На 2 август 1833 год. французинът влиза във Филипополис с ескорт от пет каляски във всяка от които са впрегнати четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги. Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша особа - дипломат и истински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улици и прозорци, за да видят именития гост. По онова време френският поет, придобил широка известност най-вече със стихосбирката си „Поетически размисли”, е непознат в България. Може би заради това у нас се представя като Господин Рицар дьо ла Мартин. В Пловдив той е посрещнат от местния първенец Мавридис, който кани французина да отседне в неговия дом. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски.

“Потеглихме от Андрианопол за Филипополи. Пътят минава през гористи и приветливи проломи и речни басейни, макар и пусти, между високите вериги на планините Родопи и Хемус. Вървим три дни. Красиви села. Вечерта на три левги от Филипополи забелязвам в равнината кавалкада от турски, арменски и гръцки конници, които се притичват към нас. Един красив млад човек, възкачен на великолепен кон, пристига пръв (до нас) и докосва дрехата ми с пръст. След това застава до мен; той говори на италиански и ми обяснява, че тъй като пръв ме е докоснал, трябва да приема неговата къща, колкото и да настояват другите конници да ме заведат на друго място. След това пристига кехаята на управителя на Филипополи, поздравява ме от името на господаря си и ми казва, че управителят ми е приготвил обширна и удобна къща и вечеря и че иска са ме задържи няколко дни в града; но аз упорствах да приема (настаняването) в къщата на младия грък г-н Моридес.

Влизаме във Филипополи – 60-80 конника; тълпата е по прозорците и по улиците, за да види това шествие. Ние сме послещнати от сестрата и лелите на г-н Моридес: обширна и красива къща; хубава приемна с 24 прозореца, обзаведена по европейски, където управителят и старейшините на различните народности в града идват да ни поздравят и да пият кафе. Трите дни във Филипополи са прекарани, като се възползвахме от възхитителното гостоприемство на г-н Моридес и като приемаме и правим посещения на турци, гърци и арменци.

Филипополи е град от 3000 души, на 4 дни път от Андрианопол, на осем дни от София, разположен на брега на една река, върху едно планинско възвишение от изолирани скали в средата на една широка и плодородна долина. Това е едно от най-красивите местоположения на град, което можеш да си представиш. Планината образува един рог с два върха; и двата, еднакво увенчани с къщи, градини и улици, се спускаха, криволичейки кръгообразно, за да омекотят наклона на реката, която пък обикаля в подножието на града и го опасва с ров течаща вода; изгледът на мостовете, градините, къщите, на големите дървета, които се издигат по бреговете на реката, на гористата равнина, която отделя реката от планините на Македония, на самите тези планини, чиито склонове са прорязани от попоища, чиято пяна се вижда да се белее, и осеяни със села или големи гръцки манастири, прави от градината на г-н Моридес едно от най-възхитителните места за наблюдение. Градът е населен наполовина с гърци, арменци и турци.

Тук поетът прекарва 4 дни, в които приема и връща визити. На 6 август отпътува на север.

Скоро след това обаче в пазарджишкото село Ветрен се разболява от опасна треска и получава натравяне на кръвта. В продължение на двадесет дни се намира между живота и смъртта в една селска колиба без прозорци. Хората от Ветрен проявяват голяма загриженост към чужденеца и събират от близките блата 60 пиявици, които поставят на гърдите и слепоочията му. Вестта за болестта на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис тръгва веднага с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар.

На другия ден започваме да виждаме пред нас Балкана; тези красиви планини- гористи и пресечени от големи села и богати насаждения, са населени с българи. Цял ден се движим по бреговете на планинска река, която образува блата в равнината, и пристигам в подножието на Балкана. Заварвам всички по-изтъкнати жители на българското село Йеникьой, които ни очакват, поемат юздите на конете ни, застават отдясно и отляво на колите ни, поддържат ги с ръце и рамене, повдигат ги на няколко пъти, за да попречат на колелото да се подхлъзне в пропастта, и ни завеждат така до бедното село, където моите татари ни бяха изпреварили. Къщите, разпръснати в безредица по склоновете и билото на два хълма, отделени от дълбока урва, са заобиколени от красиви овощни градини и ливади; всички планини са обработени в подножието си и са покрити с красиви гори по хребетите си; билата са скалисти. Тези български къщички са построени от плет и покрити с клони заедно с листата им; ние заемаме седем или осем (от тях) и нашите татари и конници стануват в овощните градини; всяка къща има само една стая и голата пръст служи за под.

Разболявам се от треска и едно възпаление на кръвта вследствие на скръб и умора, прекарвам двадесет дни легнал на рогозка в тази бедна колиба без прозорци между живота и смъртта. Възхитителна е предаността на жена ми, която прекарва петнадесет дни и петнадесет нощи, без да мигне, до сламеното ми легло. Тя изпраща (хора) да търсят пиявици из блатата в равнината; най-накрая българите успяват да открият такива...60 пиявици върху гърдите и върху слепоочията намаляват опасността; усещам състоянието си и мисля денонощно за моята жена, в случай че умра – изоставена на 400 левги без всякаква утеха всред планините на Македония...ужасни часове! Нареждам да извикат г-н дьо Кампас и му давам последните си наставления, в случай че умра. Моля го да ме погребе под едно дърво, което видях, когато пристигнах, от едната страна на пътя. С една единствена дума, написана върху камъка – тази свръхутешителна дума: Бог. На шестия ден от треската опасността вече е минала; чуваме шум от коне и оръжие в двора; много конници слизат от конете: това е младият грък от Филипополи, г-н Моридес, придружен от един млад лекар от Македония, множество слуги, които разтоварват конете, натоварени с припаси, мебели, лекарства. Един татарин, който преминал Балкана, за да отиде в Андрианопол, се беше спрял в хана на Филипополи и беше разпространил мълвата, че един европейски пътешественик се е разболял и умира в Йеникьой.

По-късно в съчиненията си френският поет си спомня с умиление за този акт на приятелство и загриженост от страна на пловдивския богаташ от гръцки произход. И може би болестта му е причина да забележи характерните черти на българите. Той пише, че те са работливи, скромни, изпълнени с уважение към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му впечатление, че българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност. Французинът отбелязва също, че българите ненавиждат турците, които събират данъците по селата. Стига до прозрението, че българите “презират и мразят турците; те са напълно зрели за независимостта си и заедно със сърбите, техните съседи, ще положат основите на бъдещите държави на Европейска Турция. Страната, която обитават, ще бъде скоро една прелестна градина, ако сляпото и глупаво потисничество не на правителството, но на турската администрация ги оставеше да обработват земята в малко по-голяма сигурност – те имат страст към земята.” И при заминаването си от България казва: „Напускам Йеникьой (Ветрен) и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една левга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии.”

Паметна плоча на поета Ламартин в село Ветрен

По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е „пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род.” В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население. Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба. Една от причината за това е липсата му на опит като дегустатор. Страстта му към екзотичното го отвежда отново в Ориента, след като турските власти му подаряват там една долина. Той тръгва към Турция с намерението да не се връща в родината си, но след кратък престой отново отпътува за Франция. Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.

Много факти за пребиваването на Ламартин в България са известни благодарение на Гастон Сергерар, който съвестно събирал всеки детайл от визитата на поета. Малцина знаят, че зад неговото име всъщност стои един от най-добрите преподаватели във Френския колеж- пер Ален. Той е автор на множество книги, които прославят България и българите- „Симеон Велики”, „Българските царе на Средновековието”, „Българите от Волга и славяните от Дунава”. На френските пътешественици, пишещи за България, пер Ален посвещава три тома съчинения.

Ламартиновата къща в Пловдив

През 1923 г. в Пловдив „Алианс Франсез” поема инициативата да сложи паметна плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал. Представители на френското правителство, българските гимназии и Френския колеж в града повеждат шествие в памет на поета. Къщата на Мавридис става официално музей на Ламартин през 1960 г. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му „Пътуване в Ориента”. По стените са окачени портрети с неговия лик. Две години по-късно списание Пари Мач посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив. Там е отбелязано, че много пътешественици и писатели са посетили музея и че дори портиерът на дома е научил няколко думи на френски и три стихотворения на Ламартин, за да посреща гостите, както подобава.

 Източник: mecumporto.org, Ася Сократова