Пенка Калинкова, театровед, критик, изследовател на историята на Драматичен театър-Пловдив

Пиеса от Набоков в Пловдивския театър и за пръв път на българска сцена  – това само по себе си е „Събитие”, у нас малцина са тези, които знаят, че той е писал и текстове за театър. Повечето го дефинират като автора на „Лолита”, някои  се сещат и за „Защитата  Лужин”. Русистите знаят повече, разбира се. А в Русия не само пиесата му от емигрантския живот „Събитие” е поставяна, но има и филм на Андрей Ешпай по нея с Чулпан Хаматова в главната женска роля. 

У нас пиесата се поставя от Красимир Ранков и в двете главни роли – на Альоша (Алексей Максимович) и на Люба са  Константин Еленков („Одисей”) и Ирина Митева. Алексей Максимович (това са имената по рождение на Максим Горки) е запомнен от съвременниците и по снимки с рубашката и ботушите си. Почти така изглежда и неговият съименник от първата половина на ХХ век художникът-портретист  Альоша Трощейкин. Тъщата на главния герой (в ролята Мария Генчева) се казва Антонина Павловна, пародия на Антон Павлович Чехов. Влияние от Чехов и Горки, а в сцената с лудешката вакханалия по случай рождения ден на тъщата ... и от Гогол, ще отбележат мнозина познавачи на руската литература и драматургия. 

Само че Владимир Владимирович Набоков, както подсказва и фамилното име е „на боку” - малко отстрани. По-друга, по-сложна стилистична настройка се изисква при реализацията. Иначе това е пиеса, чийто смисъл и поука произтичат от очаквано събитие, което така и не се случва, и резонанса върху героите – завърнал се е преждевременно от затвора някой си Барбашин,  който се е заканил, че ще отмъсти за осъждането си.  

Клетият художник, деликатен и боязлив човек, се самоунищожава от страх да не бъдат убити той и жена му, която е имала връзка с Барбашин. Самоунищожава се като художник,  като човек, като съпруг, като баща на чуждото дете. Страхът може да промени съдбата на човека и на околните му.  Лъжата също. 

Красимир Ранков  има тежнение към комедията с фарсови протуберанси – той и като актьор е много податлив към жанра, носи го в кръвта си. Тук обаче вероятно съзнава, че това е по-друга материя – и комедия, даже фарс, но някак си малко отстранено. Язвителен е Владимир Владимирович към литературните авторитети на епохата, пародирайки имената им. Той има дори такъв персонаж в пиесата, представен саркастично от актьора Венелин Методиев.  На режисьора обаче  не му е достатъчно написаното и той го уплътнява и развива в посока на комедийно-фарсовата линия до откровен сарказъм. В това разчита много и на сценографката и художничка по костюмите Яна Костадинова. 

Така се появява боулингът в средата на дома/ателие на художника, така се появяват необичайните костюми на различните персонажи – бутиковите с много ръчна изработка и изящество облекла на дамите в обеднялото семейство /!/, рубашката и панталоните до коляно на Альоша, така се появява разкрепостеното поведение на Вера, по-малката сестра на Люба, образ без особено значение в драматургичното развитие. На Патриция Пъндева е възложено сякаш да изиграе една проекция на образа на Лолита. 

Най-добре написан и най-труден актьорски е образът на художника Альоша  Трощейкин, превъплътен от Константин Еленков. Младият актьор играе с вяра и наивност, играе сериозно и разнообразно, но понякога му е нелесно да ни убеди в своята прекомерна детскост. Много точно, но и равно, без емоции, стои на мястото си съпругата красавица Люба, изиграна от Ирина Митева. Приемам, че младата актриса си служи с по-модерни, по-обрани средства, но не ми достига нерв в тази изневеряваща съпруга. 

С удоволствие, характерно за възрастта и опита им, участват актрисите от средното и по-възрастно поколение Ивана Папазова (акушерката Елеонора Шнап), Мария Генчева (тъщата), Русалина Чапликова (поръчителката на портрет Вагабундова), както и колегите им Веселин Методиев, Стоян Сърданов, Ивайло Христов. Те просто се наслаждават,  разкоствайки и оголвайки  своите изгладнели от емигрантски недоимък персонажи в прочутата сцена с рождения ден на тъщата-поетеса и есеистка. 

Фамозният и фатален Барбашин (той е и Клоунът, както и Детективът), който поради легендата за необуздания си мъжки темперамент събужда вакханалията на крайни емоции и лудешки танци, се изпълнява от Димитър Банчев. Сцената с маскарада, когато падат задръжките и всеки разкрива истинското си лице, а Клоунът, под маската и костюма, на който се крие Барбашин, играе с детето на Люба и Альоша, всъщност негов син,  е кулминация в спектакъла. Детето е контрапунктът в постановъчното и сценографско решение. 

Любен Гройс обичаше да казва, че когато поставя класическа пиеса, той го прави, за да каже нещо важно на съвременните зрители. Кое е важното в случая? Може би, не се страхувайте, не се оставяйте страхът и лъжата да диктуват  постъпките ви. Ще загубите много, ще се обезличите. Страхът и лъжата ще ви унищожават  като личности. Сигурно и това. 

Остава въпросът – ще го чуе ли, ще го почувства ли така публиката. Няма ли да си задава въпрос в разредената дори само на второ представление зала – за какво всъщност беше тази пиеса? Името на автора едва ли ще им помогне много.