Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще представи премиерно на сцената си „Експлозивно…” на писателя и драматург Александър Секулов на 30 януари и 6 февруари. Режисьор е Пламен Марков, сценограф – Мира Каланова, композитор – Калин Николов. В спектакъла играят артистите Пенко Господинов, Стела Ганчева, Теодор Елмазов, Димитър Баненкин, Албена Павлова Асен Мутафчиев, Михаил Сървански, Кирил Бояджиев, Вилислава Кирилова, Иван Панев.                              

„Като се замисля, това е пиеса за малкия човек с големия тротил в джоба. Или за големия човек с малкия тротил в джоба. За онзи, който иска да взриви света, а експлодира самия той”, разказва за пиесата Александър Секулов пред последователите и почитателите си в социалните медии.

„Пиесата е смешен ( надявам се!) разказ за тъгата, която част от Европа изпитва по самата себе си. За изтриването на самото понятие Европа. За унищожаването на катедралния ѝ дух, граден от Възраждането. За Европа, която ще трябва да откриваме след време както Магелан е откривал Новия свят. Защото ние вече не чакаме варварите. Те са тук и са прелюбезни. Гъските са напълно приспани. Но колкото и да са любезни варварите, всички останали плачат. Нелепият бунт срещу тях е зов на кръвта, а не въстание на разума. Това е единственото, което ни е останало в лудницата с тапицирани стени”, допълва той.

Каква е мотивацията на режисьора Пламен Марков, за да избере текста на Секулов, той разказва в интернет: „Защо реших да поставя новата  „Експлозивна“ пиеса на Александър Секулов. Както е известно, аз имам своя биография с Държавния сатиричен театър. Случи се така, че през 1989 г. на 33 години го оглавих като главен художествен ръководител, той и Директор, за 8 дълги години. Няма сега да описвам трудности и перипетии, защото разчитам, главно по финансови причини, един ден да си закупите мемоарите ми, в които би трябвало да откриете прелюбопитни истории от този период на българския театър, ако добрата ми памет дотогава не започне да ми изневерява. Ако случайно такива мемоари бъдат написани и издадени, ще има какво да се научи, сигурен съм. Но нека не промотираме тук „нероден Петко“. Ще обърна внимание само върху един естетически семиотичен проблем, свързан с името на театъра. „Държавен Сатиричен Театър“ - това е , разбира се, оксиморон. Как хем държавен (на властта), хем пък сатиричен (срещу властта). Той е създаден през 1956-57 г. с осъзнаването на необходимост от социални отдушници, защото безпощадната „диктатура на пролетариата“ трябва да стане поприкрита и да се даде възможност след ХХ-тия конгрес на КПСС в Съветския съюз и Априлския пленум на БКП в България, случили се през февруари и април 1956, да се създаде ограничена територия за критика към властта, но и, насочена срещу някои нейни активисти, т.е. в известен смисъл самокритика на властта. Станало е ясно след бунтовете на работниците срещу работническата власт в ГДР, Полша и Унгария през 1953 и 1956, че комунистите в Източна Европа са яхнали буре барут, както и че не може безкрайно да се управлява само с репресии. И идва момента на така нареченото „размразяване“. Как, обаче, да има свободна критика на властта, но тя да е строго контролирана от властта? Това е задача, която на казармен жаргон се нарича: „мощно ура, но тихо“, а на езика на един румънец Йонеско може да се формулира като „Много го искам, макар че не го искам много“. И се явява идеята да има сатиричен вестник – в-к „Стършел“, който да бичува безмилостно недъзите на социализма, но той да е орган на ЦК на Комунистическата партия. Да се създаде и Държавен Сатиричен театър по примера на „Театр Сатиры“ в Москва, но с още по-категорично българско нововъведение в заглавието: хем държавен, хем сатиричен, т.е. изобличаващ публично недъзите, които управлението, ако ги схваща, би трябвало да е по-лесно просто да отстрани, вместо яростно да ги разобличава. Да не забравяме, че това е времето и на публичната самокритика като общоприет обществен ритуал, източноевропейски вариант на прочутото харакири. Харакири, но с безопасни игли. Но общественият ентусиазм и отприщена енергия, съпътстващи този освобождаващ акт на неизбежна необходимост, водят до наистина забележителни. резултати Съвременниците жадуват да се вглеждат в несъответствията на пропагандата и реалностите. И платната на новосъздадения Държавен Сатиричен Театър мощно се надуват от вятъра на промяната. Огромният талант и страстното желание за самодоказване на създателите му осигуряват останалото. Сатирата става най-любимия, най-модерния, най-търсения, най-плебейския, най-елитарния, най-популярния театър на София. Раждат се забележителни постановки, утвърждават се забележителни таланти. Настъпва така наречения (вече даже преекспониран) „Златен век“, който, разбира се, не трае цяло десетилетие, но през последвалите години инерцията и славата все още са много мощен фактор надуващ платната, понякога за добро, понякога пречещ. Сатирата има свое лице, запазена марка, траектория.

