Писателят и драматург Александър Секулов ще представи новата си книга „Възхвала на провинцията” (ИК "Хермес") на 11 април от 18 часа в Bee Bop Cafe. За разказаните истории, за поклона пред родния град, за литературата, думите и хората, разговаряме с автора часове преди събитието. 

- Г-н Секулов, предстои премиера на новата ви книга „Възхвала на провинцията”. Текстовете в нея са писани в различни периоди, но какво ви провокира да ги съберете в тази толкова лична, проницателна, на моменти разсмиваща, в други - разплакваща, книга?

- Текстовете са събирани почти 40 години. Останали са в торбата за път като сухи корички от големите хлябове на младостта, които биха могли да залъжат глада на идващите години. Като зърна от царевичен кочан, оронен от железните пръсти на времето. Минаваше ми неразумната идея да ги нарека откършлеци. В стария български език - дума за отломък. Йоаким Груев е дал следния пример за употребата ѝ: „Малки откършлеци от камъние и руди, извадени из земята, кат ся разтълкуваха, изкараха наяве наука геология и рударство”.  Тънко определение! Големите сгради се строят върху малките камъни. Казано е: “И на тоя камък ще изградя църквата си, и портите адови няма да ѝ надделеят”.  За портите адови не съм сигурен; борбата на книгите е единствено с времето, не с понятията за добро и зло. Събрах всички тези текстове, защото връщат моята благодарност към всичко, което съм получил от Пловдив, от литературата и театъра, от артистите и приятелите, които съм имал щастието да познавам.

- Превърнахме ли се ние - българите, в професионални ежедневни революционери?

- По интересен начин нашият български човек овладява крайностите, лишава идеологическия фанатизъм от жестокост: подиграва му се. Гледа го отдалече. Прави планове извън държавата. Българинът и държавата се гледат като непознати в асансьор. Всеки се разсейва и не поглежда другия в очите. За„професионални ежедневни революционери“ в настоящия момент могат да минат само кресливи групи за политически, зелен, археологическо-архитектурен и културен рекет, които под революция разбират бърз и незабавен обир на обществени средства в тяхна полза.

- Много често в тези кратки текстове използвате думи като памет, спомен, възкресение, време, Бог, любов, бащи, синове. Това ли са ключовете, които могат да ни отключат божествената порта?

- Единствената врата към бога е благодарността. И желанието да служиш, за да заслужиш божията милост. В този смисъл книгата е възхвала на човека, който винаги е провинция на Господ. Ако Господ е центърът и демиурга на всичко, което ни заобикаля, нещо, в което силно вярвам,то тогава всеки един човек е отделна негова провинция. В този смисъл тази книга би желала да е възхвала на човека.

- Как ще се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме?

- Възкресението идва чрез вярата. Само в нея то е възможно. Ако ни интересува какво ще стане с нас във вечността. Което не е задължително, разбира се.

- Митологизирате Пловдив, връщате думата провинция към нейното истинско съдържание, отнето ѝ с привнесената ирония на днешния ден. Защо Пловдив е град за завръщане, град, който вие никога не сте напускал?

- Едва ли е по силите ми да митологизирам град като Пловдив. Във времето вечните градове винаги са намирали кой да ги възпява. Сякаш самите градове създават текстовете за себе си. Самите себе си възпяват.

За себе си мога да кажа само, че усещам дълг да върна с думи всичко онова, с което Пловдив е бил щедър към мен. Повече, отколкото съм заслужил. Да се опитам да обясня откъде се взима тази прелъстителност на пейзажа, това усещане, че нищо не спира тук и сега, че градът не е тръгнал, а живее във вечността. Някъде в тези объркани мои мисли сигурно се крие и упоритото ми нежелание да го напусна, да тръгна нанякъде. Навярно като млад съм разбрал, че мога да пътувам и без да напускам Итака. Навярно съм разбрал какво значат Итаките. А може и да съм бил страхлив да се отдалеча от родното и познатото…

- Избрал сте да разкажете няколко конкретни истории, свързани с личности и събития, които познаваме - за Наско Хранов, Недко Итинов, домакините ви в Троянския балкан, цитирал сте стихове от няколко поети - Христо Фотев, Иван Методиев, Борис Христов... Защо те?

- Защото ги схващам като хора, с които стоя на една маса и се смея. Чувам смеха им, който опрощава. И дава кураж. Особено последното: подареният кураж е безценен.

- Коя е бялата светещата поезия, която забравяме и която липсва от българските буквари?

Онази, която възпява живота. Кара те да изправиш гръбнак. Връща ти усещането за смисъл и продължение. Вади те от отчаянието. Но, за съжаление, скоро в българските учебници ще липсва не само бялата, но и българската поезия. Образованието по литература е с череп, тежко смлатен от идеологически чук. Не знам дали има път назад в глобалната безпътица. Ако има ново начало, то ще започва от нивото преди Възраждането.

- В един от текстовете ви българската литература е поседнала в сепарета, в които взаимосвързани хора си вършат услуги. Това отнася ли се към литературния пейзаж днес?

- Преди разломите са вървели по линия на естетиката. Днес – по линията на пропагандата. Да представяш пропагандата като изкуство се превърна в доходен занаят за солидна, видима и експонирана група писатели, режисьори, артисти. В това няма нищо ново, разбира се. Предишните 45 години се занимаваха със същото. Учудващото е, че се превърна в глобален модел за прехранване покрай изкуството. Този избор носи дребна печалба в настоящето и съкрушителни загуби в бъдещето. Нито трябва прекалено да се възмущаваме, нито прекалено да забравяме. Важното е да не участваме.

- Вечността е относителна категория, а (цитат от една от интересните истории в книгата, свързана с откриването на Европейски месец на културата 1999 г.)? Признавам си, смях се с глас!

- Позволете ми да отговоря с един цитат от книгата, от раздела, посветен на родния ми град: „Времето е кратко, Пловдив – вечен.“

- Когато поставихте последната точка на тази многопластова и разнородна като теми, стилистика и послания книга, не ви ли изкуши да добавите още някой текст. Коя остана неразказаната история за възхвала на провинцията?

- Моят изключителен литературен събрат Цанко Лалев твърди, че цял живот ще пиша тази книга и, вероятно, е прав. В нея има много малка част от текстовете, излизали някога в рубриката „Под игото“ във вестник „Марица“. Писането на тези текстове ме преведоха през едни пусти години, в които бях забравил, че искам да съм писател. Истината е, че съкратих и много текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която някога с него, ако не ни мързи толкова, колкото ни мързи, ще издадем, но не с търговска цел, а за приятелски дарове. Но дори да продължа да пиша тази книга, тя никога повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам.