На 4 септември 1902 г. в Казанлък е роден художника Васил Бараков е един от най- големите и ценни български живописци на XX век, с неподражаем почерк и маниер на рисуване. Българският художник, който най-близко се е приближил до Сезан – като житейско изпитание, дух, дълбочина и качество на изказа.

Семейството му се установява в Пловдив през 1914 г. когато Васил е на 12 години и живее в града до 1951 г. (37 г.). Учи в Търговската гимназия, работи като писар в Апелативния съд.

През 1926 г. се включва в курса по рисуване при фирменото ателие „Дъга“ в Пловдив и там се „раждат“ Бараците. В това ателие на Гео Мирчев, се сприятеляват младежите Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков. Приятелството им продължава и в Художествената академия, където делят обща квартира. Заедно учат, гладуват и се борят да изкарат по някой лев от писане на реклами и фирмени табели.

Синът на Златю Бояджиев - Георги Бояджиев, пише в спомените си, че понякога тримата приятели чупели табелите на някой магазин. След седмица уж случайно най-речовитият от тях - Давид Перец, минавал и обръщал внимание на собственика, че няма табела и му предлагал услугите си. Нает на работа, той викал Васил и Златю да му помагат.

Прозвището Бараците им е дадено от друг голям живописец от Пловдив – Цанко Лавренов. Васил е бялата лястовица или душата на групата. Според изследователите тъкмо Бараците откриват Родопите за българското изкуство – привличат ги първичността на масивите, селските къщи, хората и животните.

Критиците от миналото ги определят като творци от второто поколение пловдивски художници, които след Данаил Дечев, Владимир Рилски и Цанко Лавренов обогатяват с нови търсения художествената култура на южния град.

Васил Бараков завършва Художествената академия през 1937 г., със специалност живопис при проф. Цено Тодоров и проф. Стефан Иванов. След Академията работи в панаира в Пловдив като изпълнява предимно фирмописни услуги за експозициите, а от 1939 до 1945 г. е художник по декорите в Пловдивския драматичен театър. Васил Бараков рисува натюрморти и портрети, но любовта му към пейзажния жанр остава. Ранните му пейзажи са експресивни, с изразен релеф, наситен колорит и плътна фактура, без незначителни детайли. Той е един от първите ни художници, които разработват индустриалния пейзаж.

В по-късен етап създава платна в импресионистичен дух. Работи също и в областта на приложната графика и шрифта. Участва в повечето ОХИ и колективни изложби в чужбина от 1935 г. получава и международно признание в изложби във Виена, Атина, Москва, Берлин, Будапеща и Белград.

Прави две самостоятелни изложби през 1939 г. и през 1977 г. (по случай 75 годишния си юбилей). Васил Бараков е вероятно последният художник, който си прави боите сам.

Той казва: „ Да, магията на земните багри е забравена. Винаги съм рисувал с мои бои. Доставянето на материалите е цяло приключение, а приготвянето не проста химия. Ето тая охра съм я изкопал от едно плевенско село, убитото зелено е от Кърджали, а наситеното от другаде. Земните бои не потъмняват. Природата е приготвила всичко. Трябва само да го откриеш.

През 46-та отидохме със Златю Бояджиев на бригада на линията Перник – Волуяк. В един от изкопите такава зелена пръст намерихме – втори път не съм виждал. Трябваше да взема повече – сега ми липсва. Имам и френска, пакетирана пръст. Стрива се и се омесва с масло и разтворители. Тия, прехвалените холандски бои след време си променят цвета. Някои гледат картините ми и понеже са неинформирани, казват „Това е невъзможно. Рисувате с купени бои“. Как да е невъзможно? Старите майстори с какви бои са работили? Сами са си ги приготвяли и цветовете им въобще не са се променили. Кирил Цонев владееше тези технологии и искаше да ме вземе за асистент. Но аз понеже не исках да си имам нищо общо с държавна работа, не се съгласих“.

От „Енциклопедия на Пловдив“, автор Божидар Тотев