Пловдивският театър подари на публиката вълнуващ спектакъл „ Солунските съзаклятници”. Представлението получи и заслужено признание пет номинации за награди "Икар" на Съюза на артистите в категориите "Сценография" за Никола Балабанов, "Майсторско техническо осъществяване" на техническите екипи, "Поддържаща женска роля" - Елена Кабасакалова и Маргита Гошева, "Режисура" - Стайко Мурджев. 

- Г-н Мурджев, прекрасен спектакъл „Солунските съзаклятници”, който се обръща към един от онези епизоди от българската история, които разделят полярно - герои или луди глави, деца или преждевременно остарели млади мъже, загубили вяра в живота и още повече - в справедливостта. Как вие прочетохте техните образи?

- Живеем във време на екстремен поляритет по отношение на патриотичното чувство и родовата идентичност. В последните години в общественото говорене и настроение махалото удря все по-бясно ту в едната крайност, ту в другата, а именно – или радикален патриотизъм, или тотално отричане на родовата памет. А рационалният и критичен ум знае, че няма истина там, където има крайности, истината е винаги в средния път, никога в екстремното. Именно така ме привлече тази пиеса - с тази двоякост на смисъла, с всичките „за“ и „против“, раждащи се около персонажите и техните действия. Георги Данаилов създава драматургичен шедьовър, който съдържа в себе си един фантастичен смислов лабиринт от морални, социални, политически и най-вече човешки неразрешими дилеми и нравствени парадокси - трагични в липса на верен изход, но и красиви в мащаба и неотвратимостта си. Моето първо потресение  от този текст беше, че всъщност той разказва за една група деца – не мъже и жени в млада възраст, а буквално деца, които са се устремили към смъртта с абсолютна непоколебимост, въпреки любовта и ероса, които ги дебнат навсякъде, и ги примамват в нежните си прегръдки, за да ги спасят. Дали тези деца са герои, или престъпници? Дали тези деца са революционери, или терористи? Отговор нямам, знам само, че те са това, което са техните вярвания, действия и последици от тях. А присъдата е сложна, тя не може да бъде еднозначна, както обичаме да бъде в днешно време.

- Георги Данаилов пише въведения към пролога и действията, в които описва кои са героите, ситуацията, дори външния им вид. Вие не ги следвате. Например вашият Орце не е скрит зад широкопола шапка, напротив, лишен е от всякакви възможности за анонимност. Защо избягахте от тези опори, които авторът дава?

- В академичното си образование, а и през годините на професионална работа, възпитах в себе си непреклонно и ревностно уважение към света на автора. Авторовият свят е нещо жизненоважно за спектакъла и се опитвам да го съхранявам и развивам. Това обаче не би трябвало да блокира и ограбва творческия поток, както моя, така и на актьорите. В правенето на спектакъла аз разсъждавам за себе си като за един добре обучен акушер, който присъства на раждането на образи и светове, и които знае кога да прояви сила или нежност, за да направи това раждане успешно. Именно изхождайки от актьора и неговата природа, изваждам есенцията на героя, а понякога тя е различна от тази, която предлага авторът. И в това няма ерес или бунт към драматурга, по-скоро приемам тези жестове като творческо съавторство.

- Защо сега поглеждате към този текст? Какъв път извървяхте, за да посегнете към него?

- Всеки един спектакъл, който създавам, съдържа в себе си житейски аспект, през който минава животът ми. Винаги съм мислел за нас – хората на изкуството – като за благословени и защитени хора, защото ни е предоставен достъп до една вторична реалност, тази на сцената, през която, защитено и безопасно,  да преминем през най -опасните перипетии, с които може да ни сблъска съдбата и да останем непокътнати в ежедневния живот. Това е едно по-сложно, високо и сякаш абстрактно разсъждение за мисията на изкуството, но аз истински се уповавам на тази идея. И именно през тази философия вярвам, че и „Солунските съзаклятници“ е парче реалност, което ме сблъсква със ситуации и въпроси, пред които трябва да се изправя, за да надградя себе си и да продължа нататък по-мъдър и по-разбиращ. А що се отнася до творческо-професионалните качества на текста, то смея да твърдя, че това е нелесен текст, сложен психологически калейдоскоп, за който би трябвало да си зареден не само с предварителни конкретни знания и разбирания, но и с готовност за анализ и съчувствие към извънредно тънки, парадоксални и редки човешки връзки и ситуации, изискващи хирургическа точност на ума и високо трептене на сърцето.

- Може ли да се поправи несправедливото човешко общежитие с тротил?

- Бих казал, че тротилът е една ужасна част от цялата тази несправедливост.

- "Когато гробарите си свършат работата, идва ред на историците..." - думи на Сарафов. Такава ли е наистина, забравени ли са тези луди глави?

-Щом в днешния ден ги пресътворяваме на сцената, извикваме образите им, реконструираме ги, възстановяваме ги, доизмисляме ги, значи не, не са забравени. Забравата е най-страшната присъда на времето, а по всичко личи, че тя е отминала тези хора и тяхното дело.

