Ани Колаксъзова е на 17 години и учи във ФЕГ „Антоан дьо-Сент Екзюпери“, гр. Пловдив. Обожава да чете фентъзи и да пише. Печели първа награда в конкурса за Fan Fiction по книгата на Маркъс Седжуик „Бялата врана“, както и в конкурс за написване на детска приказка; участва в множество състезания и конкурси още откакто се научава да чете и пише.

В момента Ани е член на Школата по творческо писане към ОДК с преподавател Елена Левашка. Разказът "Риксън или Диксън" е поредният литературен опит на младата дама. Този път в криминалния жанр. Приятно четене!

 Нае ме управителят на един музей. Беше изчезнала ценна картина и имах само два дни – събота и неделя - да разкрия случая, защото той не можеше да си позволи да губи пари, затваряйки музея за посетители. Викаха ми Рейдж Светкавицата и аз бях точният детектив. Полицията би отлагала случаи като този до последно, защото е малък и не засяга много хора, но аз разрешавам всичко по реда си и за рекордно кратко време. Най-вече - благодарение на острия си ум, въпреки че зложелателите биха ме нарекли „разсеян”. Но и заради иновативните ми джаджи, за които полицията дори не е чувала.

  В деня след срещата с моя клиент посетих музея. Пред сградата имаше малка къщичка, която очевадно беше стаята на охраната. Видях в нея един възрастен мъж зад малко бюро с голям компютър върху него. А какво правеше човекът? Хъркаше сладко-сладко, опънал крака върху малка табуретка. Значката му светеше, а мустакът му се полюшваше от струята въздух, излизаща от устата му. Ето го значи нашият първи заподозрян... Но той изглежда толкова ленив, че започвам да се съмнявам. А дори извършителят да не е той, нищо чудно, че е била открадната картина, все пак този човек спи на работното си място.

Минах през големите порти и навлязох в изложбената зала. В ъгъла й видях място, оградено с полицейска лента. Огледах щателно местопрестъплението и забелязах два отпечатъка от обувки и фиба, оставена на златната табелка, върху която пишеше името на откраднатата вече картина. Разкрачената фиба е била използвана, за да се отворят портите, които по думите на моя клиент се заключват всяка вечер след края на работното време. Защо просто не е взел ключовете си? Но пък ако не е бил той? Пак същата ситуация. Защо крадецът не е взел ключовете от стаята на спящия пазач, вместо да се мъчи да отваря вратата с тази миниатюрна фиба за коса?

Преди да взема уликата, реших да проверя друго нещо – дали обувките на моя заподозрян са мръсни. Бях разбрал, че предишната вечер е започнал 24-часова работна смяна, така че ако е той, значи краката му ще го отличават. Та къде в музей би могъл да се измие щателно? Приближих спящия безшумно и погледнах под бюрото. Подметките му направо светеха от чистота, но не само това – те бяха мокри. Значи все пак бе успял да се измие… но къде? Плеснах се по челото – в тоалетната, разбира се. Запътих се с леко подскачане към знака, насочващ натам. Влязох предпазливо и видях най-чистата тоалетна, която съм виждал през живота си. Според сведенията на клиента чистачката чисти всяка сряда, а препарати в помещението не се държат. Тя ги донася със себе си.

Значи все още нямам доказателство срещу него. Върнах се да го огледам и ненадейно забелязах чаша вода, разлята върху бюрото. Течността беше покапала по обувките на моя човек, от това подметките им бяха мокри. Още един удар по челото и ще получа сътресение.

Навлякох си латексови ръкавици и отидох да грабна фибата от табелката. Пуснах я в портативния си ДНК-анализатор. За да излязат резултатите, трябваше да минат петнадесет минути, през което време можех да огледам обстойно залата, включително и картините в нея. Над всяка от тях имаше по една малка лампа, осветяваща ги в ярка, бяла светлина. С прочутото си внимание към детайлите забелязах малка червена точка в отвора на лампата. Лампите бяха и камери. Ето защо горната им част се движеше. Записите би трябвало да са при пазача. Това щеше да е моят начин да го изоблича. Ако записите са изтрити - той е, ако не са - ще имам още работа за вършене.

