от Божидар Чеков, Париж

Между нашия двор и двора на софийското училище „Патриарх Евтимий“ имаше една стена, не по-висока от метър и половина. Било сутрин, било вечер, за по-бързо, вместо да се блъскам пред централната врата, аз прескачах стената. По това време ние с майка ми живеехме в апартамента на дядо ми Кузман на ъгъла на улица „Цар Самуил“ и улица „Солунска“.

Понеже законът за жителството нареждаше, че на двама души се полага една стая, в апартамента се бяха наблъскали три семейства. В нашата „дядова ръкавичка“ кухнята и тоалетната бяха общи, а банята в резултат на междуквартирантски разправии бе превърната в килер.

За да се изкъпя, трябваше да избирам между Централната баня или „Мадара“. Два пъти в седмицата банята беше мъжка и три пъти женска или обратното. По пътя от плакати и бронзови статуи мускулести мъже и плодовити жени размахваха сърпове и чукове, за да набият в съзнанието на минувачите светлото комунистическо бъдеще.

Радиоточките изливаха потоци съветска и народна музика. От време на време войнствени речи зовяха за бдителност към въображаеми западни врагове. Една привечер тъкмо си бях хвърлил чантата на пода и бързах да сляза при приятелите на улицата, майка ми се изпречи пред мен. От сряда започваш уроци по руски език, отсече тя. В нейното изявление нямаше място за спор.

Понеже прекалено добре познавах тежестта на дясната й ръка, предпочетох да приседна, вместо да отговоря прибързано. Майка ми беше медицинска сестра. За да изкара някой лев допълнително към скромната си заплата, тя биеше инжекции на подбрани пациенти по къщите.

Съпругата на един тежко болен от захарна болест руснак беше помолила да му правя компания без никакво парично възнаграждение. Беше 1957 година. Унгарските събития с хилядите прегазени от танковете на Червената армия въстаници пареха съзнанието на всички. Струпване на повече от трима души беше забранено, защото се считаше за политическа демонстрация.

Милиционерски джипове предпазливо кръстосваха нощно време София. Шепнешком се говореше за безследно изчезнали бърборковци и веселяци. Поради това уроците по руски, които майка ми ме задължаваше да вземам, можеха да бъдат сравнени с уроци по немски във Франция през 1942 година.

В училище руският език беше най-изучаваният след българския. Учех го без ентусиазъм, но и без омраза. Бележките ми бяха средни и това ми стигаше. В семейното ми обкръжение не само, че нямаше членове на „Партията“, а дори собственият ми баща беше обявен за „изменник на родината“, докато дядо ми, собственик на мелница, за „враг на народа“.

В очите на приятелите всякакви допълнителни усилия по руски биха могли да бъдат тълкувани като подозрително престараване или подмазване към управляващите. Моето многозначително мълчание направо вбеси майка ми. С развълнуван глас тя ми припомни цената на нейната саможертва за отглеждането ми. Тежестта, която представлявах по отношение на личния й живот. Последната й фраза беше:

- Освен това той не е червен, а белогвардеец…

- Добре, казах, но не искам никой да знае за тези уроци…

Още на следващия ден, тласкан вежливо от двете жени, се озовах в една тясна и слабо осветена стая. Цялата лява стена беше библиотека. Леглото на болния беше залепено за нея. След като вратата зад гърба ми се затвори, болният се обърна радушно към мен:

„Ела, приятелю мой. Седни по-близко, моля те“. Свежо бръснатата глава на стария казак изпъкваше върху лилава възглавница. Очите му бяха бистри като водата на пиринските езера. Извехтяло родопско одеяло покриваше неподвижното му тяло.

Аз извадих несръчно тетрадка, учебник и речник. „Казвам се Георги Михайлович Заглухински. Но ти можеш да ме наричаш Георги Михайлич. Прибери си учебниците и тетрадките. Няма да имаш нужда от тях. Ние с теб само ще се забавляваме по руски!“

Без да губи време, господин Заглухински ме накара да повтарям след него скоропоговорката:

„Жили били три китайки: Ципа, Ципа Дрипа, Ци­па Дрипа а ля Помпони. Жили били три китайци: Як, Як Ци Драг, Як Ци Драг а ля Кцидроги. Поженилисъ…“

Моето спонтанно участие позволи на руснака да прецени веднага фонетичните ми способности и недостатъци. Съчетанието между трудността на произношението и интригата на смешката беше толкова забавно, че аз забравих времето. Залагайки от самото начало на увлекателността, Георги Михайлич спечели моето внимание и интерес.

Почувствах се като мореплавател, потръпващ пред откриването на незнаен остров. Когато госпожа Заглухинска отвори вратата, за да каже, че двата часа за урока са изтекли, ние се спогледахме като деца, на които родителите нареждат да оставят играчките, защото е време за спане. Продължих уроците с постоянно нарастващ интерес.

