от Божидар Чеков, Париж

Най-светлата личност в областта на съвременното гражданско съзнание умира на 29 септември 1902 година в Париж. Емил Зола не е само писател и журналист. Той олицетворява несломимата сила на словото в полза на истината. Пресата в Англия, Германия и Русия публикува обширни материали в негова чест.

Видният общественик е погребан в гробището Монмартр. Хиляди негови почитатели следват катафалката. Между тях са стотина миньори, дошли специално от Северна Франция. Те скандират „Жерминал“, „Жерминал“- романът, в който Зола описва нечовешките условия на работа в мините.

Шест години по-късно под натиска на общественото мнение тленните останки на Емил Зола са пренесени в Пантеона. На 4 юни 1908 година цялата френска политическа класа отдава почит на несломимия борец за справедливост. В първите редици крачи капитан Драйфус. Когато шествието наближава Пантеона, се чува пистолетен изстрел.

Журналистът Луи Грегори, част от антидрайфусаркото движение, посяга на живота на прясно пуснатия на свобода военен. За щастие Алфред Драйфус е ранен само в ръката, а Луи Грегори е арестуван. „Аферата капитан Драйфус“ започва малко след загубената от Франция война през 1871 година.

Победителката Германия си присвоява Елзас и Лотарингия – факт, който французите никога няма да преглътнат. Френското военно разузнаване търси причините за поражението. Една от чистачките на немското посолство в Париж, ровейки в кошчетата за боклук, попада на странно писмо.

В него се говори за френски офицер, който срещу заплащане снабдява Берлин с военна информация. Анкетата е претупана набързо. Обвинението се спира върху личността на Алфред Драйфус, въпреки отличните оценки на неговите командири. Капитанът е с еврейско вероизповедание и за водещия следствието прокурор това е достатъчно.

На 5 януари 1895 година абсолютно невинният офицер е разжалван в двора на замъка „Инвалидите“ за национално предателство. Малко след публичното унижение той е изпратен на доживотно заточение на „Острова на Дявола“, част от френска Гвиана. Емил Зола следи отблизо процеса срещу капитан Драйфус.

Убеден в неговата невинност, той се изправя срещу антисемитската вълна на „патриотите“. Кулминационната точка на борбата в полза на истината е публикацията на първа страница на вестник „l'Aurore“ („Изгрев“) на статията „J’Accuse..!“ („Аз обвинявам!“) Тя е отправена към президента на републиката Феликс Фор и към всички държавни институции, които позволяват без никакви доказателства да бъде пратен на заточение един достоен френски офицер.

Подобна смела постъпка е непозната до този момент. Управляващите са стреснати, но бързо се окопитват и непокорният журналист е подведен под съдебна отговорност за нарушаване престижа на държавните институции. Процесът срещу него започва на 21 февруари 1898 година и трае 15 дни.

Върволица офицери и генерали се изреждат като свидетели за да потвърдят вината на капитан Драйфус. Въпреки техните твърдения Емил Зола е непреклонен: „Кълна се в собствената си чест и живот. Драйфус е невинен!“ Въпреки героизма му, той е осъден на една година затвор и 3000 франка глоба.

Отзвукът от случващото се в съдебната зала е огромен. Той дори напуска границите на Франция и световните медии разпространяват случващото се в Париж. Постепенно френското общество се пробужда и застава зад Емил Зола. Това са „драйфусарите“. Срещу тях са „патриотите“ - антидрайфусари.

Стига се до улични сблъсъци, понякога се стреля. Авторитетът на държавата е разтърсен из основи. Новоизбраният президент Емил Лубе нарежда капитан Драйфус да бъде върнат от заточение. В края на краищата той е помилван, без да бъде оневинен. През това време военното разузнаване открива истинския предател. Той също е офицер, но с разхайтен личен живот и затрупан от дългове.

Когато „предателят“ се измъква в чужбина, никой не го спира. По този начин „и вълкът е сит, и агнето – цяло“. Главнокомандващите френската армия могат да си отдъхнат, че никой не им търси отговорност за допуснатата грешка. Личността на Емил Зола е пример в много отношения.

Тя съчетава качества, които всеки човек би искал да притежава - смелост, талант и непримиримост. Син на италиански строителен инженер от Венеция, той взима френско гражданство след като навършва пълнолетие – 21 години. Този гигант на световната литература, чиито произведения са преведени на всички познати езици, няма никаква диплома.

Скъсан е дори на изпита по матура! В близкото му обкръжение са художниците Пол Сезан, Писаро и Реноар. Най-известните за времето писатели също го придружават и подкрепят. Между тях са Анатол Франс, Гюстав Флобер и Иван Тургенев. Зола има политически убеждения, но не членува в никаква партия.

Той е републиканец и антимонархист. Абсолютно независим, в неговите позиции и борба няма никакъв финансов интерес. Кончината на Зола е внезапна и около нея редовно възникват спорове, защото писателят е в разцвета на възможностите си. Лекарите констатират естествена смърт, следствие отравяне от въглероден оксид.

Прислужниците, които са се грижили за домакинството на семейството, декларират, че Зола им е наредил да не палят огън в камината, защото коминът е бил запушен. Може би някой небрежен съсед от по-горните етажи на къщата да е запалил огън и пушека да се е върнал в спалнята на потърпевшия?

В продължение на много години различни предположения и слухове се връщат на случилото се. През 1952 година някой си Пиер Акен доверява на журналиста Жан Бедел от вестника „Либерасион“, че негов приятел – коминочистач е запушил нарочно комина на Емил Зола.

Двамата са били симпатизанти на патриотите – антидрайфусари. Това признание извършителят прави според Акен от угризение на съвестта още през 1928 г. Малко след тази изповед, коминочистачът умира от сърдечен удар. Името му изплува във вестниците едва към края на 20-ти век.

Казвал се е Анри Бюронфос. Днес почти всички са съгласни с предумишленото запушване на комина. Никога няма да стане ясно дали целта на Бюронфос е била да сплаши Зола или да го убие.

Кореспондентът на Plovdiv Time в Париж Божидар Чеков е известен журналист и писател. Дедите му дошли в нашата страна от Егейска и Вардарска Македония, били са участници в Илинденското въстание. След 9.ІХ.1944 г. някои от най-близките му роднини са вкарани в лагерите, защото с труд и пот станали собственици на ниви, лозя, мелници и фабрики за коприна. Чеков е юношески шампион на България по бокс. 

През септември 1968 г., едва 22-годишен, Божидар Чеков преминава границата. След двадесетдневни премеждия стига до Париж, където живее и досега. Завършва Висшия лицей по графика „Естиен“. Бил е директор по продажбите в хартиения завод "Лансе", близо до Гренобъл. Носител е на златен орден „Труд и почит“ на Франция.

Издал е няколко книги на български език, сред които „Стрелецът от Айфеловата кула“, „Третият светилник“ и „До Европа и назад“. Публикувал е статии в редица водещи печатни медии в България. През последните 15 години бе кореспондент на списание „Тема“.