Фотография: Георги Вачев

от Мария Луцова

„Гостите, като гледаха двете бели тела (б.а. на Гай Петроний и на Евника), които приличаха на две чудни статуи, разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още беше притежавал — поезията и красотата.” 

 „Quo vadis”, Хенрик Сенкевич

Смъртта на Арбитъра на елегантността се отлага! Поне ако зависи от Пловдивския театър. От 2013-а насам трупата под тепетата с чест носи древната титла, отредена на Гай Петроний.

Защо ли?

Само за няколко години заситената на познати драматургични текстове публика влезе в салоните заради поредица от смели и доста рискови постановки на пловдивските театрали. Спектаклите стъпиха върху някои от най-актуалните белетристични творби на нашето време.

Първо бе „Възвишение” – на пръв поглед невъзможна мисия в претворяването на искрящата проза на Милен Русков. Да въведеш в театъра неподражаемия котленски диалект, да провокираш с необичания прочит на историята и героизма – това сякаш бе привилегия само на писателя.

Оказа се, че и пожар не може да саботира представлението. То преживя смяна на сцена, период на мълчание заради ангажименти на един от актьорите, завръщане в собствения си дом – ремонтирания салон на Драмата. Премина през режисьорски редакции и продължава да се радва на голям зрителски интерес пет години по-късно.

После на сцената оживя сюжетът на романа „Сестри Палавееви” (2015 г.) – един любопитен скок в друго историческо време, спектакъл със закачка и провокация, каквито може да си позволи фантазията на писателя Алек Попов. Представлението също намери своята публика и катализира разнопосочни отзиви.

Есента на 2016 г. дойде в Пловдив с „Вълци” – интерпретация на „Трънски разкази” от Петър Делчев. Представление, което разтърси публиката, което постави множество въпроси и остави търсенето на отговори в личното преживяване на всеки един зрител.

С трите заглавия Драмата затвори своеобразна българска трилогия и доказа, че умелото драматизиране на белетристика може да се превърне в театрално събитие. Този риск в голямата си степен се дължи на великолепния поет и драматург Александър Секулов, който - въпреки скептицизма, успя да наложи тази политика в Пловдивския театър.

Равносметката от театралната авантюра бе повече от впечатляваща – две награди Икар, четири Аскеера, номинация за Икар и три номинации за Аскеер. Към тях могат да се добавят и дузина призове от фестивали в България.

В този период на сцената на театъра се родиха още две български представления по нова драматургия  – „Глас” от Елена Алексиева и „Няма ток за електрическия стол” на Александър Секулов. Те донесоха пет награди и две номинации на Драмата.

Така съвсем съзнателно пловдивската трупа извървя пътя към най-новия си проект - „Дебелянов и ангелите“.  За всеки изкушен зрител, който следи продукцията на театъра в последните години, този виртуозен сценичен прочит на живота и творчеството на един от най-обичаните български поети, е логична крачка напред. За другите привидно изненадващият фойерверк може да бъде основателен повод да изгледат всички изброени по-горе представления (с изключение на „Глас” останалите продължават своя сценичен живот).

 „Дебелянов и ангелите” е приносен спектакъл в националния афиш, защото обръща поглед към поетичния глас на България. В най-новата история не са много представленията, поставили си подобна трудна мисия – „Тапетите на времето”  на Юлия Огнянова за Константин Павлов и „Гео” на Иван Добчев за Гео Милев.

Магията на това представление е не само мощното слово на Дебелянов, умело вплетено в сценичното случване от драматурга Александър Секулов, нито е само умението на Диана Добрева да прави висок театър. „Дебелянов и ангелите” е виртуозен рецитал и на сценографа Мира Каланова и на автора на музиката Петя Диманова.

Обединяващото звено на всички знакови проекти по българска проза и поезия, разбира се, е трупата на театъра. Актьорите изнесоха трудния репертоар и качиха личната си летва високо. Затова публиката остава в очакване на още – театралната версия на великолепния роман „Камбаната” на Недялко Славов и мюзикъла по песните на Стефан Вълдобрев.

Дано с тях Драматичен театър-Пловдив продължи да носи с чест титлата arbiter elegantiarum.