Месец след избухването на Първата световна война през есента на 2014 г. в Пловдив отваря врати Захарната фабрика. През десетилетията предприятието се превръща в един от символите на града. Пловдивчани са свикнали с достолепната постройка край реката, но малцина знаят, че мечтата по отварянето на шекереното производство навършва половин век преди да се осъществи.

 Пръв идеята повдига изтъкнатият поет и публицист Петко Рачов Славейков през далечната 1863 г. В своя вестник „Гайда“, издаван в Цариград, той подкрепя намерението на д-р Иван Богоров за отваряне на памукопредачна и тъкачна фабрика в Пловдив. Славейков призовава да направят и други фабрики за използване на земеделското производство, между които и цвеклото, за чието обработване не липсват благоприятни условия в България.

Друг от големите обществени водачи на времето – предприемачът и книгоиздател Христо Г. Данов, се захваща и през 1895 г. заедно с други пловдивчани полага началото на дружество „Захар“ с основен капитал 2 млн. златни лева. По негова инициатива учителят по химия от Пловдивската мъжка гимназия Лукаш проучва захарното производство в чужбина. Данов става председател на дружеството, а Лукаш е назначен за секретар. Въпреки добрите си намерения, „Захар“ не получава концесия за строеж на Захарна фабрика.

Захарната фабрика отваря врати през есента на 1914 г. 

 Подписка за набиране на капитал на създаденото от Христо Г. Данов дружество „Захар“ през 1895 г.  

По това време сладките нужди на младата българска държава растат неудържимо. Един от основните продукти, които България внася, е захарта. Между 1881 и 1890 г. в страната са внесени 3 081 000 кг захар., а в периода 1891-98 г. количеството нараства на  9,5 млн. кг. употребата на захар у нас е била скромна - едва 2,8 кг на глава от населението, докато в другите страни то достига 10-12 кг.

През 1895 г. Народното събрание приема нарочен Закон за насърчаване на местната индустрия, който дава покровителство на онези предприятия, които: „... са полезни за страната, като оставят в нея от общите си разноски било чрез употребата на местни суровини и материали, двигателна енергия, работнически труд или съдействат за поевтиняване на предмета“.

Привилегиите, които касаят и захарното производство, са безплатно отпускане на държавна земя за построяване на сгради, прокарване на ж.п. линии или друг път до някое държавно шосе ж.п. гара, безплатно изваждане на строителни материали от държавни землища, освобождаване от преки данъци на сградите, патентите и акцизите, безмитен внос на машини, части и суровини, които липсват или не се произвеждат в страната, намалено навло по БДЖ и др. Тези поощрения отворят вратите пред навлизането на чуждия капитал в икономиката на България.

В Пловдив няколко години по-късно търговецът на розово масло от Сопот Иван Кирков, се захваща с идеята и успява да се сдобие с концесия. На 17 януари 1900 г. вестник „Пловдивски глас“ пише: „Почването на работите по постройката на тукашната захарна фабрика стана при особено тържество. Поканените, а такива бяха всички първи чиновници и видни лица в града, ходиха на мястото, дето ще бъде фабриката“.

Работата изглежда не потръгва, защото шест години по-късно друг вестник известява на читателите си: „Сега научаваме, че Иван Кирков е продал правата си на европейски капиталисти, които тази година щели да започнат постройката на фабриката, която щяла да бъде една от най-модерните и огромни фабрики в Европа“. Акционерите обаче се изпокарват и мечтата отново се отдалечава.  

На 23 януари 1911 г. вестник „Свободно отечество“ съобщава, че Д. Бацуров, известен фабрикант на гюлово масло, е получил от Народното събрание концесия за направа на захарна фабрика в града ни. „Между пловдивските граждани има две течения - едни искат да бъде построена фабрика в квартал Филипово, зад реката, а други - да се построи зад Бунарджика, до винарската изба“, допълва изданието.

Френската фирма „Fives-Lille“ произвежда оборудването за Захарната фабрика 

Малко след това мястото е уточнено - Фабриката ще се разположи във Филипово (Кършияка), зад Окръжния затвор, близо до железопътната станция. Пловдивската община отпуска на концесионера 200 дка общинско място на цена от 20 лв. за декар. Тогава тези места край Марица са били мочурища, върбалаци и поляни.

Оборудването на Захарната фабрика се доставя чрез ж.п. транспорт от Франция. Съоръженията са произведени от компанията „Fives-Lille“ и се монтират през 1913-14 г. По това време се построяват основните корпуси върху площ от 100 дка. Те и до днес стоят край брега на реката. На 14 октомври 1914 г. производството започва. Първоначалният капацитет е 50-60 вагона преработено цвекло за денонощие. Голяма част от първите работници – хора с опит и познания, са набирани от Чехия, Белгия Франция и другаде. Цвеклото се е доставяло от пловдивските села.

Земеделците са карали цвеклото до фабриката с волски и конски коли и вагони. До края на Първата световна война заводът работи неравномерно. След като настъпва мирът, производството набира скорост. През 1918 г. са произведени 400 000 кг захар, през 1921 г. - 1 млн. кг., а през 1922 - 1,2 млн. тона. 1924 година е рекордна - произведени са  3,4 млн. кг захар. В този период в България действат пет Захарни фабрики - в София, Русе, Горна Оряховица, Пловдив и Камено. 

Повечето от първите работници са били от Чехия, Белгия и Франция