"Красив и необикновен роман, с тези две думи може да се опише "Жена на вятъра" на Александър Секулов. Роман на фона на синьото гръцко море, което не диша до хоризонта. Представям си Сашо в кафене в Афитос, който събира своите красиви истории в противовес на битовите драми в българското кино, литература и дори театър. Омерзен от този бит, Александър Секулов ни представя най-светлата книга, която е писал досега", каза Костадин Костадинов, писател и собственик на ИК "Пан" по време на премиерата на новия роман на един от най-популярните и четени български писатели - Александър Секулов.

Събитието е част от поредицата литературни срещи, които ИК "Хермес", издател на "Жена на вятъра", организира в най-духовното време - 11-24 май. За Секулов, книгите, партньорствата, приятелствата и любовта към морето говориха собственикът на "Хермес" Стойо Вартоломеев, редакторът Валентин Георгиев и приятелят в пътешествията Костадин Костадинов. Най-вълнуващата част от литературния празник обаче бе словото на Сашо за поезията и поета и за мисията им. Публикуваме го без съкращения:

"Поезията и поетът се срещат в тъмните води на времето като айсберг и „Титаник“. Поетът е млад, току-що конструиран, окичен с акселбантите на светлината, шумен и нагъл в желанието си да покорява картите, географиите и съпругите на пасажерите, блестящ в капитанската си униформа, постоянно избърсващ с небрежен жест прашинките от еполетите и акселбантите си. Дори когато вижда ледения силует на тъмната планина срещу себе си, той си тананика болерото на лекомислието, защото стиска здраво руля и е уверен, че ще се разминат елегантно, като тореадор, огънал се елегантно над рогата на връхлитащия бик, а после ще чуе така необходимите за вестибуларния му апарат аплодисменти. Те наистина ехтят оглушително, докато долу, под вълните, един остър режещ ръб не прави своя хирургически разрез в металния корпус на поета и водите на времето не започват да пълнят трюма. Поетът е кораб, който бавно поема времето в себе си и потъва. Поезията е внезапно замръзнало време, което бавно се топи, докато отново се превърне във вечност.

И сега, днес, когато на палубата все още е шумно, докато сред пасажерите не е настанала паниката на оцеляването, когато корабът е все още леко накренен, но все още бърза към спасението, капитанът е застанал на мостика, застинал в желанието си да разбере как, накъде и защо плава.

Поезията е ненакърнимо мълчание. Думи, които те карат да чуваш тишината. Далекоглед, с който можеш да надникнеш отвъд хоризонта. Телескоп, с който можеш да се откриеш сред звездите. Чуйте заклинателните думи на Христо Фотев:

Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното приятелство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното признание!

Фотев е написал тези думи за България. Но има ли поетът друга родина, освен самата поезия? Могат ли границите и езиците да бъдат затвор за думите му? Поезията е защитната реч на всеки един народ пред Господа. И ако има българско изкуство, което ще пренесе като мост през вечността, българския дух, то това не е българската музика, българският театър, българското изобразително изкуство. Няма да са и българските романи. Там, отвъд, сред скитащите щастливи и волни духове на различните народи и нации, ще ни пренесе българската поезия. Тя е прашинката, частицата бог, неразделимият на съставни части елемент, който ще остане след нас, за да остане и разказва неописуемият ужас и непоносимото щастие да си българин. Нека ви напомня два шедьовъра на българския поетически гений Иван Методиев. Ето един вик на ужас, съизмерим с най-великите стихотворения на световната поезия:

"Вълче"

"Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

-Без да искаш, мамо,
направи го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!"

А ето и една спираща дъха с красотата си възхвала на смисъла да си жив:

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво - шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали...

Изтича ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви -
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява...
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.

В сребърната антология на световната поезия тези стихове за заели своето достойно място сред тези на Аполинер, Елиът, Кавафис и Уитман. Сигурен съм в това, бъдете сигурни и вие.

И когато посягате към томчетата стихове, да знаете, че вие четете поезията, но тя ви разлиства. Връща ви вятъра между слепналите страници на битието. Разчиства входовете на пристанищата, където корабите ви са полегнали в ежедневната сладост на ръждата. Припомнете си тристишието на Борис Христов:

Тя не е плазма, а кост.
Поезията може да свързва,
Но не и да носи.

В ежедневния си ужас и уплах от красотата, българското общество винаги е тикало своите поети на барикадата, за да затулят с телата си зеещите амбразури на смисъла и хармонията. Затова и в българските букварчета отсъства бялата, светещата българска поезия. Защото поезията може да бъде не само стон от изтичането на времето, но и щастливо стенание, с което то спира и му подарява дрехата на вечността."