Но ето, че дойде новия „вятър на промяната“ от 1989. Всичко вече може да бъде безпощадно критикувано без никакви стратегии за самоограничаване и автоцензуриране. Нищо вече не осигурява монопола над критикуването, който този театър е имал по дефиниция. Какво да критикуваш някакъв заместник-министър или ръководител на сектор (максимално позволено ниво на държавно-партийните сатирични институции като вестник „Стършел“ и ДСТ), като всеки може да напопържа президента и даже да удари шамар на министър-председателя, трошейки му очилата пред камерите. В пресата няма име, което да не бъде публично обругавано и даже линчувано, особено след появата на новата жълта гостенка – жълтата медия. Всеки е свободен да изразява крайни бомбастични идеи и тълкувания. Никому никакви доказателства не са нужни. Къде е мястото в тази надпревара на вакханалията на славната Сатира? „Езоповия език“ е неговорещ, отработената виртуозност на сатиричните актьори, режисьори, драматурзи, сценографи е ужасно демоде. Това, което се е употребявало за лов на мечки в гората, сега служи за ловене на калинки в парка. Даже „мечки“ и „калинки“ вече значат съвсем други неща. Всички български театри вече правят почти само комедии. Не сатирата, даже комедията престава да бъде монопол на Сатирата. Публиката бързо се изнася от салоните и много бавно се връща. Спектакли, за които за месеци напред е нямало билети, сега нямат публика. Как за броени месеца е възможен такъв отказ на обществен интерес? Традиционният социалистически дефицит, раждащ прословутите предълги опашки за билети до площад „Славейков“ в деня на "пускането" им на каса (да употребим социалистическия жаргон), като преди това са били заделени билети за "наши" хора, обезсмисля въпроса "Има ли публика тази вечер?", така болезнен за българските театрали-чергари и аркашки от преди 1944? До скоро винаги е имало публика, сега този въпрос пак става безпощадно актуален.

И какво значи изобщо в началото на деветдесетте години Държавен Сатиричен? Не е ли по-добре абревиатурата ДСТ да се подмени като тълкуване с Държавен Смешен Театър? Няма ли пък да е прекалено смешна тази мимикрия и абдикация от „трона на Сатирата“? Дали пък да не му дадем някакво друго име (например „Алеко Константинов“), което постепенно да измести това вече като че ли нелепо Държавен Сатиричен. Ако всички играят комедии, може би е добре, ние пък да построим Камерна зала (и да я кръстим например на Методи Андонов) и там нашите артисти да се опитат да играят и друг вид пиеси, а не само такива от разреда на хумористичната забава, които очевидно единствено ни предстоят? Дали да не станем филиал на предаването „Хумор, сатира, забава“ на Националното радио и да им поръчваме скечове, така както сме започнали - като сценична илюстрация към вестник „Стършел“, за да онагледяваме по атрактивен начин техните фейлетони?

По сходни причини, някъде около перестройката, Йосиф Сърчаджиев настояваше да се смени името на Театъра на Народната армия, на каквото и да е име – например театър „Георги Сава Раковски“, макар Раковски да не е имал нищо общо с театъра. Старото име –ТНА- имаше код към тогавашната негова публика – това е мястото, където поради относителната автономност на армията, могат да се говорят много по смели неща, неразрешени за простосмъртните театри . От висотата на своята изключителна заслуга за отбраната на социалистическата родина, Армията има право да бъди взискателна и критична към цивилните гарги. Милиционерите нямат право да глобяват военни, знае се. Нещо като ЦСКА срещу „Левски“. А тогава Театър на Народната армия в онези бурни години, на много хора вече звучеше като „Ансамбъл на Севернокорейската армия“. Това име вече е с друг код и занапред ще отблъсква, а няма да привлича публика. Това бяха аргументите, но безупречната традиция и високия престиж на Военния театър, или разсейваха тези колебания за момента, или колебаещите се напускаха.

Болезнени въпроси на новата самоидентификация, много варианти, много драматични обрати, несекващи търсения, огромни усилия… Просто името Държавен Сатиричен вече не значеше същото нещо. Вече не беше името на тези, които са си отвоювали правото да бъдат много по-критични от другите театри. Появи се „проблемот со идентитетот“, както биха казали едни наши братя на Запад от нас. Пиесите на емблемата на театъра, неговия коронован драматург, ставаха все по-горчиви, все по-сериозни, все по-мрачни, а той беше флагмана на тази драматургия. Великият мъдрец Станко Стратиев! Какви сериозни, важни разговори сме водили с него! Аз съм винаги склонен към оптимизъм, но още в мен кънтят думите му, които за много неща се оказаха ужасно пророчески. Опита се да избяга от неразрешимите проблеми.чак във Виена. Но винаги се връщаше и ми носеше нова пиеса. Имам грях към него - категорично не харесах последната му пиеса и му го казах. Толкова го обичах, а толкова го разочаровах. Надявам се да опитам да се реабилитирам пред великата му душа. Почина преди да навърши 60! Огромна и непреодолима загуба!

И изведнъж авторът Александър Секулов, с който досега не бях работил, ми изпрати един свой текст, от който ми замириса на сочна автентична сатира, на откритие, на радост от намерени в думите и ситуациите ориентири, които са отличен повод за сатиричен спектакъл. Не правещ се на смешен, а истински смешен, не пропагандно и шаблонно клише за симулация на гражданска активност, а истинска сатира, не спекулативно предъвкани по публицистичните предавания апокалиптични пророчества, а нещо, в което има сарказъм и болка, но и надежда. Предложих я веднага на ръководството на театъра и вече я репетирам. Репетициите са радостни. Така ми се иска да не се заблуждаваме, че работим по отличен материал за съвременно оригинално българско сатирично представление, така ми се иска да пренесем радостта от работата ни в радост за публиката. Дано богът на Сатирата, дано духът на вечната и велика Сатира да е с нас. Ние имаме надежда! Мирише ми на ранния Стратиев, а не е. Това си е нашият съвременник Секулов”.