- Гледайки четиримата актьори, сякаш ролите са разпределени от драматурга…

- Истината е, че те не са четирима, а петима, защото на ролята на Коста Кирков се редуват двама – Димитър Банчев и Борис Кръстев. В театъра казваме, че правилното разпределение на ролите е вече наполовина свършена работа и мисля, ченаистина е така. Много е важно за дадена роля да намериш точния актьор, който да носи чувствителността и мирогледа, съдържащи се в нея. Няма по-тежко бреме за актьора, ако е поставен в оковите на неподходяща и далечна за него роля. И петимата млади актьори са впечатляващи със своята съвременна рефлективност, бърза мисъл и възможност за майсторско жонглиране с различни театрални средства. За мен беше важно и четирите персонажа да бъдат разказани през логиката на съвсем младия разбунтувал се дух, търсех една по чуплива и в същото време реактивна органика. Опитвах се на всяка цена да избягаме от клишето за патриотарска мъжественост, през която е повече от очаквано да се разкажат тези образи. За щастие трупата на Пловдивския драматичен театър съдържа в себе си цялата палитра от актьорски потенциал и качества, така че не беше никак трудно да изградим тази по-сложна представа за персонажите.

- Извел сте стареца в ролята на разказвач, докато в пиесата той има пряко участие в действието. Пример е сцената при Борис, когато получава парите от Емили. Тогава в спектакъла ви се появява младият Павел Шатев. Защо го отстранявате от действието?

- Образът на Павел Шатев е потресаващ и в реалния живот, и в този на пиесата. Има нещо непреодолимо трагично в неговия зловещ житейски край – захвърлен на бунището като старозаветния Йов… Този образ имаше за задача да спои, рамкира и в същото време да катализира действието и неговия ритъм. Той е неизменна част от разказа, но и едно странично, обективно око, което би могло да оценява и разсъждава над случилото се, но без да осъжда. Не бих казал, че образът на възрастния Павел Шатев е просто разказвач, той е много повече, той е създател на разказа, негов извор.

- В момент на разделение вие разказвате една обща история, която трябва да ни обединява, но май е причина за дълбоки разриви. Как гледате на всичко, което се случва във взаимоотношенията ни със Северна Македония?

- Аз съм космополитно устроен хуманитарист. Вярвам в силата на диалога, консенсуса и общия път. Знам, че насилието и страхът са път за никъде. Хегел е казал, че който не познава историята си, е осъден да я изживее наново, смразяващи са тези думи, предупреждаващи за онова ницшеанско вечно завръщане на миналото, една обречена повторяемост на нещастието и разрухата. Голямата цел на групата на гемиджиите е да обърнат взора на Европа към проблемите на още поробените Македония и Одринско и така да подпомогнат процеса по освобождението им, а вместо това атентатът им предизвиква невиждани кръвопролития и зверства над българите в Солун. Пътят към ада е постлан с добри намерения, а единственият начин да не тръгваме отново по него е знанието, натрупано от уроците на предците ни. В спектакъла има една реплика, която винаги отеква като сигнален гонг в съзнанието ми: „Всички сме един род.“ –да, атентатите в Солун са наша обща родова травма и ние трябва да помним горчивия ѝ урок, за да опазим мира - това толкова рядко и крехко цвете, едва крепящо се на бурния вятър на Балканите.

- Гледайки такива спектакли, човек си задава въпроси за безрадостната съдба българска. Защо българите постигат въжделенията си винаги с такива трагични саможертви, с някаква трагична обреченост?

- Не бих се ангажирал с твърдението, че мотивът за саможертвата е неизменно български, по-скоро го припознаваме като наш през християнството. От Евангелието и житията на светците знаем и помним, то сякаш е закодирано в нашето колективно несъзнавано, че нищо истинно и важно не може да бъде постигнато, ако не премине през огъня на страданието и самопожертвованието. Това е някаква неотменна част от сложния ребус на народопсихологията ни. А саможертвата винаги е трагична, но и екстатично красива. Ние българите обожаваме красотата на трагичното по един особено тих и човешки начин, и мисля, че това е достойно за уважение.

- Тази пиеса говори за миналото ни, но не е ли и прочит на съвремието ни, на невъзможността да вървим напред без катаклизми, без усещането за зависимост от чужда подкрепа?

- Катаклизмите са неизбежни, никоя история не е разказ за безоблачно и хармонично пътуване, рани е имало и винаги ще има, но нека не забравяме, че раните са местата, през които светлината нахлува във вътрешността ни. Да, тази пиеса разказва за събития от мрачното минало, но тя във висшата си мисия е своеобразен факел, с които да осветяваме пътя напред и да помним, че чуждата подкрепа и грижа са нещо необходимо и полезно, но само дотам, докъдето не започнат да се израждат в зависимост и контрол. Да, ние като народ носим в колективната си душа една особена склонност към преклонение пред чуждия авторитет, но носим и експлозивния импулс на бунта, когато търпението изненадващо свърши. Непредвидим е българския характер и именно в неговата непредвидимост се крие тайната на оцеляването му.

- Какво се надявате да прочете публиката в спектакъла "Солунските съзаклятници"?

- Много бих искал, докато зрителят наблюдава от тъмнината на салона този красиво-болезнен драматичен епос за отминали дни и събития, човешки страсти и премеждия, да не забравя, че това е историята на нашия общ род, че този човешки водовъртеж е кодиран някъде дълбоко в гените ни и че историята, която се разиграва горе на сцената,  е личната историята на всеки един в зрителната зала. Защото всички сме един род.

Фотографии: Георги Вачев