Десислава Шишманова, kultura.bg

В Италия от времето на Рисорджименто е въведена практиката личности, чието дело е изградило националното самосъзнание и единство, да бъдат титулувани с почетното Padre de la Patria. Такъв „Отец на Отечеството“ е Джузепе Верди, защото музиката му изиграва основна роля за обединението на италианците и превръщането им в един народ. В нея те разпознават себе си. Когато през 1859 г. министър Кавур получава вестта за началото на войната с Австрия и трябва да съобщи това на събралите се под балкона му сънародници, след размисъл какво би повдигнало духа им, той излиза и вместо реч запява ария от „Трубадур“.
През 1919 г. с подписването на Ньойския договор загива трагично националният идеал – изстраданата мечта всички българи да заживеят в границите на една държава. Панихидата на 27.11.1919 г. в памет на загиналите по бойните полета спонтанно прераства в шествие по софийските улици. Близо 2000 души, начело на които са университетски преподаватели, интелектуалци и духовници, подминават мълчаливо двореца; подминават тогавашното Министерство на външните работи, за да стигнат под балкона на Вазовия дом. Изправени срещу огромната трагедия, българите търсят своя духовен водач, за да им посочи пътя напред.

„Заглавието е всичко“ е максима, която спектакълът „Народът на Вазов“ доказва блестящо. Тук навярно е уместно уточнението, че първото заглавие, с което започва работата по спектакъла, е „Балконът на Вазов“. Вероятно творческият процес сам е посочил възможно най-точното описание на този феномен в историята на България. Спектакълът не е биография на Вазов. Но е биография на българската същност. Материализирането ѝ на сцената на Народния театър е вдигане на храм, чийто главен камък са думите на Вазов. Думите, с които той съгражда българския език, с които създава памет за българската история, с които описва българското небе и планини. Голямо, етапно събитие отвъд театралните граници. Със смелостта да навлезе в един слабо разработен от изкуствата изобщо исторически период. Изпълнено със смирение, съкровено и с талант, достоен за темата Вазов и България. Събитие, през което съвременните българи можем да прочетем не просто историята, а да огледаме себе си и да си обясним онова, което се случва с живота ни. Да разберем своя характер, да погледнем към перспективата на националната съдба. Александър Секулов – автор на пиесата, режисьор – Диана Добрева, сценография и костюмография – Мира Каланова, композитор – Петя Диманова. Когато тези имена са изписани заедно, означава, че предстои ярка и честна среща с изкуството. Това е творческият екип, на чиито видения вдъхват живот великолепните артисти от НТ „Иван Вазов“. Както обикновено кастингът е решаващ в режисьорската работа на Диана Добрева. Това, че Юлиян Вергов е в ролята на Вазов, а Владо Пенев – проф. Иван Шишманов, е наистина знак за най-високо майсторство. Тъкмо такива Вазов и Шишманов са нужни на този спектакъл, за да изглежда двойката български интелектуалци като двама души, между които има истинско духовно родство и свързаност. Които са живи хора, със своите терзания, страхове, странности. За първи път публиката вижда Вазов като хипохондрик, измъчван от хронични болежки, и като познавач на добрата кулинария. Почти всички реплики в ролята на Вазов са почерпени документално от анкетите на проф. Иван Шишманов, пресъздават реални ситуации и диалози. Което е истински шанс за публиката да се доближи максимално до живия Вазов. Владо Пенев има и второ превъплъщение в спектакъла – в слепеца дядо Йоцо. Вероятно и защото Иван Шишманов е имал проницателността да провиди, да запише и документира старателно делото на Вазов, което е най-категоричният отговор на въпроса „Де е България“. Точно както вътрешното зрение на незрящия мъдрец отлично знае този отговор. Божието „зрение“ и знаците на невсекидневното са и Лудият, Ангелът, детето в спектакъла. Сигурно само на Диана Добрева може да хрумне изненадващото решение да повери ролята на Мунчо на прекрасната Александра Василева, която е неузнаваема и поразява с превъплъщението си. Всъщност коректността изисква тук да се посочат имената на целия актьорски състав. Защото в това заглавие ключът към цялото монументално платно е ансамбълът от образи. Народът. И всеки един от актьорския състав заслужава оценката: висша актьорска класа. Зафир Раджаб, Валентин Ганев, Константин Еленков, Васил Драганов, Явор Вълканов, Валери Йорданов, Стелиан Радев, Пламен Димов, Димитър Николов, Благовест Благоев, Жорета Николова, Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Ева Тепавичарова, Албена Ставрева, Милена Атанасова, Ирина Митева, Александра Василева, Любомир Петкашев, Стефан Къшев, Стоян Пепеланов, Волена Апостолова, Рада Луканова. Умението на Диана Добрева да направи така, че актьорите звучат и се движат по начин, та нищо от случващото се на сцената не изглежда и не звучи битово, е забележително. Дори при появата на жените бежанки, които теглят каруца, затрупана с покъщнина, нито за миг няма да ви се стори, че тя е просто предмет от българския бит. Камарата вещи, които стърчат върху нея, и абсурдността на това да я движат жени, я превръща в някакъв причудлив гигантски скелет, отломка от нещо изгубено, знак за антична в мащабите си трагедия. Един истински висок театър, отделяне от реалността и вкарване на публиката в емоционално състояние, което трае дълго след финалните аплодисменти.
„Народът на Вазов“, фотография Гергана Дамянова