Господин Заглухински четеше Толстой, Достоевски, Лермонтов и Чехов на глас. Благодарение на езиковата музика моето въображение прекосяваше тайгата на шейна, теглена от елени, срещах богатири, пиех водка с Тарас Булба и танцувах до зори с руси красавици с плитки като змии. Веднъж, унесен във въображаемия руски свят, аз не бях забелязал, че господин Заглухински беше спрял да чете.

„Ако руската литература те кара да мечтаеш, ти си на път да проумееш руската мистерия. Това не е дадено на всеки. Няма народ, който да е страдал по­вече от руснаците. Мачкани и унижавани, ние винаги сме възкръсвали. Но нашата сила не е нито в големината на страната, нито в числеността на населението. Вярата, въображението и духът не се измерват и изчисляват. Само народи, познали страданието, разбират значението и същността на понятия като „руска душа“. Огромната и несломима вяра във вечността на Русия“.

Беше началото на март, когато влизайки в стаята на стария казак, се стъписах от изненада. Нощното му шкафче и масичката бяха отрупани със сладкиши и различни видове конфитюри. В ъгъла пушеше самовар.

- Днес няма да има урок. Днес е твоят рожден ден, нали?, попита тържествено той.

Наистина беше 5 март, денят, в който се бях родил преди 11 години. Но поради липсата на възможности за достойно посрещане на приятелите ми, моят рожден ден минаваше винаги незабелязано. Ето защо вниманието и топлината, които почувствах в стаята на господин Заглухински, ми доставиха истинско удоволствие. След като опитах всички конфитюри, палачинки, бухтички и кейкове, на свой ред се опитах да го зарадвам.

- Георги Михайлич, вчера получих най-високата бележка по четене на руски.

Лицето на стария казак засия. Прикривайки с усилие вълнението си, той попита:

- Каква беше темата на урока?

- Октомврийската революция отвърнах аз.

- Такава революция никога не е имало. Това, което се случи през 1917 и 1918 година, е един заговор срещу Русия. Сините прозрачни очи на господин Заглухински се бяха вледенили. Той произнасяше бавно и тежко всяка дума.

„Ние, руската армия, гниехме от три години в окопите по средата на Европа, някъде между Чехия и Полша. Германците, притиснати между нас на изток, и французите и англичаните - на запад, не можеха да поддържат двата фронта. Тогава те взеха Ленин от Швейцария, качиха го в един дипломатически вагон заедно с неговите университетски революционери и го стовариха в тила на руската армия.

Царят отдавна се беше отказал от трона, а Зимният дворец се пазеше от две роти юнкери. Народът беше объркан, гладен и обезверен. Ленин обеща мир, хляб и земя. А на всички, които му помогнат да вземе властта,- пагони, привилегии и почести. Една част от армията му повярва и обърна щикове срещу братята по оръжие.

Госпожа Заглухинска влезе в стаята с чаши за чай и Георги Михайлич прекрати внезапно разказа си. Така схванах, че част от неговите уроци трябваше да останат в тайна.

Не мога да се закълна, че това, което чувах от човека, преживял събитията в Русия, ме изненадваше. Обратното, неговите разкази отговаряха на безбройните въпроси, които част от моето поколение си задаваше. Ние изучавахме руски език, а Русия беше забранена дума. В училище никой не желаеше да ни обясни кой е Александър Невски.

За сметка на това надълго и нашироко ни говореха за Стаханов, Макаренко и Мичурин. Идеологическата подготовка, червените връзки раздавани на групи в зависимост от произхода, насилствената самокритика, постоянният поглед на всякакви „добронамерени“ отговорници, страхът с неговата всеобща и невидима паяжина…

Учебната година завършваше, но аз продължавах усърдно уроците. За да докажа моя интерес към руските проблеми, веднъж занесох вестник на господин Заглухински.

- Георги Михайлич казах, във вестника пише, че Хрушчов прощава на всички ви и че всеки един от вас може да се върне в родното си място.

- Хрушчов ми прощава?! Но аз никога няма да му простя, че той и неговите хора избиха родителите и братята ми. Че заграбиха нивите и конете ни. Че с картечен огън ни изтласкаха в корабите за чужбина. Бях между последните, които напуснаха Одеса с армията на генерал Врангел.

Турците ни спряха в проливите. Беше началото на декември. Нашите съюзници французи и англичани ни бяха обещали оръжие, за да се върнем и бием с червените. В последния момент си промениха становището и ни изпратиха палатки. Стохилядна руска армия прекара зимата в одринското поле, под открито небе. През пролетта генерал Врангел замина за Париж и не се върна. След него всички войници се разотидоха. Кой за Европа, кой за Америка.

