Литературният клуб на Петното на Роршах ще бъде домакин на една необикновена вечер, посветена на творчеството на Никос Казандзакис и преводача на книгите на великия гръцки писател – Георги Куфов. Разговорът на 12 февруари от 19 часа е в рамките на поредицата „Spirt&Spirit“.

Ето какъв спомен споделя синът на преводача  - журналистът Христо Куфов:

„Преди години си отиде баща ми, Георги Куфов. Боя се, че все по-малко са хората, които го помнят. Онези, които истински го обичаха, вече не са между живите. Беше огнен мъж, грък до мозъка на костите си. Спорът беше естествено състояние на духа му. Спорът, не кавгата. Никога не съм имал по-верен приятел от него. Струва ми се, че беше събрал в себе си всичко най-добро от гръцкия и от българския национален характер. Преведе общо 60 книги - 36 от гръцки и 24 от френски език. Почти всичко от Никос Казандзакис - “Алексис Зорбас”, “Капитан Михалис”, “Рапорт пред Ел Греко”, “Последното изкушение”, “Христос отново разпнат”..., “Папеса Йоана” от Емануил Роидис, написана на катаревуса, “Родена съм гъркиня” на Мелина Меркури, “Диктаторите” на Костас Варналис, Дидо Сотириу, Менелаос Лундемис, Стратис Дукас, Жорж Сименон, Марсел Еме, Габриел Шевалие, Ерве Базен, Мопасан, Братя Гонкур, Франсоа Мориак, Робер Ескарпи...

Не знам как успя да го направи. Почти през целия си живот беше без работа, изхранвахме се със скромните хонорари от преводите му. Такава беше съдбата на низвергнатите от режима.

Никога не го видях отчаян. Беше спартанец по тяло и епикуреец по дух. Спортът беше в кръвта му, сутрин бягаше в Борисовата градина гол до кръста при минус 14. Роден е в красива гръцка къща в стария Пловдив, където са сенките на прадедите ни, дошли от Янина в средата на деветнайсти век. Строена е върху древни римски зидове, благодарен съм на новите й собственици, че я поддържат в автентичния й вид.

Беше съвършеният преводач. Позволявам си да твърдя, че Казандзакис не може да бъде преведен по-добре. Условието за това е да имаш гръцка кръв, да владееш еднакво добре и двата езика, да познаваш еднакво добре и гръцката, и българската душевност, и да обичаш еднакво силно и двата народа. Баща ми беше влюбен в българския език, в неговите огромни, по неговите думи, неподозирани изразни средства, и аз се възхищавах непосредствено на таланта му да пресътворява невероятно трудното казандзаковско слово. Беше най-свободният човек, когото познавам. Държавна сигурност се опитваше да го вербува, предлагаха му огромна заплата, привилегии и какво ли не. Каза им едно голямо ОХI. Разбира се, платихме си за това.

Ако има рай за преводачи, баща ми със сигурност е там, както винаги, в центъра на нежна компания, и води спорове с Господа за Вавилонската кула, лошите преводи и разбъркването на езиците. Пиша, за да възкреся спомена за него, защото, както казва Казандзакис, друго възкресение няма. След малко ще отида в черквата “Света Неделя”, където ще бъде отслужена панихида. Ще бъдем двамата. The rest is silence, останалото е мълчание.“