Създаването на „Народът на Вазов“ е сравнимо и със съставянето на буквар. Буквар, който ни учи да четем, за да можем да разбираме света. Театралният свят „Народът на Вазов“ звучи библейски епично. Мащабна конструкция, която се държи от правдоподобни, реални факти и герои, преведени и оцветени емоционално от чудотворни елементи – сънища, мистични преживявания, явявания на ангел, директни старозаветни цитати. Всички светове – видими и невидими, архетипни и конкретни, се събират в епична театрална поема за словото, създало българския народ. За библейски извисената фигура на народния поет, чиято любов към този народ е равна на Божията. Несъмнени са паралелите с древния пророк, законодател и водач на народа си към спасение – Моисей. Но не и еднозначни и буквални. Част от метафората за Изхода към Ханаан в пиесата е и незрящият мъдрец: дядо Йоцо. Знак за същинската видимост, която се открива отвъд видимото. Към истинската България, без това непременно да е очертаната с граници територия.

Голямата тема на това театрално събитие е българският народ. Погледнат през очите на Иван Вазов, който притежава мъдростта и всеопрощаващата доброта на истински баща – да обича българите такива, каквито са. Изключително интересно е изградена историческата акустика на театралното действие: основно е фокусирана около погрома над България в Междусъюзническата война. Последните, най-страшни дни на юли 1913 г., когато България капитулира, подписва се Букурещкият мирен договор, границите от всички страни са нарушени и са откъснати големи български територии, а към малкото останало от България се стичат стотици хиляди прокудени българи. Границите на историческата акустика се разширяват извън последните дни от войната чрез събития, които логично следват и разширяват трагедията. С тези събития фамилията Вазови е свързана пряко, освен народния поет още трима от братята му са сред персонажите в „Народът на Вазов“. Генерал Георги Вазов командва превземането на Одрин в Балканската война, а през юни 1913 г. е назначен за министър на войната. Неговото 55-дневно министерстване съвпада с трагичните последици от Междусъюзническата война. По-късно заедно с брат си писателят Иван Вазов застава начело на делегация от изтъкнати български военноначалници и общественици, които отправят апел към цар Фердинанд да не присъединява страната ни към Централните сили през Първата световна война. Генерал Владимир Вазов е също герой от Балканската война в боевете при Гечкенли, Люлебургаз и Чаталджа. Остава в историята като „непобедения“ в Дойранската епопея генерал; през 1936 г. е единственият представител на победените страни, поканен лично да участва в честванията на ветераните от войната във Великобритания. При появата му фелдмаршал лорд Милн командва: „Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят при Дойран!“. Издател на събраните съчинения на Иван Вазов става най-малкият му брат Борис. По време на Балканската война поручик Борис Вазов, независимо че е освободен от военна обязаност, защото е народен представител, е единственият депутат, заминал на фронта. В пиесата косвено присъства още един Иван Вазов, син на забележителния д-р Кирил Вазов и племенник на писателя. Ключова фигура в Балканската и Първата световна война, с множество отличия за храброст, доктор по право на Лайпцигския университет, министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Добри Божилов. Един от екзекутираните на 1 февруари 1945 г. Съба и Минчо Вазови стоят в началото на тази достолепна родова история, в пиесата – перспектива, през която е представена българската историческа съдба. В събитийната линия освен откъси от анкетите на Иван Шишманов „Иван Вазов. Спомени и документи“ са използвани писма, извадки от вестници, цитати от дневника на чуждестранния военен кореспондент Владимир Сис. Очевидно раждането на драматургичния текст е предшествано от респектиращо с обемите и дълбочината си проучване на голям исторически период, документални източници, литературни и художествени. Резултатът – литературната основа на спектакъла е постигнала мащабите и дълбочината на разтърсваща сага за българската участ и същност.
„Народът на Вазов“, фотография Гергана Дамянова

Много важна и решаваща роля за правдоподобното и въздействащо изграждане на същата историческа акустика е говорният език в спектакъла. Той е ключов в намирането на цялостния театрален език на „Народът на Вазов“. Прологът към театралното действие, директен цитат от Библията (Излез от земята си, от рода си и от бащиния си дом, и иди в земята, която ще ти покажа!) е диалектно преработен на език, който задава времето и географията на събитията (… дòрде излезнèте из Восточна Тракия, от Восточните Родопи, дòрде излезнèте из Егейската Мàкедония. И тръгнахме да излизàме во лето 1913-о, и излезнàхме). В текста на пиесата са използвани различни диалекти на българските говори, характерни за епохата. Всеки от персонажите има своя биография, представена пластично през диалектната речева характеристика. От гледна точка на говорна техника и актьорска интерпретация в поднасянето на различните диалекти жените в представлението имат особено сложни задачи. Ярък пример за това е сцената, в която дядо Йоцо пита групата бежанки откъде са. В отговор те започват да изреждат няколко десетки имена в многоглас, темпото се ускорява и в неописуем неравноделен ритъм се извисява в неистово кресчендо, което буквално помита. Забележителна актьорска работа, забележителен вкус и умение на композиторката Петя Диманова всеки детайл от звуковата картина на представлението да работи за общото емоционално въздействие. И огромни адмирации за свършеното от консултанта по диалектология! Използването на различните български говори е и жест на насочване на вниманието към начина, по който самият Вазов създава галерията от нрави и образи на епохата. В повестта „Чичовци“, както и в „Под игото“ речевите характеристики носят цялата индивидуалност и колорит. Голяма част от действащите лица в „Народът на Вазов“ са именно героите от „Чичовци“, „Под игото“, от някои разкази, например „Дядо Йоцо гледа“. Сюжетните ходове са организирани около няколко групи персонажи: войници, които теглят на ръце един боен топ. След като Одрин отново е взет от Турция, те трябва да извървят обратния път със задачата да го „сдадат“ в София. Води ги даскал Фратю, нямате съмнение нали: Варлаам и Селямсъзът също са тук, както и Мирончо, Смион. Обикновените, смешновати, трогателни и живи хора, със своите слабости и достойнства са станали войници. Ако от атласите по история в школските години помните снимката на генерал Георги Вазов пред пленените турски оръдия след превземането на Одрин, този топ, който войниците на сцената бутат, ще ви се стори досущ като пленения. Парадоксалната мисия с влаченето на ръце на тежкия боен топ, тежка метафора на воинския дълг, на гордостта от удържаната победа и на безсмислието, което всяка война стоварва върху жертвите си, прекосява цялото действие. Докато бутат оръдието, войниците си задават няколко важни въпроса: Защо превзехме Одрин, а сега отстъпваме? Ако сега отстъпваме към България, тази земя, която освобождавахме, не е ли България? Къде е България, която браним? Къде сме и дали пък великите сили знаят къде е България? Въпросът „Де е България“ звучи нееднократно и свързва всички персонажи в спектакъла. Не е пропусната сцената с прокламацията; Селямсъзът вади от джоба си карта, „паднала от небето“, на която България не съществува. Войниците недоумяват: „Как така ни няма, като сме тука, хем с топа“. Даскал Фратю произнася призивната реч: „Въздухът трепери“. Градусът на патриотичното вълнение застрашително се покачва, за да избухне в текста на „Идем, идем, сган проклета“ – от Кирил Христов. Фронтовите чичовци са готови да громят и унищожат довчерашните си съюзници.

Връзките между литературата и историческите събития, способността на думите да предизвикват стихии в реалния живот, да пращат хората в ужаса на войната, но и да правят така, че малките хора порастват в големи герои, са тема за Александър Секулов и Диана Добрева не за първи път. В спектакъла „Дебелянов и ангелите“ (ДТ Пловдив, 2018 г.) публикуваната във фронтовите вестници поезия на Кирил Христов звучи екзалтирано в устата на един от войниците от Пета рота. Повод Дебелянов да се запита: „И с неговите стихове на уста колко хора погинаха, колко без вест изчезнаха? Щяха ли да загинат, ако не бе написал тез прекрасни стихове, таз патриотична поезия? Щяха ли да стават така безразсъдно от окопите и да викат „По пет на нож!“, ако го нямаше Кирила Христова? Да не се окаже, че ние, поетите, сме пратили всички вас, хора, в окопите, заради две-три красиви думи и пет рими?!“. Кирил Христов го има и в „Народът на Вазов“. Защо и как го има е сред важните въпроси в прочита на представлението. Реален факт е, че Кирил Христов е бил военен кореспондент и сътрудник на вестник „Военни известия“ по време на Междусъюзническата война. Факт от литературната история е, че след първоначалната си близост и работа за списанието и кръга „Мисъл“ рязко се обръща срещу Пенчо Славейков, д-р Кръстев и привържениците им. Причината са атаките на „Мисъл“ срещу творчеството на Вазов, обявяването му за изживял времето си посредствен писател. При все че Вазов също е между първите сътрудници на списанието при появата му през 1892 г. Това е една от враждите в българската история, чиято фронтова линия остава разделителна много по-продължително от времето, в което Вазов и отричащите го са живели. В пиесата на Александър Секулов героят с името Христо Кирилов, заедно с Георги Гълъбинов и Михаил Бърдаров са трима мобилизирани поети в тила, пратени в Стара Загора от военната цензурна комисия. Четат и цензурират войнишки писма. За разлика от реалните личности в пиесата (братята Вазови, проф. Иван Шишманов, чешкия военен кореспондент Владимир Сис), персонажите на тримата поети-критици са създадени от автора си по метода „всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна“. Христо Кирилов може и да е Кирил Христов, Георги Гълъбинов може и да е д-р Кръстев или целият кръг „Мисъл“ ведно, но Христов, Гълъбинов и Бърдаров със същия успех принадлежат на всяко едно българско литературно вчера, днес, а кой знае – може би и утре. Всъщност в това е горчивината на голямото предупреждение и високият емоционален градус на тази безпощадно сатирична линия в спектакъла. В нея кипи комедийният и драматичен талант на Константин Еленков, Валентин Ганев и Васил Драганов. Оценката за ролите в българската литературна история, мястото на Вазов в нея и разпознаваемостта му извън границите на българския литературен свят са в центъра на монолога на Христо Кирилов, в сюрреалистичното съновидение, което разполага българския литературен живот и негов елит в прословутия Алеков епизод „Бай Ганьо в банята“. Познавачите на фактите в литературната история може би ще съзрат в тази алегорично изградена сцена подсещане, че Вазов получава признание отвъд пределите на България за качествата на литературата си, защото „Под игото“ е първият български роман, преведен на чужд език. Издаден е в Англия и се радва на добри отзиви. Нещо, което представителите на „Мисъл“ в претенцията за налагане на новата естетика на модернизма отчетливо премълчават. Разбира се, в банята са и великите сили, които Христо се опитва силно да провокира, скачайки в басейна, пълен с формалин. Когато всички видения изчезват, в съня му остават само двама поети: Ботев и Гълъбинов. Единият поради значителност, другият – поради незначителност, казва Кирилов. В общия контекст на спектакъла тази сюжетна линия e открито заявяване на представата за писането на литература като дълг и служба към Отечеството. Разсъждение, в което разпознаваме и личността на автора на пиесата, още повече, че негови стихове – „Гарвани“, звучат чрез героя на младия поет Банчев. Цялата теза за ролята на писателя, на интелигента в съдбата на един народ, дългът му да създава, описва и опазва митовете за герои, които изграждат представата на народа за себе си, ще прозвучи в пълнота и достига кулминацията си във финалния монолог на Вазов. В драматургичната тъкан на пиесата тя се извисява като смислова арка, конструкция, сама по себе си послание.
„Народът на Вазов“, фотография Гергана Дамянова