Аз избрах България. Обичам хората, езика и най-вече не съм сам на тази земя. На Шипка почива братът на баща ми с хиляди други приятели на България. Ти ми говориш за моята Родина. Коя е тя? Къде е тя? Страна, която смени името и знамето си, народ, който разруши църквите си, това не е моята Родина!

Един ден Русия ще възкръсне. Това ще стане, когато истината за престъпния заговор бъде разпространена. Когато бъдещите поколения научат за лъжата. За мен е малко късно. Докато ти сигурно ще доживееш този ден, приключи той с треперещ от вълнение глас.

Изведнъж разбрах, че господин Заглухински чрез уроците по руски ме натоварваше с послание за бъдещите поколения. Доверието, което един истински казак имаше в мен, ме изпълваше с неописуема гордост. Затова, когато майка ми ми съобщи:

- Утре няма да ходиш на урок по руски…  Аз бях искрено разочарован.

- Защо?, попитах.

- Защото постъпи в болница, отговори сдържано тя.

В моето увлечение към Русия и живота на господин Заглухински бях забравил болестта. А болестта е вид махало. За съжаление тя винаги се връща и напомня за себе си на този, който я забрави. Мисълта, че няма да го виждам, обаче ми тежеше безкрайно много.

Така в деня и часа на моя урок аз се озовах пред болницата и започнах да наблюдавам посетителите преди да взема решение. В повечето случаи те носеха цветя. Доближих се до една цветарка и попитах:

- Колко струва една роза?

- Левче, отговори тя.

- Дайте ми две, поръчах аз.

- Цветята трябва да са тек, иначе не носят късмет.

- Но аз имам само два лева.

След малко колебание тя ме съжали и ми подаде три рози за два лева.

Коридорите на болницата миришеха на дезинфектанти. Една медицинска сестра ме заведе до стаята на господин Заглухински. Вътре имаше повече от десет легла. Около всеки болен се въртяха по няколко посетители.

Само при леглото на руснака нямаше никой. Като ме видя, лицето му засия, както в деня, в който му казах, че съм получил най-високата бележка по руски. Аз се доближих и сложих плахо цветята върху леглото. Изведнъж лицето му потъмня.

- Маленкий дурак, цветя се слагат само върху ковчег!

Потънал от срам, аз дръпнах цветята и ги хвърлих на пода. За да разведри атмосферата, Георги Михайлич ме покани да седна. После бащински ми обясни, че един от големите руски недостатъци е суеверието.

- Ето например Пушкин. Знаеш ли как загива най- големият ни поет?, попита ме той.

Аз не знаех, разбира се. Мислех, че гениалният и непокорен красавец дава живота си за свободата.

Съвсем не!, отсече Заглухински. Пушкин е застрелян заради една жена. Убит от френски рогоносец! Как искаш, след като най-великият от нас свършва като заек, да не сме суеверни?, попита ме той и думите му прозвучаха почти като извинение.

Както всеки път, когато бях с него, забравих за времето. Една санитарка ме покани да си тръгвам, защото беше дошъл часът за вечеря. Слънцето току-що беше залязло и уханието на липите предразполагаше софиянци за разходки до късно. В парка на Свободата всички пейки бяха заети.

Тук-там хората произнасяха шепнешком името на руския писател Борис Пастернак. Неговата книга „Доктор Живаго“ още не беше преведена на български. След като се шлях до късно по улиците, се прибрах към полунощ в нашата стая за двама души. Майка ми я нямаше, защото беше дежурна. Спах лошо. Беше някъде към шест часа, кога­то телефонният звън ме стресна. Вдигнах слушалка­та и чух гласа на госпожа Заглухинска:

Георги Михайлич почина тази нощ каза тя и затвори, без да добави нищо повече.

Не присъствах на погребението, защото не бях поканен. Струва ми се, че никой не разбра същността на моите „уроци по руски“.

Кореспондентът на Plovdiv Time в Париж Божидар Чеков е известен журналист и писател. Дедите му дошли в нашата страна от Егейска и Вардарска Македония, били са участници в Илинденското въстание. След 9.ІХ.1944 г. някои от най-близките му роднини са вкарани в лагерите, защото с труд и пот станали собственици на ниви, лозя, мелници и фабрики за коприна. Чеков е юношески шампион на България по бокс. 

През септември 1968 г., едва 22-годишен, Божидар Чеков преминава границата. След двадесетдневни премеждия стига до Париж, където живее и досега. Завършва Висшия лицей по графика „Естиен“. Бил е директор по продажбите в хартиения завод "Лансе", близо до Гренобъл. Носител е на златен орден „Труд и почит“ на Франция.

Издал е няколко книги на български език, сред които „Стрелецът от Айфеловата кула“, „Третият светилник“ и „До Европа и назад“. Публикувал е статии в редица водещи печатни медии в България. През последните 15 години бе кореспондент на списание „Тема“.