Десетки пловдивчани изкачиха днес Хълма на освободителите, където на паметника на руските освободители тържествено бе отбелязана 140-та годишнина от Освобождението на България. С полагане на венци и цветя, с участието на представителен взвод, венценосци и военен духов оркестър бе почетена паметта на загиналите за свободата.

Председателят на Общинския съвет - Савина Петкова произнесе официално слово, а водещ бе на тържеството бе Христо Христов. По-рано през деня в катедрален храм “Св. Богородица” бе отслужен молебен. Пред паметника на опълченците на Централните гробища пък бе отслужена
панихида за загиналите български опълченци.

На 3 март 1878 г., се подписва предварителния Санстефански мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война. Според една от разпоредбите на мирния договор се създава българска държава, чиято територията обхваща населените с българи земи от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море, без Нишко и Северна Добруджа до устието на Дунав, които Александър II дава съответно на Сърбия и на Румъния.

Празникът на Освобождението на България – 3 март, за пръв път се чества във Велико Търново на 19 февруари (3 март н. с.) 1879 г. В старата ни столица митрополит Антим I, тогава председател на Учредителното народно събрание отслужва панихида в църквата „Св. Богородица" в присъствието на депутати и граждани.

От 1888 г. празникът започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. 
Публикуваме и словото на Савина Петкова, прочетено пред паметника на руските освободители:

Уважаеми г-н изпълняващ длъжността Кмет,
Ваше преосвещенство,
Уважаеми Народни представители,
Уважаеми г-н Областен управител,
Уважаеми Общински съветници,
Уважаеми Районни кметове,
Уважaеми г-н Бригаден генерал, 
Уважаеми дами и господа,

В историята на всеки народ има дати и събития, незаличими от полъха на столетията, изстрадани и заплатени със страдания и скъпи жертви. За нас българите това е Трети март, денят в който се поставя началото на новото летоброене на българската държава. Дата превърнала се в символ на победата и свободата. Дата сложила края не само на една тежка война, но изпълнила съкровенния блян на българина - да бъде свободен, да има духовна независимост, право на собствена култура, писменост и своя национална принадлежност, да има своя държава и сам да определя съдбата си. 
140 години са достатъчна историческа дистанция, за да се открои мащабната политическа и социална рамка на това епохално събитие в новата история на България. Ден на национална гордост, но и ден на смирение и признателност. Актът на Освобождението винаги е бил барометър за националното ни самочувствие във време на изпитания, гаранция за узряване на духа и надеждите ни за новия български ден. 
Дори и в най-тъмните години на робството българският народ успява да съхрани своята вяра, език и традиции и не чака даром да получи своята свобода. Пътят към нея преминава през икономическото замогване на българите през ХVІІІ и ХІХ век, когато средногорските и подбалкански селища стават стопанското сърце на османската империя; през борбата за национална просвета, когато във всяко българско селище се създава училище със свой даскал и учебници на родния език, през църковно – националната борба, когато във всяка църква служи свещеник на родния език, а българите имат вече своя Екзархия.

Възраждането е дръзновен исторически подвиг, защото българските църкви, училища и общини, макар и в условията на робство, успяват да се изградят като самобитни национални институции, зачатъци на възстановяващата се държавна традиция. Пътят към свободата преминава през саможертвата на хайдушките дружини, през огъня на четническото движение, през комитетите на Васил Левски и чутовната Априлска епопея. 

Българската свобода има много герои, пред които днес смирено свеждаме глава. Наш дълг е да помним, че предците ни дадоха най-свидното си, отказаха се от най-милото си, за да счупи Отечеството тежките окови на робството. В дни като този дълбоката човешката признателност повелява да надскочим границите на България.

Историята има една истина за събитията от 1877-1878г. и нищо не може да заличи факта, че свидните синове на руския народ, на румънския, финландския, украинския, белоруския, полския, литовския народи положиха костите си за нашата свобода и намериха последен покой на българска земя. 

Изстрадала Освобождението от робството, възпяла героизма на героите си, добила гордост и самочувствие, България гордо брани свободата и днес. Трети Март ще пребъде, защото пречиства и сплотява, защото той принадлежи на народа.

Нито изминалите години, нито безмилостният ход на историята могат да го отдалечат и отделят от нас. „Защото България имаше и има съзнание за бъдеще, бъдеще което носи името Свобода!“
Поклон пред загиналите за Свободата на Отечеството! 
Да живее България!