Друга група персонажи са жените бежанки. Много са моментите в това представление, които разсмиват, още повече са тези, които хващат за гърлото и просълзяват. Но ансамбълът женски образи наистина е покъртителен. Каруцата, която теглят, всеки момент ще грохне под тежестта на непоносимите загуби, които са събрали на едно място тези жени. Една от тях носи тялото на мъртвия си свекър, за да изпълни последната му воля – да го погребе в родината. Впрочем след изпълнението на тази мисия тя, заедно с повечето от жените, решава да се върне и остане там, където е родена. Извайването на женските образи визуално е решено почти графично, близко до цветовете на земята. Излъчват особената светлина и сила, която струи от изображения на светици, образи символи. Сценографското и костюмографско решение на Мира Каланова създава най-добрата визуална и сценична среда, в която могат да се реализират многократно променящите се картини. Сцената е почти празна, пространство е за актьорите и за движенията, които в спектаклите на Диана Добрева никога не са просто движения, често внушават начертания от съдбата път. По определен начин пътищата на всички персонажи се пресичат в търсенето на главното – де е България. И в изпълнението на дълга, така, както го разбират. Силно кинематографичното двукратно „врязване“ в действието на приближаващ влак има функцията и на ускоряване на събитийния ход. Това е онзи „пуфкащ дракон“, който слепецът мъдрец чака и „вижда“ да преминава през българските равнини, планини, поля и градове и да раздира всичко със свирката. Така и издъхва дядо Йоцо в разказа, с калпак в ръка – маха на влака, поздрав към свободна България. В „Народът на Вазов“ влакът е санитарен и носи към София ранените от бойните полета. Варлаам и Селямсъзът го спират два пъти: първо, за да качат и откарат в болница заболелия от тиф Смион. Втория път – за да свалят тялото му и да го погребат край линията. На гроба му остава калпакът. От тук нататък събитията и вътрешният ритъм на спектакъла сякаш се ускоряват. Невероятно е как режисьорските, визуални, хореографски и музикални елементи се обединяват в една емоционална градация, която създава сякаш едновременна видимост към отделните сюжетни нишки и групи персонажи. Пътят на всички води под балкона на Вазов.

Финалът на „Народът на Вазов“ е решен по начин, който трудно подлежи на описание. Сигурно може много да се каже за съвършено структурираното действие, за напластяването на смисъл чрез прецизна историчност, за разтърсващите думи на братята Георги, Владимир и Борис Вазови, за вътрешната динамика и сгъстена експресия на тази иначе тиха и бавна сцена. Нейната функция в спектакъла е да подготви финалния монолог на Иван Вазов. И този монолог в изпълнението на Юлиян Вергов е онова, което прави „Народът на Вазов“, целия акт на създаването му, обединяването в творческия процес на енергията и таланта на всички участници, всичко това чрез този монолог превръща събитието „Народът на Вазов“ в истински Вазово дело. Онова, което се случва в залата и на сцената в този момент, е катарзисно преживяване. Обменът на енергия между публика и актьори заличава границата между сцена и зала. И всички в този финал на епичната театрална поема „Народът на Вазов“ стоим под балкона на Вазов. И сълзите, и стягането в гърлото е заради надеждата и светлината, които всеки спектакъл на Диана Добрева и Александър Секулов носи. Надеждата, че пазим и носим това, което имаме и което сме. Народът на Вазов. Не е ли силата на истинския театър това: да се превърне в балкона, от който да чуем: Жив е българският Бог.

Вместо послеслов или как спектакълът „Народът на Вазов“ продължава отвъд театралното:
Прабаба ми Ана и прадядо ми Пенко имали по-малко от час да напуснат дома си, за да запазят живота на многолюдното семейство. В паниката забравили в люлката най-малкото от общо 13-те си деца. Върнали от края на селото моята баба Стойка, родена през 1900, тогава 13-годишна – да го вземе. Бях много малка, когато тя си отиде, но ясно помня, че в разказите ѝ домът им се намираше „на два часа път пеша от морето“. „Голяма къща, имахме чифлик и всички хем учехме, хем работехме“ – допълваше картината вуйчо Петър, брат на баба. Баща им бил кмет на селото, състоятелен човек, който редовно влагал по нещо за децата си в банка „Империал“. В селото имало училище и църква, в която цялото семейство ходело на празници. Години по-късно научих, че името на селото е Кючук Сеймен, а на картата съвсем близо до него е Мраморно море. Лелите и чичовците ми казваха, че прадядо ни Пенко се е срещал и разговарял с генерал Вазов. Звучеше като нещо важно в историята на семейството. В годините след 10 ноември 1989 г. родствениците, наследници на 13-те братя и сестри, се опитаха да открият спестяванията на дядо Пенко в банка „Империал“, но безуспешно. Най-отчетливият спомен за баба ми е свързан с Великденските и Коледните служби, които гръцкото радио излъчваше. Тя сядаше внимателно до транзистора, марка „Орион“, а татко нагласяше станциите. Малко неясно беше за мен как разбира какво пеят на гръцки. Татко казваше, че и турски разбирала. Не знам какво си е мислила, докато слушаше песнопенията, и за какво се е молела. В детското ми съзнание семейната история беше нещо като приказка, случила се някога някъде. Отдалечеността на това някога и някъде имаше неясни, абстрактни очертания. Допреди две седмици, когато върху мен се стовари разтърсващо, в пълния смисъл трансцедентно преживяване. Спектакълът „НАРОДЪТ НА ВАЗОВ“ е моето пътуване от изгубените земи към себе си.