Влязох при поспаланкото и потропах на бюрото му достатъчно силно, че да го събудя.

- О, здравейте, кога дойдохте? – каза той, докато разтърсваше глава в опит да се разсъни.

-Отдавна съм тук. Започнах работа по случая, докато вие си проспивахте работния ден – погледнах го с укор.

- О, хм, - той се огледа неловко, но продължи сякаш нищо не се беше случило, - мога ли да ви помогна с нещо?

- Да, можете, искам да видя записите от снощи.

Той веднага се пресегна да включи компютъра. Наложи се да почакаме средновековната кутия да загрее, но когато това стана, пазачът се задейства много бързо и намери каквото ми бе необходимо. Риксън Трън, така се казваше той, ме попита:

-Само от кадрите със засечено движение ли се нуждаете или от всичко?

- Нека са само тези с движение.

Той кликна няколко пъти и обърна екрана към мен. На първия кадър видях самия него да влиза в малкото помещение, в което се намирахме в момента. Той заключи вратата, седна на въртящия се стол и се облегна удобно. Кадърът се смени и на него видяхме човек със същото лице, но различни дрехи и без ръкавици да поставя фибата на табелката и да взима картината от стената, след което с бързи стъпки да се оттегля. Ококорих се и обърнах поглед към човека до мен. Видях, че той прави същото.

- Не разбирам. Това не съм аз, видяхте ме, че влязох тук. Освен ако…

- Няма „освен“. Вярвам на очите си, а те ми показват, че извършителят сте вие. Нямам нужда от повече доказателства – изопнах гръб и извадих белезниците от задния си джоб.

- Но, господине, позволете ми да довърша…

Не му позволих.

- Протегнете ръцете си напред, преди да съм прибягнал към насилие. Ще седите мирно, докато не извикам хората си да ви приберат.

Закопчах го за бюрото, за да не може да избяга. Риксън се опитваше да ме разубеди, но тогава го стрелнах с убийствения си поглед и той нямаше друг избор, освен да замълчи. ДНК-анализаторът ми издаде звук, показващ, че анализът е завършен.

- Ето го и второто ми доказателство срещу теб. – ухилих се на престъпника.

Погледнах към екрана. Видях, че всичко е точно – снимката, ДНК-анализът, пръстовият отпечатък, освен едно нещо – името.

- Името ти е Диксън, нали? – погледнах объркано.

-Не, аз съм Риксън – понечих да отворя уста, но той ме спря. – Този път ме изслушайте. Имам брат-близнак, който по характер е напълно различен от мен. Има криминално досие, откакто беше на петнадесет, за бога. Той е Диксън. Сравнете пръстовите отпечатъци, ако искате. Заклевам се, че не лъжа.

Бях сигурен във виновността му, но не пречеше да проверя. Избрах опцията „сравни отпечатък“ на дисплея си и поставих пръста му върху оказаното място, докато междувременно звъннах на колегите си през бутона в задния джоб на панталона си. Изчаках да се завърши процесът на сравняване и погледнах към устройството си. На него пишеше двете имена – Риксън и Диксън, а червен надпис гласеше – „Еднояйчни близнаци“. Разкопчах невинния пазач и го разпитах за брат му. Оказа се, че Диксън живее на точно две пресечки оттук. Риксън му се обади по телефона, за да се увери, че нашият злодей не е отпрашил надалеч след престъплението. Не беше. Глупакът дал картината в заложна къща, взел парите и си купил тонове алкохол. В пиянството или все още гонещия го махмурлук, той изпя всичко, а аз го записах. Моите хора пристигнаха и заедно извадихме Диксън от тежкото му опиянение само с едно почукване на входната му врата. Когато го видях да влиза в патрулката, си тръгнах с горда крачка. По път за вкъщи извадих електронния си тефтер от джоба на палтото си и отметнах с химикала си квадратчето: „Мисия успешна!“. Ненапразно ме наричаха Светкавицата!

На сайта на ОДК-Пловдив може да откриете подробности за летните занимания с деца, както и да се запишете за целогодишни безплатни занимания.