и нещата се получават. Електроженът също ми е сред основните „оръдия на труда“. Искам да ви кажа, че да режеш чайник е невероятно чувство, носи странно неразбираема емоция. Трябва да предложа това за терапия за нервите.

Мога да убия всяка една вещ. Не съм вещоман, ако се съберат твърде много неща, те започват да ти пречат. Всъщност считам, че човек трябва да се разделя с предметите си, с излишествата. Това коредпосндира с ролята на художника, която е да гледа вместо другите хора. Сетне да обобщава и да пречиства от излишните неща.

Питате ме как се разделям с предметите и сетне с творбите си, в които те са заживели нов живот – щастлив съм, че някой друг ще ги гледа и ще им се радва.

Сред културните практики, които са имали част от древните племена и цивилизации, попада подобен ритуал. За да бъде направен един човек жрец, той трябва да бъде ритуално убит. Понякога процедурите са били доста мъчителни. Той трябва да умре като човек, за да се прероди в жрец. Така че може да се каже, че аз вдъхвам нов магически живот на предметите. От вещи нещата биват превърнати в артефакти, това им е съдбата. Затова хората с радост се разделят с вещите си и ми ги дават - знаят, че ще има смисъл.

Общуването между художествения текст и художественото изображение

Както сте забелязали, и този път творба на Александър Секулов е поместена на диплянката на изложбата. „Вълните са последното пристанище“ е поетична реакция по темата на Сашо Секулов. Произведението не е написано единствено и само заради изложбата. Това е поезия сама за себе си, която в случая добре подхожда на част от картините. Това обаче не е текст, който ги обяснява. Това, че творбата не е конкретно за картините, я прави по-ценна. Макар и малка диплянка, това е книжно тяло със собствен живот и смисъл.

Предпоследното и последното плаване

Не съм решавал някога, че нещо е последно в този живот! За другия ще видим. /смее се/ Все някога нещо е последно, но аз не съм го докарал до последното плаване. Далеч съм от крайностите. В интерес на истината, занимавайки се с дейност като плаването, ти отиваш с ясното съзнание, че поемаш риск. Ако стоиш пред телевизора и гледаш „Дискавъри“ е по-сигурно, макар и не гарантирано.

Ако ме питаш в смисъл на последно пристанище – място, където винаги се връщам, то това е изкуството. Каквото и да правя се връщам там.

Преди време, както си плавахме с капитана, възникна следният въпрос – ако ти се падне джакпота от тотото, какво ще правиш. Той предположи, че ще си купя яхта и няма да стъпна повече в ателието. Помислих, премислих, но съм убеден, че няма да стане така. Ще си взема яхта, ще си взема и ателие до яхтата. В крайна сметка аз съм художник, аз не съм моряк. За мен по-важното е рисуването.

Фотографии: Личен архив и Румен Куртев